ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2215
София, 29.04.2026 г.
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. Ц. ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА
като изслуша докладваното от съдия Елизабет Петрова
гражданско дело № 2602 от 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 5161/17.04.2025 г. на Р. И. П. и П. И. П., чрез процесуалния представител адвокат К. Г. от АК-С. З. против решение № 58 от 24.02.2025 г. по в. гр. д. № 683/2024 г. на Старозагорския окръжен съд, с което като е отменено решение № 410 от 22.07.2024 г. по гр. д. № 2064/2023 г. на Казанлъшкия районен съд, в обжалваната му част, са отхвърлени, като погасени по давност, предявените от касаторите срещу Р. Р. К. и Д. Р. П. конститутивни искове с правна квалификация чл. 30, ал. 1 ЗН, за намаляване на завещателното разпореждане на И. П. И., починал на 04.09.2009 г., извършено с универсално саморъчно завещание от 20.01.1995 г., нотариално обявено от нотариус П. К., рег. № 100 на НК на 25.01.2010 г., вписано в Службата по вписванията с вх. рег. № 287/25.01.2010 г., както и за възстановяване на запазената им част от наследството. Съдът е констатирал, че първоинстанционното решение в останалата част, с която са отхвърлени исковете за нищожност на завещанието по чл. 42, б.“а“ и б. “б“ ЗН и чл. 29, ал. 1 ЗН като необжалвано, е влязло в сила.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за неговата отмяна. Касаторите оспорват изводите на съда за това, от кой момент започва да тече погасителната давност по отношение на иска за възстановяване на запазена част.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани въпроси, за които се поддържа, че са от обуславящо значение за изхода на спора и по които произнасянето на касационнта инстанция би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - допълнително основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и т. 3 ГПК, а именно:
1. Когато наследниците по закон Р. и П. П. след откриване на наследството оставено от баща им И. И., починал на 04.09.2009 г., в двумесечния срок по чл. 14 от ЗМДТ /актуален за 2009 г./ са декларирали пред съответната общинска администрация, че са собственици на процесния недвижим имот по наследство, легитимират ли се в общественото пространство като такива, след като в периода от откриване на наследството до подаване на данъчната декларация не е било обявено от нотариус универсалното саморъчно завещание от ответниците Р. и Д. Р., и придобиват ли наследниците по закон правата на собственост върху имота с факта на заявяване на приемане на наследството, за което подават данъчната декларация;
2. Ако отговорът на първия въпрос е положителен, какво е следвало да предприемат като действия заветниците спрямо наследниците по закон, след обявяване на завещанието и вписването му в АВп на 25.01.2010 г. и в изпълнение на законовите изисквания за деклариране на имота като тяхна собственост, ако са приели наследството по завещание? Касаторите поддържат, че от обявяване на завещанието и вписването му в АВп на 25.01.2010 г. до предявяване на исковете по гр. д.№1324/2022 г. на 06.06.2022 г. пред РС-Казанлък заветниците не са подавали данъчната декларация по чл. 14 ЗМДТ, не са плащали данъци и такси за имота в този период и до днешна дата, не са предявявали собственически права върху имота пред наследниците по закон, които явно, непрекъснато, необезпокоявано владеят имота като свой, държейки го от свое име за своя сметка изцяло и в пълен обем на правата на собственици по наследство.
3. След като на основания визирани в новосъздадената разпоредба на чл. 4 б.“к“ от ПВп., в сила от 03.08.2014 г., за първи път се въвежда задължението за вписване на завещания на недвижим имот, а на 06.06.2014 г., два месеца по-рано, наследникът по закон П. П. е дарил на другия наследник по закон Р. П. своята 1/2 ид. част от имота и той е станал едноличен собственик на този имот по наследство и по дарение, последният придобил ли е правото на собственост върху целия имот преди да са били предявени на 06.06.2022 г. исковете по гр. д. №1324/2022 г.РС-Казанлък, с които се оспорват за първи път правата им на собственост от заветниците;
На кого принадлежи активната легитимация по закон да оспори правата на собственост върху имота - на наследниците по закон, които първи поред заявяват приемане на откритото наследство, или на заветниците, които са поискали в по-късен етап от време обявяването на завещанието и са го вписали в АгВп., без да са заявили пред наследниците по закон, че имат завещание в тяхна полза, и без да са извършили действия свързани с приемане на наследството след вписването на завещанието;
Настъпва ли промяна в правата на собственост за наследниците по закон след вписаното по-късно завещание, от кой момент настъпва промяната на собственост, ако има такава промяна, и от кога започва да тече погасителната давност на исковете по чл. 30, ал. 1 ЗН;
4. След като обявяването на завещанието от нотариус не е елемент от фактическия състав на правоприемството на завещаното имущество и не е елемент на транслативния ефект, задължително ли е снабдяването с констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание завещание, в полза и на името на заветниците, след като по закон само и единствено нотариусът е оправомощен да констатира и признае правото на собственост върху недвижим имот, за да се приеме, че с тези си действия заветниците заявяват приемането на наследството по завещание; Касаторите поддържат, че след обявяване на завещанието и вписването му заветниците и до момента нямат подадена данъчна декларация по реда на чл. 14 ЗМДТ, до момента нямат съставен констативен нотариален акт за собственост върху завещания имот, не са извършили никакви действия по упражняване на владение върху имота до 06.06.2022 г., когато предявяват исковете по гр. д. №1324/2022 г.РС-Казанлък.
5. С вписването на завещанието в АВп настъпва ли автоматично промяната в правото на собственост върху завещания недвижим имот в полза на заветниците или са необходими други последващи действия свързани с изявление и/или действия необходими за установяване приемането на наследството /защото наследството се придобива с приемането му-чл. 48 ЗН/;
Вписването на завещанието еднозначно ли е с приемане на наследството и придобиването му и факта на вписването му представлява ли достатъчно действие за установяване приемането на наследството и придобиването му при конкретните доказателства по делото.
Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационната жалба Р. Р. К. и Д. Р. П. не са подали писмен отговор.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирани лица, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че приживе наследодателят И. П. И., починал на 04.09.2009 г., е бил собственик на процесния недвижим имот. Приел е за безспорно установено, че И. П. И. е дядо на ответниците Р. Р. К. и Д. Р. П. и баща на ищците Р. И. П. и П. И. П.. Установил е, че след смъртта си И. П. И. е оставил като законни наследници своите синове - Р. И. П. и П. И. П.. За безспорно между страните е прието, че на 20.01.1995 г. И. П. И. е съставил саморъчно завещание, с което е завещал общо на внучките си Д. Р. и Р. Р. процесния недвижим имот. Видно от извършените върху завещанието отбелязвания, същото е обявено от нотариус П. К. на 25.01.2010 г. и на същата дата е вписано в СВ - гр. Казанлък.
Взето е предвид, че по делото няма данни към момента на смъртта си наследодателят да е имал друго имущество, освен завещаното, като е прието, че това прави завещанието универсално и придава на ответниците качеството наследник. Изложени са мотиви, че в този случай наследствена маса не се образува, а възстановяването на запазената част се извършва в дробна част. Съдът е приел, че ищците като деца на И. И. имат право на запазена част. При тези мотиви е пристъпил към разглеждане на направеното възражение за погасяване по давност на иска, с който се упражнява правото по чл. 30 ЗН. Посочил е, че съгласно т. 3 от ППВС № 7/28.11.1973 г. искът за намаляване на завещания и на дарения се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. На наследника обаче могат да не бъдат известни направените от наследодателя завещания. Поради това петгодишният давностен срок започва да тече от момента, когато заветникът упражни своето право по завещанието. Съдът е посочил, че обявяването на саморъчно завещание по искане на бенефициер и вписването му, когато са налице условията на чл. 4, б. „к“ ПВ, съставлява конклудентно действие по приемане на имуществото, предмет на универсално или частно завещателно разпореждане. Приел е, че оповестителното действие на вписването обхваща наличието на завещателно разпореждане с конкретно недвижимо имущество и приемането му от бенефициера, като се е позовал на практика на ВКС /определение № 157/12.07.2022 г. по ч. гр. д. № 1281/2022 г. на ВКС, II г. о./. Посочено е, че с разпоредбата на чл. 112, б. „и“ ЗС /ДВ. бр. 34/2000 г./, е въведено изискването за вписване на обявените завещания с предмет недвижим имот. Прието е, че вписването дава обективна възможност на наследниците по закон с право да искат възстановяване на накърнена запазена част, засегнати от извършените със завещанието разпореждания, да бъдат своевременно информирани за завещанието, поради което и когато е налице такова вписване следва да се приеме, че е налице упражняване на правата по завещанието и съответно от този момент тече срокът на погасителната давност по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН. Изложени са съображения, че наследниците с право на запазена част са имали възможност да узнаят за завещанието при полагане на елементарни усилия, в който смисъл е цитираното решение № 106/08.01.2015 г. по гр. д. № 2654/2014 г. на ВКС, ІІ г. о. При така направеното тълкуване на закона съдът е приел, че от 25.01.2010 г. ищците са могли да узнаят за завещанието в полза на ответниците и да защитят правото си на запазена част от наследството, като поискат от съда нейното възстановяване, респ. намаляване на универсалното завещание по реда чл. 30, ал. 1 ЗН. Формиран е решаващ правен извод, че към датата на предявяване на процесните конститутивни искове /19.05.2023 г./ петгодишният давностен срок за упражняване на потестативното право на ищците е бил изтекъл, поради което наведеното от ответниците правопогасяващо възражение е прието за основателно, а искът по чл. 30 ЗН е отхвърлен като погасен по давност.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
При гореизложените решаващи правни мотиви, поставени в основата на обжалваното въззивно решение, формулираните от касаторите материалноправни и процесуалноправни въпроси нямат каквото и да е обуславящо изхода на спора значение, което е достатъчно да обоснове извод за липса на основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в т. 3, б. „г“ на ППВС № 7/1973 г., искът за намаляване на завещания за възстановяване на запазената част се погасява с общата петгодишна давност, която за завещанията започва да тече от момента, когато заветникът упражни своите права по завещанието. В последвалата практика на ВС и ВКС е уточнено, че упражняването на правата по завещанието е фактически въпрос и може да се изрази в правни и фактически действия /решение № 679/25.11.96 г. по гр. д. № 848/96 г. на ВС, I ГО/. В редица съдебни решения се приема, че обявяването на едно саморъчно завещание от заветника може да се приеме като действие по упражняване на правата по него - решение № 580/10.08.92 г. по гр. д. № 384/92 г. на ВС, I ГО, решение № 868/20.07.11 г. по гр. д. № 1685/09 г. на ВКС, I ГО, решение № 860/23.11.09 г. по гр. д. № 2161/08 г. на ВКС, IV ГО и др. Константна е съдебната практика, че съдът следва да държи сметка и за двата факта - налице ли са действия по упражняване на правата по завещанието и дали тези действия са могли да бъдат узнати от наследниците, на които се противопоставя това завещание. При преценката следва да бъде отчетена и разпоредбата на чл. 112, б. „и“ ЗС /ДВ, бр. 34/2000 г./, с която е предвидено вписване на обявените завещания с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот. Това вписване има чисто оповестително действие и цели само да даде възможност на наследниците по закон и на трети лица да узнаят за извършения от наследодателя акт на разпореждане с имуществото за след смъртта му и за намерението на бенефициера да се ползва от него. Обявяването на саморъчното завещание по реда на чл. 27 ЗН, както и вписването на препис от обявеното саморъчно завещание не са условие да се породи вещно-правното действие на завещанието. Общото завещателно разпореждане по чл. 16, ал. 1 ЗН придава на лицето, в чиято полза е направено универсалното завещание качеството на наследник, който измества от наследяване /на цялото или на дробна част от него/ наследниците по закон, като наследяването по завещание е с приоритет пред наследяването по закон. Наследникът по закон наследява, само ако налично завещание не е породило действието си. Правилото, установено с чл. 113 ЗС, според което актовете по чл. 112 ЗС до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, е неприложимо когато се касае до отношения на придобиване на наследствени права по силата на завещание спрямо наследника по закон, както и в отношенията между придобиване на права от наследника по завещание, придобили права по силата на наследственото / законово/ правоприемство и трети лица, придобили права по силата на транслативен акт, сключен с наследника по закон, поради изключеното наследствено правоприемство от наследника по завещание /Решение № 206 от 25.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 238/2012 г., II г. о./. Вписването се извършва в службата по вписванията по местонахождението на недвижимия имот - чл. 7 от Правилника за вписванията. При тази правна уредба наследниците винаги могат да извършат проверка в съответната служба по вписванията за налични саморъчни завещания и своевременно да узнаят за тях. Предхождащите действия по обявяване на тези завещания може и да не бъдат узнати, тъй като те могат да бъдат извършени от всеки нотариус, без оглед на връзката между района на неговото действие и недвижимите имоти, предмет на завещанията - арг. от чл. 570, ал. 2 от ГПК /стар чл. 466/2 ГПК/. Ето защо, вписването на едно саморъчно завещание създава по-голяма гаранция за узнаването му от наследниците, на които то се противопоставя, особено когато в него изрично са изброени завещаните недвижими имоти и не се създава проблем за определяне на местно компетентната служба по вписванията. Както обявяването на саморъчното завещание, така и вписването му представляват действия по упражняване на правата по него по смисъла на т. 3, б. „г“ на ППВС № 7/1973 г. Във всеки конкретен спор, който се съсредоточава върху това от кой момент тече погасителната давност за упражняване на правото по чл. 30, ал. 1 от ЗН - от обявяването на завещанието или от вписването му, съдът следва да държи сметка за това кога наследниците, на които се противопоставя това завещание, са могли да узнаят за него. Когато няма данни обявяването на завещанието да е узнато от тези лица, следва да се приеме, че давностният срок тече от момента на вписването. С тази съдебна практика въззивното решение е изцяло съобразено, поради което не са налице основанията за допускането му до касационно обжалване на поддържаните от касаторите основания.
Не може да бъде споделена и тезата на касаторите, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебен акт, който е постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват. Същото е постановено при точното приложение на разпоредбите, относими към производството, при съобразяване на всички установени по делото релевантни за спора факти и обстоятелства и след задълбочена преценка и анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 58 от 24.02.2025 г. по в. гр. д. № 683/2024 г. на Старозагорския окръжен съд по касационната жалба на Р. И. П. и П. И. П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: