ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 5475
София, 27.11.2025 г.
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. К. ЧЛЕНОВЕ: Гълъбина Генчева
Н. Н. изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2989 от 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 5757 от 12.06.2025г., подадена от Н. И. П., чрез процесуалния представител адвокат Г. Д. от АК София, срещу решение № 67/08.04.2025г. по в. гр. д. № 493/2024г. на Бургаския апелативен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 697/25.07.2024г. по гр. д. № 1922/2022г. на Бургаския окръжен съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу [община] и „Софийски имоти“ ЕАД, [населено място], положителни установителни искове за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК - за приемане за установено между страните, че ищецът е собственик на основание давностно владение на реална част от недвижим имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място] с площ от 5300 кв. м, защрихована в зелено на приложената към исковата молба скица на ПИ с идентификатор [№], по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], с трайно предназначение на територията урбанизирана, с обща площ на целия имот 8746 кв. м и граници: имоти с идентификатори [№], [№], [№], [№], [№], [№] и [№], а след уточнение на исковата молба относно идентификацията на имота: реална част от ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], при граници: от три страни (изток, запад, юг) - улици и от север: останалата част от имот с идентификатор [№], с площ на реалната част 4980 кв. м. и са присъдени разноски по делото.
В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за неговото обезсилване, евентуално отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове за собственост бъдат уважени изцяло със законните последици, респ. за връщане за ново произнасяне от друг състав на въззивния съд.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите:
1.Задължителна предпоставка за оборването на презумпцията на чл. 69 от Закона за собствеността относно субективния елемент на владението, т. е. намерението за своене на вещта (animus), която е въведена в полза на владелеца, ли е лицето, което ще я оборва, да се легитимира като собственик или оборването може да бъде извършено от всяко лице, срещу което е насочен положителен установителен иск за собственост;
2.В случай, че отговорът на предходният въпрос е в смисъл, че оборването на презумпцията по чл. 69 ЗС може да се извършва само от лице, което се легитимира като собственик, при участието на двама и повече ответници, чийто претенции за право на собственост върху процесния имот се конкурират, съдът задължен ли е инцидентно да установи кой от ответниците е носител на правото на собственост;
3.Налице ли е правна пречка за уважаването на положителен установителен иск за собственост, предявен от недобросъвестен владелец, при положение, че за част от периода на установяване на владение, свързано с ищеца лице по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ е държало имота на основание договор за наем; Осъщественото от свързаното лице държане, прегражда ли възможността на ищеца по този иск да докаже фактическия състав на владението и следва ли автоматично да се изключва своенето от страна на ищеца при тази хипотеза;
4.Задължен ли е съдът да изследва намерението на владелеца и държателя на имот, самостоятелно за всеки субект, след което да направи разграничение относно намерението на всеки от двата субекта по отношение на имота и тогава да обоснове краен извод по основателността на положителен установителен иск за собственост;
5.Когато намерението да се свои недвижим имот е демонстрирано пред обществеността, необходимо ли е доказване на демонстрирането на намерението и срещу конкретните ответници по установителен иск за собственост?
Касаторът поддържа, че лице, което не е доказало правото си на собственост върху процесния имот, не би могло да обори презумпцията по чл. 69 ЗС, защото не разполага с права, които да противопостави на владелеца, а като е приел обратното, въззивният съд е постановил решението си, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 91 от 2.07.2010г. по т. д. №713/2009г., на ВКС, II т. о.; решение № 140 от 23.03.2010г. по гр. д. №4755/2008г. на ВКС, І г. о и др.
Сочи, че прекъсването на давността може да бъде направено единствено от носителя на материалното право като задължителна предпоставка за правилното произнасяне по конкретния спор е да се установи, дали и кой от двамата ответници е собственик на процесния имот, за да е процесуално легитимиран за отговаря по предявения иск и като носител на материалното право да има възможност да обори презумпцията на чл. 69 ЗС. Твърди, че приетото от съда противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 99 от 10.05.2013г. по гр. д. №681/2012г. на ВКС, I г. о.
Поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, според която съдът е длъжен да изследва намерението спрямо имота на всеки един от субектите, а не след като има данни за свързани лица, да приема, че те имат еднаква воля и намерение. Посочва: решение № 42 от 28.06.2022г. по гр. д. №3053/2021г. на ВКС, II г. о., решение № 180 от 20.03.2024г. по гр. д. №1173/2023г. на ВКС, I г. о., решение № 2760 от 23.11.1994г. по адм. д. №3199/1993г. на ВС, III г. о и решение № 262 от 29.11.2011г. по гр. д. №342/2011г. на ВКС, II г. о.
Сочи, че въззивната инстанция трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и като не е сторил това, въззивният съд е постановил обжалваното решение в противоречие с решение № 77 от 25.06.2019г. по гр. д. №2332/2018г. на ВКС, II г. о., решение № 57 от 8.06.2015г. по гр. д. №6396/2014г. на ВКС, I г. о.
Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба [община], чрез процесуалния си представител адвокат П. К. и „Софийски имоти“ ЕАД, [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат С. К., изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от Н. И. П. против [община] и „Софийски имоти“ ЕАД, [населено място] положителни установителни искове за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че ищецът е придобил на оригинерно основание - давностно владение реална част от ПИ с идентификатор [№] при граници от три страни - изток, запад и юг - улици и от север - останалата част от ПИ с идентификатор [№], като площта на претендираната реална част е 4980 кв. м (след направено уточнение на исковата молба с молба с вх.№572/16.01.2025г.). Констатирано е, че в исковата молба са изложени твърдения, че П. е собственик на заведение за хранене, бар и дискотека „Зангадор“ в [населено място], [улица]и като собственик на тези заведения, е ползвал и владял прилежащите площи към заведението, като е разполагал там маси, сепарета, леки навеси, тенти, сцени и други съоръжения, разполагани са каравани и палатки, паркирани са МПС на гости на заведението и са провеждани и други мероприятия. Твърдял, че от 2002г. владеел реална част от земята, като прилежаща към заведението, която е част от ПИ с идентификатор [№], като границата на тази реална част от север отстояла на 5 метра от сграда с идентификатор [№]. Заявил, че е извършвал действия по ползване и своене на реалната част от имота като полагал грижи за неговото почистване, облагородяване, озеленяване, монтиране на осветление. Изложено е, че в процесния имот е изградена и сграда, която да служи на хората по поддръжката и за съхранение на техника и инструменти. Твърдял, че във връзка с желанието му да изгради паркинг за гостите на заведението, е започнал да събира такси от туристите за паркиране в процесната част от имота от лятото на 2022г., които негови действия провокирали реакция на общинската администрация и била издадена заповед №700/09.08.2022г. за изземване на поземлен имот с идентификатор [№], тъй като бил общинска собственост. Изложил, че [община] не се легитимира като собственик на имота, но с тези свои действия оспорва владението му и придобитото от него право на собственост въз основа на над 10-годишно давностно владение, което обосновавало правния му интерес да предяви положителен установителен иск за собственост. Пасивната материалноправна легитимация на втория ответник е обосновал с факта, че като собственик на част от поземлен имот с идентификатор [№] в Агенцията по кадастър фигурирало дружеството „Галатея 2002“ ЕАД, чийто правоприемник е „ Софийски имоти“ ЕАД.
В срока по чл. 131 ГПК, [община] е депозирала писмен отговор, с който искът е оспорен. Изложени са твърдения, че ищецът не е манифестирал действията си на своене на имота пред собственика - [община], като посочил, че за процесния имот бил издаден АЧОС №186/15.03.2004г., вписан в СВ - Ц.. [община] заявила, че е собственик на процесния имот на основание § 7 ПЗР на ЗМСМА, § 42 ПЗР на ЗОС, вр. с чл. 2, ал. 1, т. 2 и т. 7 ЗОбС, във връзка с чл. 2а от същия закон и чл. 34, ал. 1, предл. трето ЗОбС. В. уточнила, че е станала собственик по силата на § 7 ПЗР на ЗМСМА. Заявила, че описаните в исковата молба действия не установяват владение и намерение за своене на процесния имот, а се характеризират като частични, скрити навлизания в имота с поставяне на вещи, обслужващи търговската дейност на туристически обект. Оспорила твърдението, че ищецът е собственик на дискотека „Зангадор“. Възразила, че тъй като имотът е частна общинска собственост за него важи законовата забрана за придобиване по давност.
В срока по чл. 131 ГПК, вторият ответник „Софийски имоти“ ЕАД също оспорил иска. Изложил фактическа обстановка по придобиване на имота от дружеството, като правоприемник на „Галатея 2002“ ЕАД. Твърдял, че имотът е стопанисван от дружеството, плащани са данъците за него, отдаван е под наем. Твърдял също, че на 10.06.2015г. между „Софийски имоти“ ЕАД и дружеството „Я.Д.И.-1“ ЕООД, представлявано от управителя Н. И. П., е сключен договор за наем на терен с площ 4435 кв. м, част от ПИ с идентификатор [№]. по КК на [населено място], ведно с построената в него сграда с идентификатор [№], обозначени съответно като дял I и сграда 02 на скица - проект, представляваща приложение 1, неразделна част от договора. Договорът бил сключен за срок от 3 години, но и след изтичане на този срок неговото действие било продължило, като дружеството е упражнявало държане на имота и заплащало наемната цена до м. септември 2022г.
Въззивният съд е приел, че е сезиран с положителни установителни искове за собственост против двамата ответници, чийто предмет на доказване е правото на собственост на ищеца на заявеното от него основание.
Приел е за установено от фактическа страна, че между „Софийски имоти“ ЕАД, [населено място] и „Я.Д.И.-1“ ЕООД, [населено място], представлявано от едноличния собственик на капитала и управителя ищецът Н. И. П., е сключен договор от 10.06.2015г. за наем на терен с площ 4435 кв. м, съставляващ част от ПИ с идентификатор [№] по КК на [населено място], ведно с построената в него сграда с идентификатор [№], съобразно скица приложение № 1 към договора, неразделна част от него.
Установено е от заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза и разпита му в съдебно заседание, че спорната реална част от имота е идентична с тази, която е отдадена под наем с договора от 2015 година. Посочено е, че вещото лице е заявило, че наетият от дружеството „Я.Д.И.-1“ЕООД терен е с граница от север, отстояща на 5 м. от сграда 2, така както е описан имотът в обстоятелствената част на исковата молба.
Установено е, че дискотека „Зангадор“ е собственост на „Я.Д.И.-1“ ЕООД, [населено място] като е посочено, че от изложените в исковата молба твърдения е ясно, че всички подобрения в имота са извършени с оглед експлоатацията на дискотеката.
Взето е предвид, че събраните гласни доказателства - показанията на свидетелите Г., М. и Д., установяват, че теренът е бил ползван за експлоатацията на дискотеката, но никой не може да конкретизира дали извършваните действия в него са направени от физическото лице в това му качество или от юридическото лице - дружеството с управител П.. Свидетелите Г. и Г. са заявили, че познават ищеца като наемател на имота, в който е изградена дискотеката „Зангадор“. Свидетелите М. и Д., са заявили, че ищецът е ползвал и облагородявал имота, направил е ограда и е построил сграда в него.
Прието е, че след като наемател на имота е търговското дружество, което е и собственик на дискотеката, именно то е извършвало всички действия по поддръжка на наетия имот, с оглед използването му съобразно предназначението му и за осъществяване на търговската му дейност.
Прието е, че от събраните гласни доказателства, не е доказано да е установена фактическа власт от ищеца в периода от 2002г. до 2015г., когато е сключен наемният договор с ответника „Софийски имоти“ ЕАД. Посочено е, че свидетелят Д., който е бил зам.- кмет на [община] е посочил, че имотът е бил отдаден на дружеството на ищеца под наем от [община] преди 2009г., а впоследствие е сключен договор за публично-частно партньорство. Заявил, че след 2008г. са предявени претенциите към имота от ответника „Софийски имоти“ ЕАД и след този момент няма впечатления относно ползването на имота.
Посочено е, че свидетелят М. не е дал никаква конкретика относно времето, по което е установена фактическа власт от страна на ищеца върху процесната реална част от имота и дали тя е установена от него като физическо лице или като управител на търговското дружество – наемател, а е установил само, че е изградена ограда, но не може да посочи дали работниците, които са изградили оградата са служители на дружеството или са наети от ищеца.
Прието е, че ищецът, в качеството му на физическо лице, не е установил фактическа власт върху спорната реална част от терена от 2002г. до 2015г. и не е доказал да са извършени действия, с които да е демонстрирал намерение за своене на тази част през предвидения в закона срок. Изложени са мотиви, че от 2015г. до 2022г. имотът е бил отдаден под наем на дружество, чийто едноличен собственик на капитала и управител е той, плащан е наем за него, извършвани са благоустройствени мероприятия, необходими с оглед ползване на имота за целта, за която е нает, като липсват доказателства държането на дружеството да е променено във владение от страна на ищеца, като физическо лице и това да е демонстрирано по отношение на наемодателя или по отношение на [община]. Посочено е, че противоречи на логиката, в случай че към 2015г. ищецът е придобил собствеността върху имота по силата на давностно владение, установено през 2002г., да сключи договор за наем на същия терен, вече като управител и едноличен собственик на капитала на „Я.Д.И.-1“ ЕООД.
Изложени са съображения, че е без значение дали „Софийски имоти“ ЕАД или [община] са упражнявали собственически правомощия, дали са посещавали имота и дали са се грижили за него, тъй като правото на собственост не се губи, ако не се упражнява, а само, ако друг субект го придобие или има отказ от право на собственост във съответната форма.
Формиран е решаващ правен извод, че ищецът не е доказал да е владял процесния имот като физическо лице, в изискуемия от закона 10 годишен давностен срок, поради което не е реализиран фактическия състав на чл. 79 ЗС и не е придобил собствеността върху имота на заявеното оригинерно основание.
След анализ и преценка на така изложените от въззивния съд съображения, настоящият състав приема, че поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване не на налице.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В изложението към подадената от Н. И. П. касационна жалба не е поставен такъв въпрос, който да обоснове извод за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване.
По поставените в изложението правни въпроси, свързани с осъществяването на елементите от фактическия състав на придобивната давност и необходимостта установената в чл. 69 ЗС презумпция да бъде оборвана:
На първо място следва да се отбележи, че според трайно установената практика на ВКС, при предявен положителен установителен иск за признаване право на собственост, в тежест на ищеца е да докаже по пътя на пълното главно доказване осъществяването на поддържания в обстоятелствената част на исковата молба придобивен способ. Действително в практиката си ВКС приема, че в хипотеза, при която се завладява чужд имот, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно (не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика) и спокойно. Приема се, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание (т. н. завладяване) то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. За придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, съгласно чл. 69 ЗС, а не на държане. Но наред с това се приема, че презумпцията по чл. 69 ЗС е приложима само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването й и ползва владелеца дори в отношенията му със собственика. В тежест на защитаващия се срещу тези твърдения е да установи наличие на основание за упражняване на фактическата власт, т. е. че вещта е държана за другиго. Само ако се установи наличието на такова основание упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение, т. е. че е налице владение. В противен случай установената в чл. 69 ЗС презумпция го ползва, като щом е доказан фактът на осъществяване на фактическа власт върху имота, то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият се факт на наличие на намерение същият да се държи като свой (решение №2/11.04.2019г. по гр. д.№1117/2018г. на ІІ г. о. на ВКС и посочените в него решение № 31 от 8.02.2016г. по гр. д. №4539/2015г. на І г. о. на ВКС и решение № 262 от 29.11.2011г. по гр. д. №342/2011г. на ІІ г. о. на ВКС). Съображения в същия смисъл са изложени и в посоченото в изложението решение №91 от 02.07.2010г. по т. д.№713/2009г. на ІІ т. о. на ВКС, в което е прието, че презумпцията относно субективния елемент на владението, установена в чл. 69 ЗС, т. е. намерението за своене на вещта (animus), е въведена в полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му качество тежестта за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото владение. Съображения в поддържания от касатора смисъл, а именно, че само лице, което претендира, че е собственик на спорния имот, може да възрази и оборва установената в чл. 69 ЗС презумпция, в решението не се съдържат. При това следва да се отбележи, че при разрешаването на спора по т. д.№713/2009г. претендиращото собствеността лице се е позовало на владение, предадено при сключването на предварителен договор, която хипотеза е съвършено различна от настоящата.
С тази практика на ВКС в настоящия случай въззивният съд изцяло се е съобразил, като е взел предвид обстоятелството, че искът е предявен срещу двама ответници при твърдение за извънсъдебно оспорване правата на ищеца. В подобна хипотеза, каквито и права да противопоставя който и да е от ответниците, той разполага с призната му от процесуалния закон възможност да оспорва осъществяването на поддържаното от ищеца придобивно основание, вкл. както е в настоящия случай, да се позове на сключен с представляваното от ищеца дружество договор за наем на процесния имот, който според трайно установената практика на ВКС недвусмислено придава на упражняващото фактическата власт върху имота лице качеството „държател“. Следва да бъде съобразено при това и обстоятелството, че ответникът „Софийски имоти“ЕАД в отговора на исковата молба е заявил, че притежава право на собственост върху терена при позоваване на конкретни факти, от които извежда придобивното си основание. И доколкото искът е предявен срещу двама ответници, всеки от които оспорва иска, позовавайки се на собствено основание за придобиване на собствеността, логически невъзможно е по отношение на единия ответник правата на касатора да бъдат признати, а по отношение на другия - отречени. Наред с това следва да се отбележи, че предмет на производството не е разрешаването на спора кой от ответниците е собственик на имота, а установяване на правото на собственост на предявилото иска лице.
Соченото от касатора решение №99 от 10.05.2013г. по гр. д.№681/2012г. на І г. о. на ВКС не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване в поддържания в изложението смисъл, тъй като в него е разгледана хипотеза на прекъсване на придобивната давност, с която установената в чл. 69 ЗС презумпция няма никаква връзка. Освен това при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е извършвал преценка дали придобивната давност, на която се е позовал касаторът, е била прекъсвана, доколкото е приел, че изначално фактическата власт върху имота е установена като държане, а не като владение и в този смисъл придобивна давност в полза на касатора не е започнала да тече.
Не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване и соченото от касатора решение №140 от 23.03.2010г. по гр. д.№4755/2008г. на І г. о. на ВКС, в което отговорът на поставения въпрос е даден в контекста на разгледаната специфична хипотеза, при която владението се придобива със съгласието на предишния владелец или със съгласието на собственика, като е прието, че именно с оглед вътрешните отношения между тези правни субекти третото лице, на което владението е било предадено, се счита за собственик на имота.
Не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване и посоченото от касатора решение №42 от 28.06.2022г. по гр. д.№3053/2021г. на ІІ г. о. на ВКС, тъй като разгледаната в него хипотеза е съвършено различна - осъществявано владение върху имот от двама съпрузи, които упражняват върху имота съвладение.
Съвършено различна хипотеза е разгледана и в посоченото в изложението решение №344 от 17.06.2009г. по гр. д.№254/2008г. на ІІ г. о. на ВКС – преценявано е дали отдаването на имот под наем на трети лица представлява действие, чрез което се демонстрира завладяване. В настоящия случай ответникът „Софийски имоти“ ЕАД, навеждайки довода, че е отдавал имота под наем на представляваното от касатора дружество, не твърди да е осъществявал по този начин владение върху имота.
Изложените от въззивния съд съображения изцяло съответстват и на приетото в посоченото от касатора решение №262 от 29.11.2011г. по гр. д.№342/2011г. на ІІ г. о. на ВКС, в което е прието, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание (т. нар. завладяване) то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец, в който случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика. В настоящия случай въззивният съд е приел, че още от момента на установяването упражняваната от касатора фактическа власт представлява държане.
Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на въззивния съд да прецени всички релевантни за спора факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. С практиката на ВКС по така поставения въпрос, вкл. посочената в изложението, въззивният съд изцяло се е съобразил. Осъществяването на всички относими към спора факти и обстоятелства е обсъдено, като са преценени и правните последици от осъществяването на тези факти и обстоятелства. Поддържаната от касатора теза, че по причина твърдяното необсъждане е допуснато недопустимо сливане на волята и намеренията на два различни правни субекта относно имота, не съответства на особеностите на настоящия правен спор, а именно че касаторът има качеството „управител“ на дружеството, на което имотът е бил отдаден под наем и по делото не е установено да е упражнявал фактическа власт самостоятелно за себе си, въпреки че представляваното от него дружество е ползвало имота като наемател. Тези особености обаче са съобразени от въззивния съд, включително като е съобразено, че още в обстоятелствената част на исковата молба се съдържат твърдения, че предявилото иска лице е собственик на заведение за хранене, бар и дискотека „Зангадор“ и като собственик на тези заведения е ползвал и владял претендираната площ.
Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебен акт, който е постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват. Същото е постановено при точното приложение на разпоредбите, относими към производството, при съобразяване на всички установени по делото релевантни за спора факти и обстоятелства и след задълбочена преценка и анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност.
С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от последните разноски в настоящото производство. Ответникът [община] претендира заплащане на сумата от 6000 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение, а ответникат „Софийски имоти“ ЕАД претендира сумата от 9600 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
С молба вх.№20582/07.11.2025г. процесуалният представител на касатора е направил възражение за прекомерност на претендираните разноски от двете насрещни страни.
По отношение на претендираните от [община] разноски възражението следва да се приеме за неоснователно. Като се вземе предвид обстоятелството, че в изложението към подадената касационна жалба са посочени множество правни въпроси, които в подадения от [община] отговор са съответно обсъдени, както и общата фактическа и правна сложност на делото, и предвид обстоятелството, че и на процесуалния представител на касатора в приложения към жалбата договор за правна защита и съдействие е платена като адвокатско възнаграждение сума в същия размер, следва да се приеме, че претендираните разноски не са прекомерни.
Като бъдат съобразени вече посочените по-горе обстоятелства, следва да се приеме, че възражението за прекомерност е основателно по отношение на претендираните от „Софийски имоти“ ЕАД разноски. При съобразяване на фактическата и правна сложност на делото в полза на този ответник следва да бъде присъдена сумата от 6000 лв.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 67/08.04.2025г. по в. гр. д. № 493/2024г. на Бургаския апелативен съд, по касационната жалба на Н. И. П..
ОСЪЖДА Н. И. П., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на [община] сумата от 6000 лв. (шест хиляди лева), представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред ВКС и на „Софийски имоти“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] сумата от 6000 лв. (шест хиляди лева), представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: