ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 5593
гр. София, 03.12.2025г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 3317 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. Б. представлявана от зам. апелативния прокурор И. К. против част от решение № 121/03.07.2025г., постановено по в. гр. д. № 143/2025г. по описа на Апелативен съд – Бургас.
С обжалваната част от въззивното решение след частична ревизия на първоинстанционно решение № 76/10.02.2025г., постановено по гр. д. № 950/2024г. по описа на Окръжен съд – Бургас е постановено друго, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Г. Д. Ч. с ЕГН [ЕГН] сумата от 15 000 лв. представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в причинно-следствена връзка от незаконното обвинение по повдигнато му първоначално на 19.04.2017г. обвинение за извършване на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, а впоследствие за престъпление по чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, по което е оправдан с присъда № 54/15.04.2022г., постановена по НОХД № 1762/2021г. по описа на БРС, влязла в законна сила на 13.05.2024г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 10.06.2023г. до окончателното плащане на задължението.
В частите, с които предявеният иск за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 27000 лева, както и искът за обезщетение на имуществени вреди в размер на 150 лева е уважен и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1300 лева и първоинстанционното решение в тези части е потвърдено, въззивното решение не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила.
В жалбата се поддържат всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което е отправено искане за допускане на касационно обжалване и постановяване на решение, в което да се определи обезщетение за вреди в по-нисък размер от присъдения.
Касационният жалбоподател Прокуратурата на Р. Б. поддържа, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от ищеца. Съдът е нарушил принципа на справедливост присъждайки завишен размер на обезщетението за вреди, като не е обсъдил липсата на данни за влошено здравословно състояние на ищеца или трайни поражения върху неговата психика; за това, че е оправдан още на първа инстанция и спрямо него е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, която не е ограничила по никакъв начин предвижването му и възможността за осъществяване на социални контакти и трудова дейност. Поддържа и необоснованост на извода на въззивния съд за понесени неимуществени вреди, тъй като се касае за млад човек, чиято възраст предполага по-висока устойчивост към стреса, а евентуалното проявление на някакви проблеми в емоционалното му състояние е възможно да се дължи на житейски обстоятелства, извън действията на Прокуратурата на РБ.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Г. Д. Ч., чрез процесуален представител адв. Г. К. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване на решението в съответната част, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.
Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което е изпълнено условието на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установени следните факти: с постановление за привличане на обвиняем и вземане мярка за неотклонение от 19.04.2017г. по ДП № 431-1343/2015г. по описа на Първо РУ Бургас, ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1 вр. чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за това, че на 18.10.2015г. в [населено място], в съучастие като извършител, заедно с други лица, причинили на К. Б. средна телесна повреда, като деянието е извършено по хулигански подбуди. На ищеца била наложена мярка за неотклонение „подписка“. С постановление от 27.11.2018г. на адм. ръководител – Районен прокурор на РП – Бургас е отменена взетата му мярка за неотклонение „подписка“. С постановление от 10.06.2020г. ищецът отново бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. По внесен обвинителен акт за извършването на описаното престъпление е образувано НОХД № 1762/2021г. по описа на Районен съд – Бургас, по което била постановена оправдателна присъда № 54/15.04.2022г., потвърдена с решение № 124/13.05.2024г., постановено по ВНОХД № 618/2022г. на Окръжен съд – Бургас, което било окончателно.
От показанията на разпитаните по делото свидетели П. П. /колега ни ищеца/ и И. И. /във фактическо съпружеско съжителство с ищеца/, въззивният съд приел за установено, че по време на воденото наказателно производство ищецът бил много притеснен, не бил на себе си, изпитвал страх от осъждане. Не можел да си намери работа, поради което помолил първия свидетел да го вземе при него на работа във фитнес център, където работи и понастоящем като фитнес инструктор. Преди това ищецът е имал планове да учи и мечтаел да стане пожарникар. Правил е опити да кандидатства за работа в охранителна фирма, където е трябвало да работи с оръжие, но това е било невъзможно, заради воденото наказателно дело. Заради повдигнатото му обвинение, притеснението и нежеланието да комуникира с хора е заминал да работи в чужбина до 2021г. През 2021г. се е родила дъщеря му и той се съгласил да живеят със свидетелката И. в [населено място], защото не искал да живее в родния си град, където всички го смятали за престъпник. Непрекъснатото му призоваване по висящото наказателно дело обаче принудило семейството да се премести да живее в [населено място] през 2022г. От всички преживени притеснения семейството им било пред разпадане. Поради повдигнатото му обвинение не е могъл да започне работа в лаборатория „Рамус“. Понастоящем е баща на две деца.
Въз основа на тези факти и след съвкупна преценка на събраните доказателства, от правна страна въззивният съд приел, че при безспорност на фактите по развилото се наказателно производство и установените обстоятелства от събраните по делото писмени, гласни и експертни доказателства, обезщетението за неимуществени вреди от наказателно преследване по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ в случая следва да се определи в общ размер на 15 000 лева. Обосновал, че в резултат именно от воденото наказателно производство, по което ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 1 от НК, същият е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания – накърнени чест и достойнство, изживени силна напрегнатост, тревожност, страх от изхода на наказателното производство и от евентуално осъждане, станал разсеян, затворен, не можел да спи. При определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди отчел естеството и вида на повдигнатото обвинение – ищецът бил привлечен в качеството му на обвиняем за извършване на престъпление против личността – първоначално за тежка, а в последствие за средна телесна повреда, за което съответно е предвидено наказание лишаване от свобода от три до десет години, респ. до шест години, съставляващи тежки умишлени престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; съобразил процесуалните действия в досъдебното производство с участие на ищеца, както и че делото е било с голяма фактическа сложност /първоначално срещу 7 обвиняеми/, извършваните множество процесуални действия в рамките на досъдебното производство с оглед установяване на съпричастността на всеки от обвиняемите лица към извършването на престъпното деяние; проведените 12 заседания в съдебна фаза, всяко от които е провокирало стрес и тревоги у ищеца; съобразил в същото време взетата най-лека мярка за неотклонение по отношение на ищеца, която отбелязал, че не е ограничила правото му на придвижване и контакти с близки и приятели; взел предвид, че производството се е развило в неразумен период от 7 години. Съобразил, че към момента на повдигане на незаконното обвинение ищецът е бил младеж на 22 години, с чисто съдебно минало. Негативните изживявания породени от незаконното обвинение са се засилили в момента, в който създал свое семейство и очаквал дете; от обстоятелството, че обвинението станало достояние на приятелския му кръг и довело до уронване на доброто му име, като се е отразило и върху професионалната му реализация в области, в които се прави селекция при отчитане на водени разследвания срещу кандидата.
За неоснователно приел въведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, че ищецът е допринесъл с поведението си за увреждането на неимуществената му сфера, като е нанесъл първия удар на пострадалия, като това неправомерно поведение е довело до предприетото спрямо него наказателно преследване за нанесената телесна повреда. Изтъкнал, че на анализиране при разглеждане на това възражение подлежи кръгът от обстоятелства, в който се третира поведението на ищеца в рамките на наказателното производство, респ. връзката на това поведение със съпричиняване на вредоносния резултат. Като релевантни в тази връзка приел фактите, отразяващи процесуалното поведение на ищеца по време на наказателното преследване, съответно връзката между това поведение и процесуалните действия на ответника, засягащи повдигане и поддържане на обвинението. Приел, че в случая такива действия на ищеца в рамките на наказателното преследване, които да водят до съпричиняване на настъпилите вреди не се твърдят от Прокуратурата, нито се доказват. Така обосновал, че не може да се приеме за основателно твърдението на Прокуратурата, че ако не беше извършил това действие, спрямо ищеца не биха се предприели действия по незаконно наказателно преследване. Съобразявайки, че ищецът е бил оправдан още на първа инстанция и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта обобщил, че обезщетение в размер на 15 000 лева е достатъчно за репарирането на доказаните неимуществени вреди и е в съответствие с общоприетия критерий за справедливост при отчитане на особеностите на конкретния случай, в който смисъл постановил и крайния си акт.
К. П. на Р. Б. обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и поставя в тази връзка като значими, следните правни въпроси:
1/ При присъждане на обезщетение за неимуществени вреди длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства, обосноваващи по-нисък размер на обезщетението?
2/ При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва ли решаващият съд да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД?
3/ При определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД дължи ли съдът произнасяне по всички установени релевантни факти, по всички доводи и възражения на страните, свързани с правилното прилагане на принципа на справедливостта и да посочи обстоятелствата и значението им при определяне на размера на тези неимуществени вреди?
4/ За приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди?
5/ Съставлява ли съпричиняване по смисъла на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ за привличането на едно лице като обвиняем поведението му, което се намира в причинно-следствена връзка с настъпването на вредоносен резултат и в кои случаи пострадалия от незаконно обвинение е предизвикал и съпричинил с действията си наказателна репресия срещу себе си?
6/ След като с неправомерните си действия, установени с влязъл в сила съдебен акт по наказателното дело, ищецът е допринесъл за причиняване на вредите, следва ли размерът на обезщетението да бъде намален на основание чл. 5 ал. 2 от ЗОДОВ?
7/ Може ли гражданският съд при преценката за наличие на съпричиняване да разглежда фактите по инкриминираното деяние, по което наказателния съд се е произнесъл с оправдателна присъда или е длъжен да анализира единствено поведението на ищеца в рамките на наказателното производство?
Твърди, че първата група въпроси /1-4/ са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС по т. II от ППВС № 4/23.12.1968г.; на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, които цитира, а втората група въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:
Първата група въпроси са различни формулировки на един въпрос, а именно по приложението на чл. 52 от ЗЗД относно критериите за определяне от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка на всички установени по делото релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и тяхното значение за точното определяне на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, като настъпили в резултат на незаконно обвинение.
Доводите на касатора, в контекста на които е поставен въпросът са за допуснато от въззивния съд нарушение на принципа за справедливост при определяне на обезщетението, което не е съответно на реално претърпените и доказани от ищеца вреди и на установената съдебна практика.
Въпросът е значим и обуславящ решаващите правни изводи в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие с трайно установената и задължителна съдебна практика, цитирана от касатора и намерила израз в редица произнасяния на ВКС в решения по чл. 290 от ГПК – решение по гр. д. № 4835/2018г., III ГО; решение по гр. д. № 4864/2017г., IV ГО; решение по гр. д. № 4864/2017г., IV ГО; решение по гр. д. № 1070/2010г., III ГО; решение по гр. д. № 372/2010г., IV ГО; решение по гр. д. № 997/2024г., IV ГО; решение по гр. д. № 996/2021г., III ГО; решение по гр. д. № 3662/2019г., IV ГО и др. Съгласно приетото в нея обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, а критериите образуващи понятието справедливост са свързани с преценката на всички конкретно проявени и обективно съществуващи обстоятелства с оглед особеностите на конкретния случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи по приключилото наказателно дело. В разглеждания случай, въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди конкретно всички установени по делото обстоятелства, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на страните, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е анализирал при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетението. Изтъкнал е значението на всеки конкретен факт, който е установен и е в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и понесените вреди, който е отнесъл към стойността, която засегнатите блага са имали за ищеца и е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика. Ето защо решението на Апелативен съд – Бургас не е в противоречие с разрешението, дадено в задължителната и установената съдебна практика на ВКС, а е в съгласие с него. В този смисъл въпросът не удовлетворява допълнителното основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Втората група въпроси обобщено се свеждат до един, а именно кога пострадалият от незаконно обвинение виновно е допринесъл за увреждането и обвързан ли е гражданският съд от установените на тази плоскост факти в мотивите на оправдателната присъда.
Въпросът е обсъден от въззивния съд и решението по него е определило решаващата правна воля на съда относно определения размер на присъденото обезщетение, поради което е значим материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Отговор по него е даден в установената от ВКС практика по чл. 290 от ГПК, която е трайна и непротиворечива, не се нуждае от промяна или осъвременяване – решение № 112 от 14.06.2011г. по гр. д. № 372/2010г., IV ГО; решение № 143 от 5.07.2011г. по гр. д. № 1070/2010г., III ГО; решение № 244 от 25.07.2013г. по гр. д. № 1205/2012г., IV ГО; решение № 295 от 19.12.2019г. по гр. д. № 2620/2019г., IV ГО; решение № 135 от 23.06.2016г. по гр. д. № 158/2016г., III ГО; решение № 170/04.02.2020г. по гр. д. № 4835/2018г., III ГО; решение № 569 от 27.09.2010г. по гр. д. № 1243/2009г., III ГО и др.
По обобщения въпрос в практиката на ВКС е дадено правно разрешение, че държавата не отговоря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия. В този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговоря. Ако само е допринесъл – обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай /чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ/. Съпричиняване по смисъла на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ е винаги налице в случаите, когато пострадалият с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение – когато лично се е явил пред органите на досъдебното производство и е направил неистински признания за авторството на престъплението; въвеждането на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление или разглеждането на наказателното дело – действия на ищеца, обусловили отлагане на делото и удължаване на съдебната или досъдебната му фаза, както и изменение на по-лека мярка за неотклонение в по-тежка. Разяснено е, че обезщетението се намалява, когато настъпилият вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия. Държавата не е отговорна за частта от общата продължителност на наказателното производство, когато то е обективен резултат от поведението на обвиняемия/подсъдимия. На изследване по възражението за съпричиняване подлежи доколко поведението на пострадалия е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Ако поведението на пострадалия в хода на предварителното разследване е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, това следва да бъде съобразено при определяне размера на обезщетението. От това следва, че поведението на пострадалия /който е оправдан по повдигнатото му обвинение с влязла в сила присъда/ извън наказателното производство е ирелевантно за преценката по чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ и няма отношение към законността на действията на правозащитните органи при привличане на едно лице към наказателна отговорност и осъществяването спрямо него на процесуална принуда.
Съгласно чл. 413, ал. 2 от НПК, влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд по въпросите извършено ли е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. А съгласно чл. 300 от ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Установените в мотивите към постановената от наказателния съд присъда факти, които са извън посочените от чл. 300 от ГПК, не са задължителни за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, т. е. присъдата на наказателния съд се ползва със сила на присъдено нещо единствено за изчерпателно посочените в чл. 300 от ГПК обстоятелства. Когато едно лице е обвинено в извършване на престъпление, за което е оправдано с влязла в сила присъда, държавата отговаря за вредите, причинени от разследващите органи, прокуратурата или съда при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано – чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. При определяне размера на обезщетението за вреди от незаконни процесуални действия на правозащитните органи, гражданският съд съобразява данните за личността на пострадалия, но при тази преценка не може да се позовава на обстоятелства относно деянието, за което лицето е било оправдано. Обвинението в извършване на тежко умишлено престъпление, за което лицето е било оправдано сочи за по-висок интензитет на претърпените морални вреди, но не дава основание за негативна преценка за личността на незаконно обвинения.
Даденото разрешение, отнесено към установените по делото факти и мотивите на съда, обуславя извод, че релевантният правен въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие в практиката на ВКС, нито е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не е налице съответно специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК определящ приложното поле на касационното обжалване.
Следователно, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 121/03.07.2025г., постановено по в. гр. д. № 143/2025г. по описа на Апелативен съд – Бургас в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.