ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№3300
гр. София, 21.11.2025годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: А. Б.
З. Х.
изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 1418 по описа за 2025г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. А. П., представляван от адв. С. Б., срещу решение № 20 от 12.02.2025г. по в. гр. д. № 525/2024г. на Окръжен съд – Габрово в частта, с която след отмяна на решение № 396 от 14.08.2024г. по гр. д. № 1719/2023г. на Районен съд – Габрово е отхвърлен предявеният от касатора против ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве” АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие ПТП на 06.05.2023г. в [населено място] поради противоправно поведение на застрахования при ответника по силата на застрахователна полица № BG/30/122003670863 водач на л. а. „Ф. П. с рег. [рег. номер на МПС] , за разликата над 8000 лева до 10 000 лева, частично предявен от пълния размер на иска от 15 000 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че въззивният съд не е изложил собствени ясни мотиви относно определения от него по-нисък спрямо присъдения от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди. Намира още, че определеното обезщетение противоречи на практиката на ВКС.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Твърди, че въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС по решение № 376 от 18.06.2024г. по гр. д. № 3748/2023г. на ВКС, III г. о., решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, II т. о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т. д. № 2974/2013г. на ВКС, II т. о., тъй като въззивният съд е посочил, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобразят указанията, дадени с ППВС № 4/68г. и ППВС № 17/63г. и на съдебната практика по сходни случаи, но реално не се е съобразил с тях. Поддържа, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради липса на каквито и да е мотиви, с което е нарушена практиката на ВКС по решение № 20 от 09.02.2017г. по гр. д. № 2885/2016г. на ВКС, IV г. о.
Касаторът излага и довод за произнасяне на въззивния съд по следните материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:
1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната практика – ППВС № 4/68г.? /решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, II т. о., решение № 124 от 11.11.2010г. по т. д. № 708/2009г. но ВКС, II т. о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т. д. № 2974/2013г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 09.07.2012г. по т. д. № 1015/2011г. на ВКС, II т. о./
2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „ГО на автомобилистите”, които отразяват промените в икономическите условия; нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за периода 2004-2009, но при лимит 2-5 по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия/? Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява, или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обецщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит? /решение № 27 от 15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, II т. о., решение № 184 от 08.11.2011г. по т. д. № 217/2011г. на ВКС, II т. о., решение № 360 от 29.03.2017г. по гр. д. № 5031/2016г. на ВКС, IV г. о./
3. Нарушен ли е принципът на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, и задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68г., при липса на извършено от съда адекватно съпоставяне на търпени морални вреди от получените телесни повреди в резултат на ПТП с необходимото и еквивалентно на същите обезщетение? /ППВС № 4/68г., решение № 93 от 23.06.2011г. по т. д. № 566/2010г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 01.07.2011г. по т. д. № 76/2010г. на ВКС, II т. о./
Ответникът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационен контрол, тъй като формулираните въпроси са бланкетни и липсва очертаване на материалноправните или процесуалноправните въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна– подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е приел за безспорно установено настъпването на процесното ПТП на 06.05.2023г. в [населено място] с участието на ищеца и водача на лекия автомобил „Ф. П. с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от свидетеля Т. Г., както и че наказателното постановление във връзка с процесното ПТП, съставено на водача, е влязло в сила и съгласно него същият при реализиране на посоченото ПТП е нарушил правилата за движение по пътищата и по-специално чл. 119, ал. 1 ЗДвП – не е пропуснал преминаващ пешеходец. Приел е за безспорно установено и наличието на причинно-следствена връзка между процесното ПТП и настъпилите травматични увреждания на ищеца, както и че по отношение на автомобила към датата на ПТП е имало валидна застраховка при ответното дружество. Посочил е, че спорни пред въззивния съд са въпросите относно справедливия размер на дължимото обезщетение, наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пешеходеца, както и изводите за дължимост на присъдената лихва за забава.
Въззивният съд, след като е обсъдил подробно събраните доказателства – СМЕ, СПЕ и свидетелски показания, е намерил за основателно наведеното в жалбата възражение за необосновано завишаване на размера на определеното от първоинстанционния съд обезщетение за претърпените от въззиваемия неимуществени вреди в размер на 15 000 лева, от която е присъдена частично сумата 10 000 лева. Посочил е, че понесените от ищеца травматични увреждания вследствие на процесното ПТП са охлузване и болезненост по хода на средните и долните ребрени дъги предно-странично вдясно на гръдния кош, спукване (неразместено счупване) на 6-то ребро вдясно по предната мишнична линия на гръдния кош, кръвонасядане странично на дясното бедро, охлузвания и кръвонасядане вътрешно на лявата подбедрица, лек оток и болезненост на лявото коляно, като същите са довели до болки и страдания, подлежащи на обезвреда. Изложил е съображения, че понятието „справедливост“ включва съотношението между деянието и възмездяването, достойнството на хората и неговото възнаграждаване, правата и задълженията, като следва да се отчитат и икономическите условия в страната; че неимуществените вреди не могат да се възстановят, а предвиденото в закона обезщетение е заместващо и се определя по справедливост, като на обезщетяване подлежат не само съзнаваните болки, страдания и неудобство, причинени от увреждането пряка и непосредствена последица от него, но и самото понасяне на увреденото състояние. Посочил е, че при определяне на размера на неимуществените вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва да се съобразят указанията, дадени с Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на Пленума на ВС, както и съдебната практика по сходни случаи.
Въззивният съд, за да определи обезщетението за неимуществени вреди, е отчел обстоятелствата, при които е настъпило процесното ПТП /на пешеходна пътека/, вида и характера на уврежданията - спукване /неразместено счупване/ на 6-то ребро вдясно по предната мишнична линия на гръдния кош, както и получените охлузвания и кръвонасядания на вътрешна лява подбедрица и странично дясно бедро, както и лекия отток на лявото коляно, здравословното състояние на ищеца преди и след инцидента, продължителността на възстановителния период, липсата на данни за трайни физически и психически увреждания вследствие настъпилото ПТП и обществено-икономическите условия към настъпването му през 2023г. Взел предвид, че вследствие на посочените увреждания ищецът е претърпял болки и страдания, изразравящи се в по-интензивни болки в първата седмица след инцидента, като същите са отшумели в кратък период от време - до 1-1,5 месеца по отношение на спуканото ребро /неразместено счупване/, като останалите увреждания са довели до неудобство и дискомфорт, породени от локална болезненост, която е отшумяла бързо в рамките на 10-14 дни. Съобразил е, че спукването на реброто е свързано с остра локална болезненост, като е възможно да остане болезненост при смяна на времето, а останалите охлузвания са отшумели напълно; че е било необходимо само консервативно лечение с обезболяващи медикаменти и покой, както и че ищецът е претърпял критично събитие, довело да тревожност и страх, свързано с влошаване на здравословното му състояние, което е отшумяло сравнително бързо, видно от съдебно психологичната експертиза. Изтъкнал е, че към момента пострадалият е възстановен и не се установяват усложнения и необходимост от по-сериозни медицински интервенции, като например операции и др. Приел е, че обезщетението следва да обезщети претърпените болки и страдания от ищеца към момента на възникването им, като същото следва да съответства на социалната справедливост, за да може размерът на обезщетението да е еквивалент на претърпените неимуществени вреди и да ги компенсира. В заключение е намерил, че предвид всички взети предвид обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на уврежданията, претърпените болки и страдания, които са леки по своя характер и относително краткотрайни с оглед времето, което е било необходимо за възстановяването му, справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза в разер на 8000 лева.
Въззивният съд е приел, че определеното обезщетение не следва да бъде намалявано на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като не се доказва съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пешеходеца, който е пресичал [улица]на предназначеното за пресичане място - пешеходна пътека, и с действията си не е допринесъл за настъпването на удара.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касаторът е изложил довод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не е формулирал конкретни материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които се твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС.
Дори и да се приеме, че по отношение на формулираните в изложението материалноправни въпроси, отнасящи се до прилагане на принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, се поддържа и произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, настоящият състав намира, че не е налице това допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена постоянна съдебна практика – ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 151 от 12.11.2013г., по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т. д. № 2979/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., както и посочените от касатора решения, в които е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.
При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика, като е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на конкретните факти по делото. Съобразил е вида и тежестта на причинените на ищеца увреждания, отражението им върху психиката и емоциите му, вида на проведеното лечение, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, степента на отзвучаването им, както и социално икономическите и обществени условия в страната. Във връзка с липсата на изрични съображения относно конкретния размер на лимитите по застраховка „ГО на автомобилистите” и съдебната практика по сходни случаи следва да се посочи, че съгласно практиката на ВКС същите нямат самостоятелно значение, а са индиция за общественото разбиране за справедливост и икономическата конюктура в страната към датата на непозволеното увреждане. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.
Наличието на формирана по приложението на чл. 52 ЗЗД трайна съдебна практика, която не се нуждае от промяна и осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил, изключва поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касаторът е изложил и довод, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради липса на каквито и да е мотиви, с което е нарушена практиката на ВКС, но не е формулирал конкретен процесуалноправен въпрос. Дори и да се приеме, че се поставя въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, не е налице произнасяне в противоречие с практиката на ВКС. Във връзка с приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посоченото от касатора решение. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая, противно на твърденията на касатора, въззивният съд е обсъдил доводите на страните и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупост и въз основа на тях е формирал изводите си по спорните във въззивното производство въпроси. Поради това доводът на касатора, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС по посочения въпрос, е неоснователен.
Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 20 от 12.02.2025г. по в. гр. д. № 525/2024г. на Окръжен съд – Габрово.
ОСЪЖДА И. А. П., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], чрез адв. С. Б. да заплати на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, ЕИК[ЕИК] сумата 150 лева /сто и петдесет лева/ - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: