ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 5535
Гр. София, 01.12.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на шести октомври две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 4800 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 16938 от 01.10.2024 г., подадена от А. Г. М. и Р. А. М., чрез адвокат Ж. И. от АК - Б., срещу въззивно Решение № 736 от 14.08.2024 г. по в. гр. д.№ 1899/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, V възз. гр. състав.
Ответницата по касация Д. П. Д. е подала писмен отговор чрез адвокат И. Б. от АК - С., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено Решение № 203 от 05.07.2022 г. по гр. д.№ 1319/2021 г. на Районен съд - Несебър, с което е признато за установено по отношение на С. Х. Х., А. Г. М. и Р. А. М., че Д. П. Д. е собственик на основание саморъчно завещание от 01.04.2013 г., съставено от Д. Х. С., обявено на 19.10.2016 г. от нотариус К. П., на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ 7 998 кв. м., находящ се в местността „В.”, и на поземлен имот с идентификатор ***, с площ 4 394 кв. м., в местността „С.”, и ответниците А. Г. М. и Р. А. М. са осъдени да предадат на Д. П. Д. на основание чл. 108 ЗС владението върху процесните недвижими имоти.
Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е уважен предявеният срещу С. Х. Х. (починал в хода на делото и заместен в процеса от своя наследник по закон Х. С. Х.) положителен установителен иск за собственост.
Въззивният съд е приел за установено, че Д. Х. С. е придобил процесните два имота по наследство и договор за покупко-продажба, обективиран в н. а.№ 45, том ХХХІ, вх. рег.№ 8658, д.№ 5356 от 21.09.2011 г. на Служба по вписванията - Несебър. Със саморъчно завещание от 01.04.2013 г. той се е разпоредил с притежаваното от него имущество в полза на ищцата Д. П. Д.. На 19.10.2016 г. е изготвен протокол за приемане и обявяване на това саморъчно завещание от нотариус К. П., с район на действие Районен съд - Поморие.
С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 15.11.2016 г. С. Х. Х. е продал на А. Г. М. процесните два имота, като в нотариалния акт е посочено, че те са придобити от продавача по наследство от брат му Д. Х. С.. С. Х. Х. е единствен наследник по закон на Д. Х. С..
Въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на Х. Х. (син на С. Х.) в качеството на свидетел, от чиито показания е установено, че С. Х. считал имотите за свои собствени, тъй като приел цялото наследство, оставено от брат му Д. С., и не знаел за процесното завещание. На 13.10.2016 г. се състояла среща между С. Х., свидетеля и А. М., на която С. Х. предоставил имотите за обработване на арендатора А. М., като се договорили в по-късен момент, след подготовка на необходимите документи, да прехвърлят собствеността им.
От заключението на приетите по делото съдебно-почеркова и повторна съдебно-почеркова експертизи, е установено, че текстът в саморъчното завещание от месец април 2013 г. е изписан от наследодателя Д. С., както и че подписът, положен под това завещание, също е негов.
От правна страна е прието, че наследодателят Д. Х. С. е бил собственик на процесните имоти, които е придобил по наследство и с договор за покупко-продажба. Със саморъчното завещание от 01.04.2013 г. той се е разпоредил с цялото притежавано от него имущество, като го е завещал на Д. П. Д.. За недоказани са приети оспорванията на ответниците А. М. и Р. М., че завещанието не е изготвено от завещателя, както и че датата и подписа не са положени от него. По отношение на ответника С. Х. Х. този въпрос е бил разрешен със сила на пресъдено нещо, тъй като той е бил страна в производството по гр. д.№ 5/2020 г. по описа на ОС - Габрово, в което производство, в диспозитива на влязлото в сила решение, е прието, че оспорването на истинността (автентичността) на саморъчното завещание от 01.04.2013 г., написано от Д. Х. С., е недоказано. На основание чл. 298, ал. 2 ГПК пределите на силата на пресъдено нещо се разпростират и върху правоприемника на С. Х. Х. – конституирания в хода на производството Х. С. Х..
За установяване автентичността на процесното завещание, по настоящото дело са изслушани и приети заключенията на две вещи лица. Вещите лица и по двете приети експертизи категорично установяват, че текстът в саморъчното завещание е изписан от наследодателя Д. С., както и че подписът, положен под това завещание, също е негов. Въззивният съд е кредитирал изцяло заключенията на вещите лица, тъй като експертизите са изготвени компетентно, обективно и безпристрастно, не са вътрешно непротиворечиви, и изводите им не противоречат на останалия събран по делото доказателствен материал.
Въззивният съд е приел, че завещанието е валидно. То отговаря на изискванията на чл. 25, ал. 1 ЗН – написано е ръкописно от завещателя С., посочена е датата, на която е съставено, подписано е, подписът е положен под завещателните разпореждания. Завещанието е обявено на 19.10.2016 г. от нотариус К. П. (рег.№ 556 на НК) с протокол за приемане и обявяване на саморъчно завещание от същата дата.
По отношение на характера на завещанието въззивният съд е приел, че то е универсално, поради което ищцата Д. е придобила качеството на наследник на наследодателя Д. С.. Този извод произтича от самия документ. Документът е озаглавен „саморъчно завещание”, а в съдържанието му са използвани изрази, от които става ясно, че автора му се разпорежда изцяло с притежаваното от него имущество („…правя следните разпореждания с имуществото си – движимо и недвижимо която притежавам и различни депозити в различни банки по времето на моята смърт …”, „…и всички правата”). В документа завещателят е посочил и конкретни недвижими имоти, които притежава, но това обстоятелство само по себе си не е причина да се приеме, че то представлява завет по смисъла на чл. 16, ал. 2 ЗН. Въззивният съд е приел, че използването на изразите „движимо и недвижимо имущество”, „различни депозити в банки” и „всички права”, без да се изброяват всички движими и недвижими вещи, както и притежаваните от наследодателя банкови депозити, означава, че той желае да се разпореди с всичко, което притежава. Съдът е приел, че тълкуването на завещанието в неговата цялост води до извода, че същото е универсално и волята на завещателя е да се разпореди с цялото си имущество към момента на неговата смърт. По делото са представени предходни саморъчни завещания от наследодателя Д. С., с които той е завещал цялото си движимо и недвижимо имущество на ищцата Д. Д.. Прието е, че в случая следва да намери приложение и разпоредбата на чл. 39 ЗН, съгласно която последващо завещание, което не отменя изрично по-ранно, отменя само онези разпоредби в него, които са несъвместими с новите. Процесното завещание не съдържа разпоредби, които са несъвместими с предходните завещания на наследодателя Д. С.. За неоснователно е намерено възражението на ответниците, че завещателното разпореждане е нищожно по отношение на процесните имоти, тъй като липсват индивидуализиращи признаци за тях в завещанието. При универсалните завещателни разпореждания не е необходимо имуществото да се посочва с индивидуализиращи признаци, тъй като липсва изискване дори да се посочва конкретното имущество, с което завещателят се разпорежда. Тъй като в случая предмет на разпореждане е цялото притежавано от завещателя имущество, няма съмнение за кои вещи и права се отнася.
За неоснователно е намерено и възражението на ответниците М., че са придобили процесните имоти по давност, тъй като са ги владели добросъвестно, необезпокоявано и спокойно в продължение на повече от пет години, присъединявайки и владението на праводателя си С. Х. Х.. Въззивният съд е приел, че за С. Х. Х. не е налице изискването за придобиване на имотите по кратката петгодишна давност, тъй като той не ги е владял на правно основание, годно да го направи собственик. След смъртта на Д. С., по силата на универсално завещание процесните имоти са преминали в патримониума на ищцата Д. Д., след приемане на наследството по реда на чл. 48 ЗН чрез обявяване на завещанието на 19.10.2016 г. С. Х. не е владял процесните имоти на основание, годно да го направи собственик, съответно – не може да се приеме, че осъщественото от него владение е добросъвестно. Направен е и извод, че праводателят на А. М. и Р. М. им е продал чужди имоти, поради което те не са могли да придобият собствеността по силата на нотариалния акт за покупко-продажба от 15.11.2016 г. Въззивният съд е приел, че по делото не е установено ответниците купувачи да са знаели, че праводателят им не е собственик, поради което от момента на сделката същите осъществяват добросъвестно владение върху имотите, въз основа на което биха могли да ги придобият след изтичането на петгодишен давностен срок. В случая такава придобивна давност не е изтекла. Ответниците са започнали да владеят добросъвестно, необезпокоявано и спокойно процесните имоти от 15.11.2016 г., но исковата молба, въз основа на което е образувано настоящото производство, е подадена на 11.10.2021 г. при съобразяване на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иска. За периода от 15.11.2016 г. до 11.10.2021 г. не е изтекъл петгодишен период, в който ответниците да са владели процесните поземлен имоти с идентификатори *** и *** по КККР на [населено място].
В изложение към касационната жалба са формулирани следните въпроси:
1. Как следва да се установи характера на едно завещание – дали то е общо или частно; Следва ли действителната воля на завещателя да бъде изведена, като отделните клаузи на завещанието се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, с оглед целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността;
2. Следва ли съдът да отчита и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя, като се прилагат и правилата на формалната и житейската логика;
3. При спор относно характера на завещателното разпореждане в случаите, когато същото съдържа изброяване на конкретно имущество, при тълкуване волята на завещателя следва ли да се има предвид и дали наследството не се изчерпва само с предмета на завещанието или в наследството има и други имущества;
4. Ако в новото завещание не се упоменава изрично, че се отменя предходно завещание, следва ли да се приеме, че е налице мълчалива отмяна по смисъла на чл. 39 ЗН, ако новите завещателни разпореждания са несъвместими с направени преди това;
5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и обоснове своето решение въз основа на всички събрани доказателства и доводи на страните и въз основа на анализа на същите да обоснове мотивирано решението си по разглеждания казус.
Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първите три въпроса – в противоречие с Решение № 24 от 19.02.2015 г. по гр. д.№ 3526/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 22 от 02.06.2017 г. по гр. д.№ 3786/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 268 от 29.09.2012 г. по гр. д.№ 410/2011 г. на ВКС, І г. о., четвърти въпрос – в противоречие с Решение № 24 от 30.03.2015 г. по гр. д.№ 5217/2014 г. на ВКС, І г. о., пети въпрос – в противоречие с Решение № 60301 от 17.01.2022 г. по гр. д.№ 479/2021 г. на ВКС, ІV г. о.
Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първите три въпроса от изложението. За начина, по който следва да се установи характерът на едно завещание – дали то е общо или частно, е формирана трайно установена практика на ВКС, според която при възникнали съмнения относно характера на завещанието, волята на завещателя подлежи на тълкуване при спазване на общото правило на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите, отчитайки разпоредбата на чл. 44 ЗЗД. Действителната воля на завещателя следва да бъде изведена, като отделните клаузи на завещанието се тълкуват във връзка едни с други и всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността. В определени случаи съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя, като се прилагат и правилата на формалната и житейската логика (Решение № 24 от 19.02.2015 г. по гр. д.№ 3526/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 855 от 11.12.2010 г. по гр. д.№ 1497/2009 г. на ВКС, І г. о., Решение № 380 от 31.05.2012 г. по гр. д.№ 580/2010 г. на ВКС, І г. о.). Дори в текста на завещанието да се съдържа изброяване на конкретно имущество, това не е достатъчно, за да се приеме, че същото представлява завет. При наличие на спор относно характера на завещателното разпореждане - както в случаите, когато същото съдържа изброяване на конкретни имущества, така и когато е посочено само едно имущество, при тълкуване волята на завещателя следва да се има предвид и дали наследството се изчерпва само с предмета на завещанието (Решение № 59 от 18.03.2014 г. по гр. д.№ 1063/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 184 от 31.10.2013 г. по гр. д.№ 1438/2013 г. на ВКС, ІІ г. о.). В случая въззивният съд, тълкувайки завещанието от 01.04.2013 г. в неговата цялост, е приел, че изявената от завещателя воля, така както е отразена в текста на завещанието, е да се разпореди с цялото си имущество, а това определя завещанието като общо по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗН и изричното посочване на част от това имущество не го превръща в завет. Изводите на въззивния съд са съобразени както с целия текст на завещанието, така и с другите обстоятелства по делото, които са от значение за изясняване действителната воля на завещателя, включително представените по делото предходни саморъчни завещания от наследодателя. При така изложените от въззивния съд съображения за определяне на характера на завещателното разпореждане като универсално, обжалваното решение не е в противоречие, а в съответствие с трайно установената практика на ВКС, включително посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос от изложението. Въпросът не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, не съответства на установените по делото факти и мотивите на обжалваното въззивно решение, поради което това питане не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
Петият въпрос от изложението също не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, разгледал е доводите и възраженията на страните. Мотивите му отразяват извършена правораздавателна дейност по съществото на спора.
Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 736 от 14.08.2024 г. по в. гр. д.№ 1899/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, V възз. гр. състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: