ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5666

гр. София, 04.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ДОРА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Д. М. гр. д. № 2410 по описа за 2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Д. М., чрез адв. Хр. Х., срещу Решение № 407/14.04.2025 г. по в. гр. д. № 122/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което след потвърждаване на Решение № 3936 от 06.11.2024 г., постановено по гр. д. № 566/2023 г. по описа на Районен съд – гр. Варна, е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД по иска на В. С. Н., починала в хода производството, продължило с участието на наследниците й по закон Г. И. Н. и С. И. Н., и Н. С. Н. срещу М. Д. М. договорът, сключен между тях на 5.09.2019 г., за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за строителство, обективиран в нотариален акт № ..., т. ..., рег. № 3592, н. д. № 242/2019 г. на нотариус с район на действие РС-Варна, по силата на който ищците прехвърлили на ответника 67 % ид. ч., равняващи се на 833.46 кв. м. от поземлен имот, находящ се в [населено място], [община], район „...., местност „З., целият с площ от 1 244 кв. м., с идентификатор №... по КК и КР на [населено място], одобрени със Заповед РД-18-73/23.06.2008 г. на ИД на АГКК, с адрес на имота по скица: [населено място], „З.“, стар идентификатор ..., ... номер по предходен план – ..., при граници на имота по скица: имоти с ид. № № ..., ..., ..., ..., срещу поето задължение от ответника да завърши за своя сметка и въведе в експлоатация съществуващата в имота сграда.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано.

Искането е обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси:

1. „Следва ли въззивният съд, когато се произнася по въпроса на наличието на предпоставките за разваляне на сключения между страните договор, да посочи доказателствата, въз основа на които мотивира решението си?“;

2. „Следва ли въззивният съд, когато се произнася в мотивите на решението относно фактите, настъпили след предявяване на иска на основание чл. 235, ал. 2 ГПК, да обоснове тяхното значение за спорното право и дали в настоящия случай с образуването на настоящото дело изявеното желание на ищците за завършване на сградата в едногодишен срок представлява желание за изпълнение или даден от тях срок за изпълнение и не следва ли същият да е взаимно уговорен, както и с образуване на настоящото дело не се ли прекъсва действието на желания срок?“;

3. „Задължен ли е съдът при формиране на вътрешното си убеждение и при обсъждане на доказателствата по делото да вземе предвид и да обсъди изразените становища на страните, както и направените възражения?“;

4. „Когато крайните изводи на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния, следва ли въззивният съд да подложи на самостоятелна преценка доказателствата по делото и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните във въззивната жалба предели на въззивното производство и да изложи собствени изводи?“.

Касаторът счита, че повдигнатите въпроси обуславят решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че те са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а също били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответниците по касация В. С. Н., починала в хода производството, продължило с участието на наследниците й по закон Г. И. Н. и С. И. Н., и Н. С. Н., са депозирали отговор на касационната жалба със становище за липсата на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е счел за доказана фактическата обстановка, приета за установена с решението на районния съд. На 05.09.2019 г. бил сключен договор, оформен с нотариален акт № ..., т. .., рег. № 3592, н. д. № 242/2019 г. на нотариус с район на действие РС – Варна, с който И. С. Н., Н. С. Н. и В. С. Н., починала в хода производството, продължило с участието на наследниците й по закон Г. И. Н. и С. И. Н., прехвърлили на ответника М. Д. М. 67 % идеални части от поземлен имот с идентификатор ... в [населено място], район А., м. „Зеленика“, целият с площ от 1 244 кв. м., срещу поето от М. М. задължение да завърши за своя сметка и въведе в експлоатация съществуващата в имота сграда. На 19.09.2021 г. прехвърлителят И. С. Н. починал, като оставил наследници по закон съпругата си В. Н. и децата си С. Н. и Г. Н., последните двама, отказали се от наследството на своя баща, видно от представените по делото удостоверения за вписани в особената книга при РС – Варна откази от наследство.

Въззивният съд приел за безспорно между страните, че за построената в груб строеж в ПИ 4262 сграда не било издадено разрешение за строеж. Видно от удостоверение от 21.04.2022 г. на [община], тя била обявена за търпим строеж.

От писмената кореспондения между страните окръжният съд констатирал, че на 06.04.2023 г. ответникът М. М. получил покана от Н. Н. и В. Н. да изпълни в срок от 1 година нужните строителни работи по процесната сграда, като прехвърлителите заявили желание да участват при приемането на отделните завършителни работи съобразно правилата на Наредба № 3/31.07.2003 година. Ищците оправили предупреждение до ответника, че при неизпълнение на задълженията му след изтичане на предоставения срок, ще считат процесния договор за развален. Чрез телепоща ответникът отговорил, че строежът е незаконен и сградата не може да бъде въведена в експлоатация, а този недостатък се санирал с издаването на удостоверение на търпим строеж. Заявил, че ще започне и ще довърши сградата едва след подписване на договор за разпределяне и ползване на жилищната сграда. Такъв договор страните не сключили.

Въз основа на заключението към изслушаната в производството пред окръжния съд съдебно-техническа експертиза въззивният съд приел за установено, че сградата не била завършена окончателно до степен на ползване така, както страните се договорили на 05.09.2019 година. Нужно било изпълнение на многобройни СМР – 81 % от общия обем СМР, необходими за достигане на сградата до степен на завършеност, съобразно съгласието между страните. Поставена била частично дограма, ВиК и електрическа инсталация. Ремонт на покривната плоча не бил извършван. Общата стойност на извършените СМР възлизала на 54 499 лева.

От свидетелските показания съдът установил, че първоначално идеята на страните била след довършването й сградата да функционира като хотел с ресторант, но впоследствие решили тя да се пригоди за жилищни нужди. Към момента на сключване на договора тя била завършена като груб стоеж, а понастоящем върху нея била положена частично мазилка, шпакловка и дограма. Ищецът Н. Н. заключвал и отключвал обекта, общувал с изпълнителя във връзка с промените в разпределението на сградата, за качеството на някои от тях не бил доволен и искал да се бъдат изпълнени наново.

Въззивният съд отказал да кредитира показанията на свидетеля М. Х. в частта, в която заявил, че Н. Н. ограничил достъпа на работниците на ответника до имота. Посоченото твърдение било опровергано от показанията на свидетеля Н. Н., работник на ответника, който заявил при разпита му, че Н. не му е забранявал да влиза в обекта.

При тези факти въззивният съд счел иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за основателен. Посочил е, че за уважаването му в тежест на ищците било да докажат наличието на валидно сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за строителство и неизпълнение на задължението на приобретателя да завърши до степен годна за живеене и въведе в експлоатация съществуващата в имот с идентификатор № 4262 сграда. За несъмнено установен окръжният съд счел факта, че сградата не била довършена, а процентът недовършеност бил значителен - 81%. Допълнил е, че дори поради нормативни причини да не можело да се издадат актовете, предвидени в Наредба № 3/31.07.2023 г., то предвиденото в тях следвало да се вземе предвид при преценката кога една сграда се смята за фактически завършена. Изпратеното от ищците до ответника предупреждение било писмено. То било получено на 06.04.2023 г. и независимо, че искът за разваляне на договора бил предявен преди изтичането му, то към приключване на съдебното дирене пред въззивния съд той бил изтекъл – факт, който съдът следвало да отчете на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Наведеното с въззивната жалба възражение, че ищците умишлено лиши работниците на ответника до обекта, въззивният съд отказал да разгледа като преклудирано.

При тези мотиви решението на районния съд да уважаване на иска е потвърдено.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните (първи, трети и четвърти въпрос от изложението на касатора) е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. При изследване на фактите, породили правото на ищците да развалят процесния договор, въззивният съд не е приел за доказана различна фактическа обстановка от тази, установена в решението на районния съд. Посочил е, че ответникът изявил желание да започне довършването на сградата при условие, по което страните съгласие не постигнали – ако бъде подписан договор за разпределяне и ползване на жилищната сграда. В същата насока са били и оплакванията във въззивната жалба, по които въззивният съд се е произнесъл – че за въззивника, сега касатор, липсвал материален интерес да пристъпи към довършване на сградата, ако притежава само идеални части от земята. Независимо от това е изследвал и срока, който ищците предоставили на ответника, за изпълнение на договореното още през 2019 г., но не този е решаващият извод на въззивния съд. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Наличието на съдебна практика по поставения въпрос, вкл. и дадено по него обвързващо за съдилищата тълкуване на правните норми, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът бланкетно се е позовал.

Вторият от въпросите не е с обуславящ изводите на въззивния съд характер, като съображения за това съдът изложи по-горе. В допълнение следва да се посочи, че допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право, и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. От значение за изхода по конкретното дело е този правен въпрос, който, включен в предмета на спора, е обусловил правните изводи на съда по делото - Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, в какъвто контекст касаторът е отправил втори въпрос. Несъгласието му с анализа на установените факти по спора е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

С оглед изхода на спора на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1500 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 407/14.04.2025 г. по в. гр. д. № 122/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна.

ОСЪЖДА М. Д. М., ЕГН: [ЕГН], да заплати на С. И. Н., ЕГН: [ЕГН], Г. И. Н., ЕГН: [ЕГН], и Н. С. Н., ЕГН: [ЕГН], сумата от 1500 (хиляда и петстотин) лева - разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство.

Определението не подлежи на обжалване

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.