ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4967

София, 31.10.2025 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 1517 по описа за 2025 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. В. М., чрез адвокат П. С., срещу въззивно решение № 7043 от 18.12.2024 г., постановено от Софийския градски съд, по въззивно гр. д. № 7425/2023 г., в частта, с която претенциите му против “С.“ ООД са отхвърлени – за заплащане на обезщетение на над 20 000 лв., на осн. чл. 200 КТ, ведно с обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху главницата над 20 000 лв., считано от датата на увреждането – 15.06.2020 г., до окончателното издължаване, както и за съдебноделоводните разноски.

Касаторът излага съображения за неправилност. Иска отмяна на въззивното решение в обжалваната част и уважаване изцяло на претенциите. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски.

Насрещната страна “С.“ ООД, представлявана от управителя Н. Д., чрез адвокат П. П., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално – че касационната жалба е неоснователна.

ЗАД „А.“, третото лице – помагач на ответника, не изразява становище по касационната жалба.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима: подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. С. градски съд, като изменил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил “С.“ ООД да заплати на ищеца М. М. обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ в размер на още 6529,58 лв., над вече присъдените му с първоинстанционното решение 13 470,42 лв. (общо 20 000 лв.), като отхвърлил претенцията до пълния предявен размер от 50 000 лв.; обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху главницата от 20 000 лв., считано от датата на увреждането – 15.06.2020 г., до окончателното издължаване.

За да постанови този резултат, съдът установил, че между страните по делото е налице трудово правоотношение въз основа на трудов договор от 01.06.2018 г., по силата на който ищецът е заема длъжността „работник сглобяване на детайли“ На 15.06.2020 г. М. изпълнява възложена от работодателя работа на обект, като при демонтаж, премахване и отместване на витрина (старо стъкло), след счупване на витрината, са му нанесени прорезни рани на няколко места по тялото. След инцидента ищецът е транспортиран в болница, в която остава на лечение 5 дни; проведени са оперативни интервенции, антикоагулантна профилактика, лечение с вливания на изотонични разтвори, обезболяване и антибиотично лечение. С разпореждане на ТП на НОИ - София-град, влязло в сила на 09.10.2020 г., злополуката е приета за трудова по чл. 55, ал. 1 КСО. М. се възстановява у дома си около 3 месеца, като е обгрижван от съпругата си и други близки. Към настоящия момент лявата ръка все още не е напълно възстановена по отношение на сгъването й при активни движения, а пълно възстановяване е малко вероятно. В резултат на злополуката настъпват и негативни промени в психологическото му състояние - по време на инцидента преживява остър емоционален стрес и изпитва интензивен страх за здравето си, впоследствие развива продължителна адаптационна реакция на травматичното събитие, изразяващо се в безпокойство, тревожност, потиснатост, напрежение, страх от инвалидизиране. Той понася продължителни болки и неудобства по време на лечебния и възстановителния период; изпитва притеснение за близките си поради напрежението, което им създава, вина от това, че вместо да бъде полезен за семейството си, всъщност е зависим от техните грижи; чувства се потиснат, затворен, дезинтересиран, с чувство за собствена непълноценност; нарушен е обичайният му житейски стереотип, впоследствие става по-несигурен и предпазлив. На работа ищецът има избягващо поведение, продиктувано от страха му, че същият вид дейност би довела до ново такова травматично изживяване. Пострадалият изпитва тревога как ще издържа малкото си дете (става баща малко преди инцидента).

Въззивната инстанция намерила, че са осъществени елементите от фактическия състав на чл. 200 КТ, обуславящи ангажирането на отговорността на работодателя. Работникът е претърпял неимуществени вреди, които подлежат на обезщетение, като справедливият размер се определя по правилата на чл. 52 ЗЗД, като съдът се позовал и на съдебна практика по приложението на цитираната разпоредба. В конкретния случай СГС отчел младата възраст на пострадалия – 29 г., вида на увреждането, как е причинено, оздравителният процес и перспективи; интензитетът на търпените болки при самия инцидент, впоследствие при болничното и домашна лечение и понастоящем; причинените значителни трудности в битов план, притеснения и неудобства; настъпилите неблагоприятни психологически последици, като съдът определил, че те са в по-висока степен от обичайното; тревогата за осигуряване на издръжка на семейството; притесненията и затрудненията при осъществяване на трудовата дейност след инцидента; емоционалните травми и промени в характера, свързани със злополуката; затрудненията и понастоящем да изпълнява част от дейности, които са свойствени за него преди увреждането, не само на работното място; обществено-икономическите условия и ситуацията на пандемия в страната, както и разрешенията в съдебната практика в сходни случаи.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: как следва да се прилага критерият за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по предявен иск по чл. 200 КТ на пострадал в трудова злополука работник, при която е трайно увредено здравето му, и длъжен ли е въззивният съд, в постановеното от него решение, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, да обсъди всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване по повдигнатите правни въпроси. И двата въпроса са свързани с тълкуване на чл. 12 и чл. 235 ГПК – необходимостта за обсъждане на всички релевантни по делото и допустими доказателствени средства, доводи и възражения на страните, както и с приложението на чл. 52 ЗЗД, в частност – определяне по справедливост на обезщетението за неимуществените вреди, дължими по чл. 200 КТ.

Въпросите са включени в предмета на делото, но не се установява поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика, нито има основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Трябва да се изясни, че в предварителната селекция по чл. 288 ГПК съставът на Върховния касационен съд търси да установи наличие на зависимост между поставените въпроси и крайния резултат по спора – дали разглеждането му в конкретния случай би довело до промяна на въззивното решението и то, в полза на жалбоподател (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). При въпрос за тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД това означава касационният състав да извърши преценка в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения – според него кои точно доказателства, доводи и възражения на страните, надлежно въведени във въззивното производство и част от предмета на въззивния спор, съдът не е разгледал. Това е така, защото касационната инстанция е ограничена в своята контролноотменителна по естеството си проверка до конкретните касационни доводи; служебно проверява за правилност въззивния съдебен акт по изключение и в строго определени хипотези, а случаят не е такъв.

В случая, доколкото в касационната жалба, както и в изложението, касаторът е изложил бланкетни оплаквания, въпросът, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК не се явява обуславящ за решението на апелативния съд, с което е отхвърлил частично исковете. След като касационната инстанция извършва проверка само в рамките на конкретните касационни доводи (чл. 290, ал. 2 ГПК), подобна „бланкетност“ на касационните доводи, при принципно поставен въпрос, няма как да бъде основание за допускане на касационно обжалване. Съдът няма как да предполага кои са според страната доказателствата, доводите и възраженията, надлежно въведени и включени в предмета на въззивно производство, които въззивната инстанция е трябвало, но не е обсъдила. При така изложеното, не може да се установи и неточно приложение от въззивния съд на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съответно противоречие в тълкуването му със съдебната практика, на която се позовава касатора, а също и служебно известната на състава ВКС.

Следва, също така, да се посочи, че според ВКС въззивната инстанция е определила обезщетението по справедливост, като е взела предвид всички установени, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД, обстоятелства. Апелативният съд по делото е посочил изрично кои са те и как са се отразили върху размера на паричната обезщета по иска с правно осн. чл. 200 КТ. Касаторът конкретно твърди в касационната жалба единствено, че не били взети предвид икономическата обстановка в страната и съдебната практика в сходни случаи, в резлутат на което обезщетението е определено на 20 000 лв., вместо на 50 000 лв., но това не отговаря на мотивировъчната част на обжалвания съдебен акт. Второстепенният съд изрично се е обосновал и с тези две обстоятелства, вкл. и началото на пандемията КОВИД-19. Относно сходната съдебната практика следва да се допълни, че сам касаторът нито се основава, нито сочи на такава, в която да е разрешен казус, идентичен на процесния, при увреждане, настъпило по същото време, по който казус, с влезли в сила решения, съдилищата да са определили обезщетения над размера, присъден в случая от СГС.

При тези съображения, съставът на ВКС не установява противоречие на постановеното от втората инстанция по въпроса за тълкуването на чл. 52 ЗЗД и чл. 200 КТ, с посочената в изложението съдебна практика.

Не са налице основания, които да водят до извод за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. От съдържанието му не се констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Сам касаторът, макар и да се основава на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, също не сочи на обстоятелства, които да дадат основание на ВКС да приеме, че въззивното решение се явява очевидно неправилно.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 7043 от 18.12.2024 г., постановено от Софийския градски съд по въззивно гр. д. № 7425/2023 г. в частта, с която исковете на М. В. М. против “С.“ ООД, при участието на ЗАД „А.“ като трето лице – помагач на ответника, са частично отхвърлени – за заплащане на обезщетение над 20 000 лв., на осн. чл. 200 КТ, ведно с обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху отхвърлената част от главницата над 20 000 лв., считано от датата на увреждането 15.06.2020 г., до окончателното издължаване, както и за съдебноделоводните разноски.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: