ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3082
Гр. София, 03.11.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и втори октомври две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 1053 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Столична община срещу решение № 18 от 13.01.2025 г. по в. т. д. 647/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 736 от 22.05.2024 г. по т. д.№ 2027/2023 г. по описа на СГС, с което са уважени предявените от „Булмедия“ АД против Столична община отрицателни установителни искове по чл. 124 ГПК и е прието за установено, че Столична община няма вземане към „Булмедия“ АД по чл. 232, ал. 2 ЗЗД в размер на сумата 96 972,38 лв. по договор за наем № СО РД-55- 65/07.02.2014 г. за периода 01.03.2022 г. - 30.11.2023 г., представляваща разликата между договорената и актуализирана от ответника наемна цена на основание чл. 13, ал. 2 от Наредба за цените при сделки с недвижими имоти на Столична община по фактури с № [ЕГН]/25.08.2023 г., № [ЕГН]/01.09.2023 г. и № [ЕГН]/05.10.2023 г., и по чл. 232, ал. 2 ЗЗД в размер на 93 833,66 лв. - по договор за наем № СО-РД- 566-8/17.04.2014 г. за периода 01.05.2021 г. - 30.11.2023 г., представляваща разликата между договорената и актуализираната наемна цена на основание чл. 13, ал. 2 от Наредба за цените при сделки с недвижими имоти на Столична община по фактури с № [ЕГН]/25.08.2023 г., № [ЕГН]/01.09.2023 г. и № [ЕГН]/05.10.2023 г., и са присъдени разноски в полза на ищеца „Булмедия“ АД.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че неправилно съдът е приел, че процесните договори за наем не попадат в приложното поле на нормата на чл. 13, ал. 2 от Наредбата за цените при сделки с недвижими имоти на Столична община. Изтъква, че индексацията на наемните цени по сключените от общината договори за наем настъпва автоматично по силата на нормативния акт и се извършва ежегодно през месеца, следващ месеца, през който е подписан договорът за наем. Сочи, че наемателят е акционерно дружество, поради което дължи полагането на завишената грижа на търговец, в която се включва и познание на нормативните разпоредби, отнасящи се до предмета му на дейност и наемните отношения с публичен орган. Допълва, че с оглед охранявания обществен интерес приетата в изпълнение на чл. 8, ал. 2 ЗОС Наредба за цените при сделки с недвижими имоти на Столична община съдържа императивни правила, които имат примат над диспозитивните, уреждащи гражданските отношения между частноправни субекти. Заключава, че уредената автоматична индексация защитава обществения интерес – публичния бюджет на общината. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно. Претендира присъждане на разноски по делото.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следния въпрос, които сочи като значими за предмета на делото:
Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните и доказателствата по делото, които имат значение за решението по спора? Следва ли въззивният съд при условията на ограничен въззив, споделяйки като правилни мотивите на първоинстанционното решение, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да направи самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на спора? Възпроизвеждането на мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивния съд от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните?
Поддържа, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по поставения въпрос при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд по правния въпрос в противоречие с практиката по т. 19 от ТР 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът по касация, „Булмедия“ АД, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат е изтъкнал, че фактическите и правните му изводи напълно съвпадат с направените от първоинстанционния съд с атакувания съдебен акт, и е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК.
Като е съобразил правомощията си като въззивна инстанция и в отговор на поддържаните със сезиралата го въззивна жалба доводи за неправилност на обжалваното решение е добавил, че фактите не са спорни между страните: с два последователно сключени договора за наем от 07.02.2014 г. и от 17.04.2014 г. Столична община като наемодател е отдала под наем на ищеца „Булмедия“ АД за временно и възмездно ползване два имота публична общинска собственост за поставяне на рекламни елементи, като наемателят е поел задължение да заплаща месечна наемна цена от 25 972 лв. по всеки един от двата договора; договорите са били неколкократно изменяни с допълнителни споразумения, като страните са намалявали размера на наемната цена на основание чл. 306 ТЗ; ответникът е издал фактури, приложени към делото, с които е начислил суми за дължима по-висока наемна цена от уговорената поради извършена индексация за 2021 г., 2022 г. и 2023 г. и по двата договора - по първия договор индексираната сума по издадените фактури е в размер на 96 972,38 лв., а по втория договор - в размер на 93 833,66 лв., като сумите представляват разликата между уговорената цена по двата договора за наем и актуализираната цена по тях след индексация.
Подчертал е, че спорът е правен - следва ли наемите по двата договора да бъдат индексирани съобразно чл. 13, ал. 1 от Наредба за цените при сделки с недвижими имоти на Столична община от 28.02.2008 г. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че само по волята на страните и при постигнато в договорите съгласие, че Наредбата ще регулира промяната на размера на наемната цена, би могло да настъпи съответно изменение в обема на правата и задължения по процесните облигационни правоотношения. Посочил е, че в конкретния случай и в двата договора подобни клаузи не са включени, като договорите са сключени след приемане на Наредбата.
Намерил е за неоснователни поддържаните с въззивната жалба доводи, че процесните договори попадат в предметния обхват на Наредбата на Столична община за цените при сделки с недвижими имоти, защото същите били сключени на основание чл. 14, ал. 7 ЗОС. Възприел е като правилен извода на първоинстанционния съд, че не е налице основание за възникване на допълнителни вземания за наемодателя Столична община за индексирана наемна цена по всеки един от двата договора за наем, доколкото нормата на чл. 13 от Наредбата не създава такова. Цитирал е разпоредбата и заключил, че същата предвижда договорите за наем да се сключват с клауза за ежегодна актуализация на наемната цена. Допълнил е, че макар Наредбата на СО да е нормативен административен акт по смисъла на чл. 75, ал. 1, вр. чл. 76, ал. 3 АПК, същата не може да въздейства върху възникнали облигационни правоотношения, каквито са процесните по двата договора за наем. Посочил е, че тълкуването на разпоредбата на чл. 13, ал. 1 от Наредбата при съобразяване правилото на чл. 46, ал. 1, вр. чл. 14, ал. 1 ЗНА налага извод, че CO няма право на актуализация на наемната цена по процесните договори за наем, тъй като такава актуализация не е предвидена в договорите. Изтъкнал е, че и двата договора за наем, предмет на делото, са сключени след приемането на Наредбата - след 28.02.2008 г., и при липса на уговорка в договорите за индексация няма как да се обоснове законосъобразно приложението на чл. 13, ал. 1, в частност - на индексация на наемната цена.
Въззивният съд е намерил за неоснователен и довода на жалбоподателя, че индексацията по чл. 13, ал. 2 възниква автоматично - по силата на закона. Счел е, че възникване на индексацията ex lege е предвидено само по отношение на точно определена група наемни отношения – „Актуализация на цената се извършва и по договорите за наем, сключени преди влизане в сила на наредбата, в които липсва такава клауза“, каквито не са процесните договори за наем. Подчертал е, че двата договора за наем от 07.02.2014 г. и от 17.04.2014 г. са сключени при действието на Наредбата, приета на 28.02.2008 г., и въпреки това в тях липсва уговорена клауза за индексация, поради което е приел, че индексацията не може да бъде приложена ex lege.
Допълнил е, че е недопустимо по силата на нормативен акт да се изменят параметрите на възникнало облигационно правоотношение досежно един от неговите съществени елементи - наемната цена, като е намерил, че последното не може да бъде оправдано и с твърдения от въззивника – ответник „надделяващ обществен интерес“. Изтъкнал е, че публичният интерес сам по себе си не е нормативен критерий за тълкуване на правни норми, като съгласно чл. 46, ал. 1 ЗНА основният нормативен критерий за тълкуване е точният смисъл на закона. Посочил е, че нормата на чл. 13, ал. 1 от Наредбата е напълно ясна и същата следва да се приложи дословно, т. к. не съществува възможност за друго възможно тълкуване. Заключил е, че точният смисъл на закона е, че индексацията е приложима, ако е изрично договорена, или е приложима, но само за ограничена група наемни отношения, възникнали преди приемането на нормативния акт, като нито една от двете хипотези не е налице по отношение на двата процесни договора за наем.
По тези съображения е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение като правилно.
Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280 ГПК.
Поставеният от касатора процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция, които са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.
Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Изложил е конкретни и подробни мотиви защо не възприема доводите на ответника за настъпваща по силата на нормативния акт – Наредба за цените при сделки с недвижими имоти на Столична община, автоматична актуализация/индексация на цените по двата процесни договора за наем, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд е оплакване за неправилност на решението, по което касационната инстанция не може да се произнесе на етапа на селекция на касационните жалби.
По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Доказва извършването на такива по приложен списък по чл. 80 ГПК за представляването му от адвокат – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 25 320 лв. с вкл. ДДС, които ще му бъдат присъдени с настоящото определение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 18 от 13.01.2025 г. по в. т. д. 647/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Столична община, БУЛСТАТ[ЕИК], да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Булмедия“ АД, ЕИК[ЕИК], сумата 25 320 лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.