страница към определение по гр. дело №1453/2025 год. на ВКС, ІV гражданско отделение
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 5056
гр. София, 05.11.2025 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичянкато разгледа докладваното от съдия Х. М. гр. дело №1453 по описа за 2025 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество /КОНПИ/ срещу възивно решение № 197 от 04.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 274/2024 год. по описа на Апелативен съд – Варна, с което като е потвърдено решение № 500 от 08.05.2024 год., постановено по гр. дело № 2318/2021 год. по описа на Окръжен съд – Варна, са отхвърлени предявените от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество срещу С. А. С., Д. П. С. и А. С. С. искове за отнемане в полза на държавата на имущество, както следва:
1/ от С. А. С. на основание чл. 151 вр. с чл. 142, ал. 2, т. 1 вр. с чл. 141 от ЗПКОНПИ – сумата от 102 500 лв., представляваща внесена сума на 12.08.2019 год. по банкова сметка № [№], открита на 06.02.2006 год. в банка „ДСК“ АД с титуляр С. А. С., наредени с основание „заем“; сумата от 249 600 лв., представляваща внесени средства от С. А. С. в оборота на „А. И. ООД през 2014 год.; сумата от 104 000 лв., представляваща внесени средства от С. А. С. в оборота на „С. И. – Варна“ ЕООД през 2011 год., 2015 год. и 2017 год;
2/ от Д. П. С. на основание чл. 151 вр. с чл. 142, ал. 2, т. 4 вр. с чл. 141 ЗПКОНПИ – сумата от 36 900.67 лв., представляваща постъпили парични средства от трето лице през 2019 год., по банкова сметка № [№], открита на 13.04.2011 год. в банка „ДСК“ АД с титуляр Д. П. С. и сумата от 1 650 лв., представляваща внесени средства от Д. П. С. в оборота на „Елит имоти“ ООД през 2014 год. и 2015 год. и
3/ от А. С. С. на основание чл. 151 вр. с чл. 146 ЗПКОНПИ – сумата от 10 000 лв., представляваща пазарна стойност към датата на отчуждаване на 11.98 кв. м идеални части от самостоятелен обект с идентификатор [№] /стар идентификатор [№]/ по кадастралната карта и регистри на [населено място], общ. Варна, одобрени със заповед РД-18-92 от 14.10.2008 год. на изпълнителния директор на АГКК, разположен в сграда с идентификатор [№], с предназначение жилищна сграда – многофамилна, която сграда е построена на етап – завършен груб строеж с изпълнени носеща конструкция и частично извършени довършителни работи с административен адрес на самостоятелния обект: [населено място], район Приморски, п. к. 9000, [улица], ет., гараж ПМ 1, 2, с обща застроена площ от 24.84 кв. м, с предназначение по схема: гараж в сграда, а по предходен документ за собственост представляващ паркинг /гараж за 2 броя автомобили/, находящ се на първи етаж, целия гараж с площ съгласно одобрен инвестиционен проект – 71.59 кв. м, включващ маневрена площ и две паркоместа, заедно с припадащите му се 5.10 кв. м. ид. ч., равняващи се на 3,4592 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху описания поземлен имот, както и 10 кв. м от маневрената площ, заедно с 5.62 кв. м. идеални части от поземления имот, в който гореописаната сграда е построена, целия с площ от 190 кв. м., представляващ ПИ с идентификатор [№] и сумата от 120 000 лв., представляваща пазарна стойност към датата на отчуждаване на самостоятелен обект с идентификатор [№] по кадастралната карта и регистри на [населено място], общ. Варна, обл. Варна одобрени със заповед РД-18-92 от 14.10.2008 год. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], район Приморски, п. к. 9000, [улица], ет. 5, ап. 7, който самостоятелен обект се намира на ет. 5 в сграда с идентификатор [№], брой надземни етажи 5, брой подземни етажи 0, разположена в поземлен имот с идентификатор [№], с предназначение на самостоятелния обект – жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, със застроена площ от 89.10 кв. м., състоящ се от дневна – кухня, две спални, коридор, дрешник, баня – тоалет, балкон и две тераси, заедно с припадащите му се 18.0538% ид. ч., равняващи се на 26.64 кв. м. идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който е построена сградата или общата застроена площ на самостоятелния обект е 115.74 кв. м., заедно с 29.32 кв. м. идеални части от ПИ с идентификатор [№] по кадастралната карта и регистри на [населено място], общ. Варна, одобрени, заедно с 29.32 кв. м. идеални части от общите части от поземления имот с идентификатор [№].
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд е приел, че при условие, че ответникът бил подал декларация по чл. 35 ЗПКОНПИ само на хартиен носител, то следвало да се приеме, че задължението за деклариране е изпълнено, макар и неточно, поради което за държавата не било възникнало правото за отнемане на незаконно придобито от проверяваното лице имущество. Според разпоредбите на чл. 35, ал. 1, т. 2 и чл. 38, ал. 1 ЗПСОНПИ, лицата заемащи висши публични длъжности следвало да подадат пред комисията декларация за имущество и интереси, както следва: 1/ в едномесечен срок от заемането на висша публична длъжност /встъпителна декларация/; 2/ ежегодно до 15 май – за предходната календарна година /ежегодна декларация/; 3/ в едномесечен срок от освобождаване на длъжността /финална декларация/ и 4/ в едномесечен срок от изтичането на една година след подаването на декларация при освобождаване на длъжността. Декларациите трябвало да се подават на хартиен и на електронен носител, като декларацията, подадена само на електронен носител, се считала за неподадена – чл. 35, ал. 5 ЗПКОНПИ. По делото било безспорно, че ответникът С. А. С. имал качеството на лице, заемащо висша публична длъжност по смисъла на чл. 6, ал. 1, т. 44 ЗПКОНПИ. Същият обаче не бил подал ежегодна декларация за 2018 год. до 15.05.2019 год. Приемайки безкритично свидетелските показания и пренебрегвайки останалите доказателства по делото въззивният съд необосновано и в нарушение на процесуалните правила бил приел, че през м. март ответникът бил подал годишната декларация за 2018 год., а на 04.04.2019 год. по електронната поща била подадена повторна такава. Дори и да се приемело, че ответникът бил подал ежегодната декларация на хартиен носител, то това не било достатъчно, за да се приеме, че не е налице хипотезата на чл. 108, ал. 6 ЗПКОНПИ, т. е. неподадена в срок декларация. Освен това представената от ответника декларация като PDF файл не отговаряла на изискванията на закона нито по форма, нито по съдържание. Неправилно въззивният съд бил приел, че непогасените вземания по предоставени от проверяваното лице заеми в полза на трети лица не съставляват налично имущество, което подлежи на отнемане, респ. не участват като такова в определяне на несъответствието, както и че същото важи и за направените от проверявания и съпругата му допълнителни парични вноски по чл. 134 ТЗ. Формираният от въззивния съд извод, че общата стойност на придобитото в периода и налично в края му имущество трябва да е над 150 000 лв. противоречал на материалния зокон. Трябвало да се направи разграничение между въвеждането на праг на стойността на имуществото, подлежащо на отнемане и законоустановения праг на несъответствието от 150 000 лв. Неправилно въззивният съд бил счел, че „нетен доход“ в отрицателен размер не следва да се прибавя към размера на устоновеното налично имущество.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:
1/ Следва ли въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения и да извърши преценка на всички релевантни за спора доказателства в качеството си на съд по същество на спора?
2/ Представляват ли „имущество“ и следва ли като такова да намерят отражение в анализа за определяне размера на несъответствието вземанията, произтичащи от предоставени заеми и допълнителни парични вноски по чл. 134 ТЗ?
3/ Допустимо ли е отъждествяването на придобитото и наличното в края на периода имущество с понятието „значително несъответствие“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ?
4/ Следва ли липсата на имущество над 150 000 лв. да възпрепятства изследване на елементите, определящи несъответствието по смисъла на специалния закон за гражданската конфискация и формирането на обосновано предположение за произхода на имуществото?
5/ Възприетият от съда подход за изключванве на установения недостиг на парични средства от анализа за определяне на несъответствието, съответства ли на легитимната цел на специалния закон – предотвратяване на възможностите за незаконно придобиване на имущество и разпореждането с него?
Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че първите два въпроса са разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2021 год., ОСГК и цитираните в изложението решения на ВКС, а останалите три въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като счита за очевидно неправилни изводите на въззивния съд, че отнемане на незаконно придобито имущество е допустимо, само ако то е на стойност над 150 000 лв. в края на проверявания период и че размерът на нетния доход има значение за определяне на размера на несъответствието, само ако е положителна величина.
Ответниците по касационната жалба С. А. С., Д. П. С. и А. С. С. считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че за да възникне потестативното право на държавата за отнемане на незаконно придобито имущество следва да са налице следните материални предпоставки: 1/ проверяваното лице да е привлечено през проверявания период като обвиняем за престъпление по някой от изчерпателно изброени в закона фактически състави на НК или по отношение на него да е налице някоя от другите хипотези, предвидени в чл. 108, ал. 2 – ал. 6 ЗОНПИ; 2/ да е налице значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, а именно несъответствие между имуществото и нетния доход, надвишаващо 150 000 лв. за целия проверяван период; 3/ въз основа на доказателствата по делото да е формирано основателно предположение, че придобитото през този период от проверяваното лице и свързаните с него лица по чл. 142, чл. 144 и чл. 145 ЗОНПИ имущество е от незаконен източник. В тази връзка е счел за неоснователно възражението за недопустимост на исковете поради липса на основание за започване на проверката, тъй като същото е относимо към посочените материални предпоставки за възникване на правото на държавата, а не е процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск по чл. 153 ЗОНПИ.
Въззивният съд е посочил, че според ангажираните по делото писмени доказателства проверката по чл. 107, ал. 2 ЗПКОНПИ е започнала с решение № ПР-317 от 09.10.2019 год. на КПКОНПИ, взето въз основа на постъпил доклад, заведен в електронния регистър за входящи документи в Комисията под № ЦУ01-22497 от 04.10.2019 год., от дирекция „Публичен регистър“ до председателя на КПКОНПИ за извършена проверка на задължените по закона да декларират имущественото си състояние лица и определяне на лицата срещу които да се приложи чл. 108, ал. 6 ЗПКОНПИ и списък към него, в който под № 160 фигурира ответникът С.. Цитираната разпоредба в редакцията й към образуване на производството по чл. 107, ал. 2 предвиждала, че неподаването в срок на декларация по чл. 35, ал. 1, т. 2 и 4 ЗПКОНПИ е повод за започване на проверка по чл. 107, ал. 2, освен ако неподаването се дължи на причина, за която лицето не отговаря. След изменението на закона, обн. ДВ бр. 84 от 2023 год., неизпълнението на това задължение, вече регламентирано в Закона за противодействие на корупцията, продължавало да бъде основание по смисъла на чл. 108, ал. 6 ЗОНПИ за започване на провека от комисията. Между страните не било спорно, че ответникът С. А. С. в качеството му на заместник ректор на Икономически университет – Варна попада в кръга на задължените лица по смисъла на чл. 35 вр. с чл. 6, ал. 1, т. 44 ЗПКОНПИ, който в срок до 15.05.2019 год. следвало да подаде ежегодна декларация по чл. 35, ал. 1, т. 2 за календарната 2018 год.
Съгласно приетите като доказателства удостоверения с изх. № ЦУ01- 12463 от 18.02.2022 год. и изх. № ЦУ01-124617 от 21.03.2022 год. за периода от 15.01.2019 год. до 15.05.2019 год. в Дирекция „Публичен регистър“ на КПКОНПИ не била постъпвала декларация по чл. 35, ал. 1, т. 2 ЗПКОНПИ от ответника С.. Въззивният съд е приел, че това удостоверяване е опровергано от ангажираните от ответника писмени и гласни доказателства. Според извлечение за изходяща ел. поща на ИУ – Варна от 04.04.2019 год. /л. 533 – л. 550 от първоинстанционното дело/ делото на ОС/, на същата дата ръководител отдел „Ректорат“ бил изпратил на електронния адрес на Дирекция „Публичен регистър“ при КПКОНПИ от името на С. С. ръчно подписана от него декларация по чл. 35, ал. 1, т. 2 ЗПКОНПИ, с дата 27.03.2019 год., което електронно писмо било доставено до адресата и изтеглено в същия ден. Причината за изпращането на това писмо според доказаните твърдения на въззиваемия С. било обстоятелството, че в телефонен разговор той бил уведомен от служител на въпросната дирекция за наличието на проблем с електронния носител към подадената от него през м. март декларация и допуснати неточности, както и че това може да бъде отстранено чрез изпращането й на електронна поща.
Въз основа на показанията на свидетелите В. Г. и К. С., които е кредитирал като взаимно кореспондиращи си и възпроизвеждащи непосредствени впечатления, въззивният съд е приел за установено, че в края на м. март 2019 год. същите били свидетели на проведен през телефонната уредба на колата разговор между ответника С. С. и лице, представило се като служител на Комисията, което го е уведомило, че на изпратения от него електронен носител към подадената от него декларация липсва информация и тъй като към този момент били в чужбина, ответникът поел ангажимент като се прибере да изпрати липсващата информация. В този телефонен разговор изрично било коментирано, че декларация на хартиен носител е била подадена, но липсвало възпроизвеждането й на съпровождащия я електронен носител, каквото било изискването на чл. 35, ал. 5 ЗПКОНПИ. В тази връзка и по аргумент от регламентираното в изречение второ на посочената законова разпоредба /ал. 5 на чл. 35 ЗПКОНПИ/ въззивният съд е счел, че не може да се приеме, че е налице хипотеза на неподаване на декларация в срок. Дори и изпратената като прикачен файл към имейла от 04.04.2019 год. повторна декларация да не е била в изискуемия се формат, в който се изисква да бъде предоставена /записано на електронен носител копие от попълнения формуляр-образец на декларацията – чл. 35, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПКОНПИ/, то при условие, че такава е била подадена преди това само на хартиен носител, следва да се приеме, че задължението за деклариране е било изпълнено, макар и неточно. Поради това въззивният съд е формирал извода, че не е налице първата от посочените по-горе материални предпоставки за възникване на правото на държавата за отнемане на незаконно придобито от проверяваното лице имущество.
За пълнота е посочил, че по делото не е установена и друга изискуема материална предпоставка, а именно наличието на значително несъответствие по смисъла на чл. 107, ал. 2 вр. с § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ. Като се е позовал на задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2021 год., ОСГК, въззивният съд е приел, че от значение за преценката дали има несъответствие е установяване на наличното имущество от проверяваното лице и свързаните с него лица в края на проверявания период. В тази връзка е посочил, че не споделя доводите на ищеца, че стойността на наличното в края на периода имущество е неотносима към изисквания праг за несъответствие от 150 000 лв., тъй като в практиката на ВКС, в т. ч. задължителната такава, непротиворечиво се приема, че при преценката за това налице ли е несъответствие по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ на първо място трябва да бъде направен извод за наличното в края на проверявания период имущество и само ако между наличното в края на периода имущество и имуществото, притежавано в началото на проверявания период е налице превишение в размер над 150 000 лв., то при отчитане на доказаните законни доходи и направените обичайни и извънредни разходи за целия проверяван период може да се направи предположение, че наличното имущество в края на периода е незаконно придобито. Целта на закона е да отнеме в полза на държавата незаконно придобитото от проверяваното лице имущество, като се ограничат възможностите за незаконно обогатяване чрез придобиване на имущество и разпореждане с него. Такова обогатяване обаче е налице само в случаите, когато между притежаваното от лицето имущество в началото на проверявания период и в края на проверявания период е налице необосновано превишение, при което имуществото се е увеличило в края на проверявания период. В случаите, когато няма такова увеличаване или е налице съответно намаляване на имуществото в края на проверявания период, то няма обогатяване, т. е. липсва имущество, което да подлежи на отнемане. Само когато стойността на придобитото по възмезден начин през проверявания период и налично в края на периода имущество е над 150 000 лв., може да се обоснове извод за превишение спрямо притежаваното такова в началото на периода в размер над тази стойност. И само в този случай може да се стигне до изчисление, при което несъответствието да отговаря на изискването на § 1, т. 3, доколкото по смисъла на § 1, т. 8 вр. с т. 2 от ДР на ЗОНПИ нетният доход съставлява имуществено благо, с което се увеличава патримониума на лицето, след приспадане на разходите, извършени за придобиване на това благо. Като се е позовал на решение № 50130 от 03.01.2024 год. на ВКС по гр. дело № 5134/2021 год., ІV г. о., ГК и решение № 522 от 7.08.2024 год. на ВКС по гр. дело № 3010/2023 год., IV г. о., ГК, въззивният съд е приел, че в хипотеза на отрицателна величина на нетния доход, изчислен по правилото на § 1, т. 8, ще означава, че лицето въобще не е разполагало с парични средства с установен законен източник, с които да придобива каквото и да било имущество, поради което при изчисленията дали е налице превишение нетният доход не следва да се прибавя към стойността на имуществото /тъй като при формулата по § 1, т. 3 „нетен доход минус имущество“ при отрицателно число на нетния доход двете суми ще трябва да се сумират/. Законът не поставя ограничение относно стойността на отнетото имущество при уважаване на иска – същата можело да е и по-ниска от 150 000 лв., тъй като е възможно не цялото притежавано в края на проверявания период имущество да подлежи на отнемане /напр. при доказан произход на средствата, с които е придобито или погасени по давност права на Комисията/. Подобни хипотези обаче не дерогират изискването придобитото и налично в края на проверявания период имущество да е на обща стойност над 150 000 лв., за да може да се обоснове извод за превишение в изискуемия се от закона размер на несъответствие.
В разглеждания случая въз основа на ангажираните по делото доказателства и заключението по съдебно-икономическата експертиза било установено, че придобитото от ответниците през проверявания период /от 09.10.2009 год. до 09.10.2019 год./ и налично в края му имущество било на обща стойност 136 077.33 лв., като същото включвало: 1/ придобити дружествени дялове от С. С. и съпругата му Д. С. на обща стойност 6 120 лв. /описани в т. 26 от заключението и таблица 6 към него/; 2/ налични суми по банкови сметки на С. С. и Д. С. в общ размер на 36 957.33 лв. /подробно описани в т. 28 и т. 31 от заключението/; 3/ придобити с договор за покупко-продажба по нотариален акт № 24, том 3, рег. № 5184, дело № 392 от 28.05.2019 год. от ответницата А. С. С. /пълнолетна дъщеря на проверяваното лице С. С./ с негови средства недвижими имоти – самостоятелни обекти апартамент и паркомясто с идентификатори [№] и [№], ведно с идеални части от ПИ [№], на обща стойност 93 000 лв. – придобивна цена по нотариален акт и призната от Комисията за действителна, като имотите са отчуждени след края на проверявания период. В изчисленията на стойността на наличното имущество в края на периода не следвало да се включва придобитото по нотариален акт № 19, том 3, рег. № 4802, нот. дело № 361 от 10.06.2016 год. от ответницата Д. С. безсрочно право на ползване, тъй като видно от декларация, вписана в Служба по вписванията с рег. № 571 от 12.01.2018 год., е налице отказ, поради което това вещно право не е част от имуществото й към 09.10.2019 год.
Предвид изложените съображения относно вземанията по договори за заем и допълнителните парични вноски въззивният съд е приел, че не следва да се включват в стойността на наличното имущество претендираните за отнемане 102 500 лв., представляваща внесена сума на 12.08.2019 год. по банкова сметка № [№] в Банка „ДСК“ АД с титуляр С. А. С. и впоследствие наредена от него в полза на трето лице с посочено основание за това „заем“ /т. 29 от заключението/, както и сумите за направени от С. С. и Д. С. допълнителни парични вноски в дружества, в които участват /посочени в т. 30 и Приложения № 5 и № 6 на заключението. Така определената стойност на наличното в края на периода имущество не може да обоснове превишение спрямо притежаваното в периода, което превишение да е над изискуемите се 150 000 лв., което е достатъчно, за да се приеме, че не е налице значително несъответствие по смисъла на чл. 107, ал. 2 ЗОНПИ вр. с § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, обуславящо възникването на правото на държавата за отнемане на незаконно придобито имущество. Нямало как имущество, което е на стойност под 150 000 лв., да превишава с толкова реализираният нетен доход, предвид вече посоченото значение на дохода като имуществено благо. Предявените искове са неоснователни, без да е необходимо да се формират изводи относно стойността на притежаваното в началото на периода имущество и спорния въпрос за притежавани от С. С. и съпругата му към този момент налични в брой парични средства, за размера на нетния им доход за проверявания период, участващите в изчисленията му приходи/доходи и разходи и по направените в тази връзка оплаквания във въззивната жалба.
С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявните искове за отнемане на незаконно придобито имущество.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Първият поставен от касатора въпрос е релевантен за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 44 от 28.03.2014 год. на ВКС по гр. дело № 4478/2013 год., ІІІ г. о., ГК,решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 171 от 06.12.2018 год. на ВКС по гр. дело № 3945/2017 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 247 от 06.01.2020 год. на ВКС по гр. дело № 540/2018 год., IV г. о., ГК, решение № 56 от 21.07.2022 год. на ВКС по т. дело № 400/2021 год. на ВКС, II т. о., ТК, решение № 118 от 22.02.2024 год. на ВКС по гр. дело № 975/2023 г., III г. о., ГК, решение № 162 от 26.06.2025 год. на ВКС по т. дело № 1290/2023 год., ІІ т. о., ТК, цитираните от касатора решения и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се /и по този начин установи истинността на фактическите твърдения на страните/, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.
Обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с тези правни разрешения. Въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си, като е анализирал всички събрани по делото писмени и гласни доказателства и е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, обсъдил е обстойно и задълбочено предпоставките от състава на приложимия по правоотношенията материален закон, а така също релевираните от страните доводи и възражения. Несъгласието на касатора с извода на въззивния съд, че ответникът /проверяваното лице/ е подал своевременно ежегодната декларация по чл. 35, ал. 1, т. 2 ЗОНПИ на хартиен носител, съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Останалите поставени от касатора въпроси не съответстват на правните аргументи, изложени в обжалваното решение, поради което същите не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд изрично е мотивирал, че по делото не е доказано осъществяването на хипотезата на чл. 108, ал. 6 ЗОНПИ по отношение на ответника С. А. С. /т. е., че не е налице законен повод за започване на проверка от комисията/ и само на това основание е отрекъл възникването на правото на държавата за отнемане от ответниците на незаконно придобито имущество. Констатираната от въззивния съд липса на значително несъответствие по смисъла на чл. 107, ал. 2 вр. с § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ е само допълнителен, а не решаващ аргумент при формиране на изводите и няма самостоятелно значение за изхода от спора.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Процесното въззивно решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Проверката на твърденията и доводите на касатора предполага преценка на правилността на действията на въззивната инстанция по установяване на фактите и прилагане на съответните им материалноправни норми, която обаче не може да се извърши въз основа на позоваването на очевидна неправилност.
Ето защо не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение
Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 197 от 04.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 274/2024 год. по описа на Апелативен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: