ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2234
гр. София, 29.04.2026 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети март две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
Р. Я.
изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 2741/2025 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на А. Г. Т. и Г. А. Т. от [населено място], П. област, срещу въззивно решение № 222 от 28.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 3026/2024 г. на Пловдивския окръжен съд по извършване на съдебна делба и по сметки с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 260052 от 17.07.2024 г. по гр. д. № 16433/2020 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е отхвърлено искането на А. Г. Т. за възлагане по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК на двуетажна масивна жилищна сграда, построена в УПИ *-*, кв. 18 по регулационния план на [населено място], обл. П., и имотът е изнесен на публична продан.
Със същото решение окръжният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта, с която са отхвърлени претенциите по сметки на касаторите против Д. Т. М. за сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на А. Г. Т. на приземния етаж от горепосочената двуетажна масивна жилищна сграда през периода от 01.11.2019 г. до 20.12.2022 г.; за сумата от 2013,67 лв., представляваща стойност на извършени от Г. А. Т. СМР в две спални и коридор на втория етаж от сградата, както и за сумата от 19 083,34 лв., представляваща 5/6 части от увеличената стойност на имота вследствие изграждането от А. Г. Т. и Г. А. Т. на пристройка със застроена площ от 41 кв. м по западната фасада на жилищната сграда.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 1004 от 12.07.2022 г. по в. гр. д. № 1672/2021 г. на Пловдивския окръжен съд, с което след отмяна на решение № 261402 от 05.05.2021 г. по гр. д. № 16433/2020 г. на Пловдивския районен съд, е допуснато извършване на съдебна делба на УПИ *-*, кв. 18 по плана на [населено място], общ. С., обл. П., с площ от 700 кв. м, ведно с находящите се в имота приземен етаж на условна кота двор – 0,00 м, устроен за живеене и включващ жилище с площ от 59 кв. м, избено помещение в югозападния ъгъл на приземния етаж със застроена площ от 29 кв. м, таван, разположен над цялата площ на втория етаж на жилищната сграда, с надзид 20 см, лятна кухня със застроена площ от 8 кв. м, пристроена по източната фасада на двуетажната жилищна сграда, функционално свързана с основното застрояване; гараж със застроена площ от 41 кв. м, пристройка със застроена площ от 41 кв. м, склад за градински мебели и инвентар – МС /бивш развъдник/ със застроена площ от 52 кв. м, и външна тоалетна, между Г. Г. С. – М., Д. Т. М. и А. Г. Т. при квоти 5/6 ид. части за първите двама съделители в режим на СИО и 1/6 ид. част за третия съделител; втори жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ от 98 кв. м, с предназначение - жилищен етаж, включващ жилище и външни стълби, както следва: жилище със застроена площ от 82 кв. м., състоящо се от вестибюл, предверие, три стаи, мокро помещение, санитарно помещение, кухненски бокс; с външни стълби, осъществяващи достъпа до втория етаж от сградата, между Г. Г. С. М. и Д. Т. М. с квота 4/6 ид. части в режим на СИО и Г. А. Т. с квота 2/6 ид. части.
По делото е установено, че А. Т. е живял в тази сграда и към датата на смъртта на баща си Г. И. Т., починал на 12.05.2013 г., и майка си Г. И. Т., починала на 27.06.2019 г., както и че той не притежава друго жилище. От приетото по първоинстанционното дело основно заключение на съдебно-техническата експертиза е установено, че допуснатата до делба еднофамилна жилищна сграда е реално неподеляема /приземният етаж не отговаря на нормативните изисквания за жилище/. За да отхвърли възлагателната претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК, въззивният съд е приел, че в случая е налице т. нар. комбинирана /смесена/ съсобственост, тъй като от съделителите по делото единствено А. Т. притежава идеална част от имота в качеството си на наследник. Останалите съделители нямат качеството на наследници и се легитимират като съсобственици по силата на разпоредителни сделки – договори за покупко-продажба, обектививрани в нот. акт № 95/16.04.2014 г., нот. акт № 96/16.04.2014 г. и нот. акт № 159/19.08.2015 г. Посочено е, че с оглед задължителните разяснения, дадени в т. 8 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, при съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт, възлагането е недопустимо. С оглед на това съдът е приел, че делбата на неподеляемия жилищен имот следва да се извърши по реда на чл. 348 ГПК.
По отношение на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС на А. Т. против Д. М. за присъждане на сумата в размер на 1000 лв., въззивният съд е приел, че когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване, наличието на което е задължителна предпоставка за присъждането на обезщетение. Тъй като в случая липсва отправена до Д. М. покана за заплащане на обезщетение, заявената против него претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС е приета за неоснователна. За неоснователни са приети и претенциите по чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата от 2013,67 лв., представляваща стойност на извършени от Г. А. Т. СМР в две спални и коридор на ет. 2 от сградата и на покрива на сградата, както и за сумата от 19 083,34 лева, представляващи 5/6 от увеличената стойност на имота вследствие изграждането от А. Г. Т. и Г. А. Т. на пристройка със застроена площ от 41 кв. м. По отношение на пристройката със застроена площ от 41 кв. м е установено, че е изградена преди 2000 г., като ответниците Г. С. - М. и Д. М. изрично са направили възражение за изтекла погасителна давност по отношение на всички претендирани от ищците вземания, във връзка с което съдът е приел, че погасителната давност по отношение на вземанията по чл. 30, ал. 3 ЗС тече от извършване на съответните разходи. Приложима е общата петгодишна погасителна давност, която е изтекла най-късно към 31.12.2005 г., поради което претенцията за заплащане на сумата от 19 083,34 лв. е приета за неоснователна като погасена по давност.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да изясни въпроса дали имотите, предмет на делбата, са поделяеми, преди да избере способа, по който да се извърши делбата, съответно допустимо ли е всички имоти, предмет на делбата, да бъдат изнесени на публична продан като неподеляеми, без да е изследван и изяснен въпросът относно тяхната поделяемост - на всеки един от тях по отделно; Има ли задължение въззивният съд служебно да назначи експертиза за поделяемостта на имота, при направен довод за приложимостта на способ за извършване на делбата, обусловен от поделяемостта на имота, когато този въпрос е останал неизяснен при разглеждането на делото от районния съд; Следва ли въззивният съд служебно да събере доказателства за поделяемостта на имотите, предмет на делбата; От какви правила следва да се ръководи съдът при избора на способ за извършване на делбата, когато броят на съделителите е равен или по-малък от броя на делбените имоти; 2. Когато в една сграда фактически съществуват самостоятелни обекти, необходимо ли е за тяхното обособяване в самостоятелни дялове да бъде изготвен инвестиционен проект; 3. Когато в една сграда фактически съществуват самостоятелни обекти, които могат да бъдат разпределени в самостоятелни дялове, длъжен ли е съдът служебно да назначи експертиза, която да установи възможното преустройство, с оглед обособяването им в самостоятелни обекти; 4. Длъжен ли е делбеният съд служебно да изиска, или да укаже на страните да се снабдят със становище от главния архитект на съответната община по отношение на възможностите за поделяемост на жилищна сграда; 5. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество при формиране на своите изводи по спорните въпроси на делото, да изследва в пълнота всички събрани по делото доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на иска факти, с изрично посочване въз основа на какви доказателства ги е направил; доводите и възраженията на страните, с оглед изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като съдебният акт трябва да е мотивиран и обоснован; 6. Основателна ли е претенцията за възлагане, предявена от съделител с качеството на наследник и отговарящ на всички законоустановени условия, ако останалите съделители не са наследници; Следва ли успешното провеждане и уважаването на възлагателната претенция в подобни случаи да бъде поставяна в зависимост от обстоятелства /сделки/, независещи от неговата воля и поведение; 7. Допустимо ли е въззивният съд, определяйки правната квалификация на претенцията по сметки, да промени приетата от първоинстанционния съд такава, без да измени доклада по делото и без да предостави възможност на страните да вземат становище и да организират защитата си, а да стори това едва с решението си. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.
Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
По отношение на първите четири поставени въпроса следва да се посочи, че според практиката на ВКС законосъобразният способ за извършване на делбата винаги е обусловен от конкретна фактическа обстановка. Решаващият мотив на съда по спорния въпрос за избора на способ за извършване на делбата на процесните имоти измежду съставяне на разделителен протокол, обявяването му за окончателен и теглене на жребий /чл. 350 - чл. 351 ГПК/, или разпределение на имотите в реални самостоятелни дялове /чл. 353 ГПК/ или изнасяне им на публична продан /чл. 348 ГПК/, когато не е възможно реализирането на делбата чрез някой от другите два способа, е обусловен от фактически предпоставки, различни за всяко дело - брой на съделителите, брой и вид на имотите, предмет на делбения процес, възможност за реално обособяване и др. В случая, независимо от начина на описание на сградата в решението по допускане на делбата и какви обекти в нея съществуват фактически, във втората фаза на делбения процес от заключението на назначената съдебно-техническа експертиза е установено, че жилищната сграда е реално неподеляема, и доколкото част от съделителите притежават права върху нея в резултат на прехвърлителни сделки, изводът на съда, че единстветият способ за извършването на делбата е публичната продан, е направен в съответствие с практиката на ВКС. Сочената от касаторите практика на ВКС във връзка с тези въпроси (ТР № 2/2022 г. на ОСГК, решение № 103 от 22.07.2019 г. по гр. д. № 2831/2018 г., I г. о., и др.) е неотносима към настоящия казус и противеречие с нея не е налице. В допълнение следва да се посочи, че съдържащите се в изложението оплаквания във връзка с поставените въпроси относно избрания от въззивния съд способ за ликвидиране на съсобствеността представляват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, относимо към правилността на въззивното решение, което не може да бъде предмет на разглеждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК.
По отношение на петия поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено. Съдът, в съответствие с разясненията, съдържащи се ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК и множество решения на ВКС, е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Шестият поставен въпрос също не обуславя предпоставките за допускане до касационно обжалване, доколкото е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2004 г. на ОСГК, т. 7 и т. 8. В него се приема, че само възникналата в резултат на наследяване съсобственост попада под диспозицията на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), аналогична на чл. 349, ал. 2 ГПК, като при нито една от хипотезите на смесена съсобственост съдът не може да извърши делбата на основание чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), съответно на основание чл. 349, ал. 2 ГПК, поради което не е налице противоречие със задължителната практика на ВКС.
По последния поставен въпрос за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото е дадено разрешение в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което, при оплакване във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Съгласно даденото разрешение въззивният съд не следвало да извършва нов доклад по делото, нито даването на указания за посочването на нови доказателства, тъй като в случая различието в правната квалификация на преддявените искове не налага ново разпределяне на доказателствената тежест. Ето защо формулираният от касаторите въпрос в тази насока не сочи на противоречие със задължителната практика на ВКС.
Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въззивното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение също не е налице. Във фазата по допускане на касационната жалба до разглеждане ВКС, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за евентуалната му очевидна неправилност въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая изложените от жалбоподателите аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото решение, а по формулираните в изложението въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точният смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение в тези му части не следва да се допуска до касационно обжалване.
По касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по същество по предявените претенции по сметки по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 1000 лв., както и по чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата от 2013,67 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5000 лв., а според чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК по искове за парични вземания размерът на цената на иска е търсената сума. При субективно и обективно съединение на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цените на отделните искове.
В настоящия случай цената на всеки от предявените от съделителите искове е до 5000 лв., поради което касационната жалба срещу въззивното решение в тази му част са процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1500 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 766,94 евро.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 222 от 28.02.2025 г. по в. гр. д. № 3026/2024 г. на Пловдивския окръжен съд в частта му по извършването на делбата, както и по претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата от 19 083,34 лв.
О с т а в я без разглеждане касационната жалба на А. Г. Т. и Г. А. Т. срещу въззивното решение в останалата му част относно претенциите по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 1000 лв., както и по чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата от 2013,67 лв.
О с ъ ж д а А. Г. Т. и Г. А. Т. да заплатят на Г. Г. С. - М. и Д. Т. М. сумата 766,94 евро /седемстотин шестдесет и шест евро и деветдесет и четири цента/ разноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: