РЕШЕНИЕ № 732

гр.София, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в открито заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА

при секретаря Д. Т. като изслуша докладваното от съдията КОЛЕДЖИКОВА гр. дело № 4778/2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от името на С. Б. и Х. Б. чрез адвокат С. Б., против решение № 431 от 06.08.2024 г. по гр. д.№ 137/2024 г. на Окръжен съд Благоевград, с което е потвърдено решение № 362 от 09.11.2023 г., постановено по гр. д. № 1687/2022 г. по описа на Районен съд Петрич. С последното са отхвърлени предявените от касаторите искове с правно основание чл. 124 ГПК против О. П. за установяване правото на собственост на ищците върху поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], общ.П..

В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, както и допуснати процесуални нарушения поради необсъждането на доводите и възраженията във въззивната жалба, неправилно приложение на материалния закон, необоснованост на извода, че имотът е бил коопериран и е подлежал на земеделска реституция. Съдът неправилно и необосновано приел, че процесният имот е бил земеделска земя, подлежаща на реституция по ЗСПЗЗ.

Ответникът по касация оспорва жалбата в писмен отговор.

С определение № 3552 от 07.07.2025 г. по настоящото дело на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 431 от 06.08.2024 г. по гр. д.№ 137/2024 г. на Окръжен съд Благоевград по въпроса дали всички земи извън регулационния план на населеното място са били кооперативна собственост и имат земеделски характер.

За да се произнесе по съществото на касационната жалба, съставът на ВКС взе предвид следното:

Предявените от касаторите установителни искове за установяване по отношение на ответника О. П. правото на собственост на ищците върху поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], общ.П., са обосновани с твърдение, че притежават процесния имот по наследство от М. П. Б., починала през 1988 г., която приживе придобила правото на собственост върху имота и оттогава тя, а след смъртта й – ищците като нейни наследници, го владяли като свой. За този имот ответната община съставила акт за общинска собственост, с което оспорила правата на ищците.

Ответникът е оспорил исковете. Посочил е в отговора на исковата молба, че имотът е общинска собственост по силата на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС вр.§42 ПЗР ЗИДЗОС; че през 1994 г. същият е възстановен на О. П. като земеделска земя, а впоследствие е включен в регулационния план на [населено място].

Исковете са отхвърлени от Районен съд Петрич. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд приел, че имотът, който е бил придобит от наследодателя на М. Б., е бил включен в земеделското стопанство на селото при масовата колективизация и към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ е бил предмет на земеделска реституция в полза на община Петрич на основание чл. 19 ЗСПЗЗ. Поради земеделския характер на имота той не е принадлежал в патримониума на П. Г. към смъртта му през 1974 г., а М. Б. не е могла да го придобие през 1986 г., когато се е снабдила с констативен нотариален акт за него. Направен е извод, че ищците не са придобили имота по наследство от своята майка. Те не са го придобили и по давност, тъй като за имоти, включени в поземления фонд на земеделските стопанства съществувала законова забрана за придобиване по давност.

Имотът бил придобит от община Петрич през 1994 г. след реализирана земеделска реституция в нейна полза. Общинският характер на имота бил пречка за придобиването му по давност поради въведения мораториум с § 1 ПЗР на ЗС, ДВ, бр. 46/2006 г. Прието е, че ищците не са доказали да са считали имота като свой, поради което не бил установен субективният елемент на придобивната давност.

По основанието за допускане на касационно обжалване:

В практиката на ВКС по решение № 488 от 19.12.2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г., I г. о., решение № 249 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г., I г. о., решенията по гр. д. № 430/2010 г., І г. о.; гр. д.№ 2412/2016 г., І гр. о.; гр. д. № 3153/2018 г., І г. о.; гр. д. № 356/2016 г., I г. о.; гр. д. № 1628/2019 г. ІІ г. о., решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 г., I г. о. е дадено тълкуване, че реституционният закон няма за цел да отнема правото на собственост, чието упражняване е продължило и след колективизацията, тъй като не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Има случаи, при които части от едно населено място, застроени с жилищни и селскостопански сгради, или пък ползвани като дворни места, остават извън регулационния план или пък биват изключени от него по силата на ПМС № 216/61 г. Въпреки това те могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включени в блок на ТКЗС, нито пък да бъдат причислени към държавния поземлен фонд, както и да не бъдат отнети юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места. Ако тези лица са били членове на ТКЗС, те са могли да запазят в реални граници собствеността върху тези имоти в размера и при условията, посочени в ТР №104/26.06.64 г. на ОСГК на ВС. Ако не са били членове на ТКЗС и земите не са им били фактически отнети, те са запазили собствеността върху тях изцяло. Такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, а оттук следва, че за тях не се прилага и разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗСПЗЗ, нито пък те могат да бъдат включени във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ.

По същество на касационната жалба.

Ищците са наследници на М. П. Б., чийто баща П. К. Г. е закупил през 1958 г. недвижим имот, в землището на [населено място], П., представляващ нива от 1 декар в местността „П.“ - нотариален акт № 15, том 1, дело № 360/1958 г. на П. народен съдия. След смъртта на П. Г. и вписания отказ от наследството му от страна на другата му дъщеря В. П. В. наследодателката на ищците М. Б. е призната за собственик по наследство от П. К. Г., бивш жител на [населено място], окръг Б., починал на 14.10.1974 г., при отказ от наследство от сестра й В. П. В., съгласно удостоверение № 83/10.02.1986 г. на Петрички районен съд, на недвижим имот, представляващ дворно неурегулирано място, извън регулацията на [населено място], от 1000 кв. метра при съседи: дере, Д. И. Я., И. Г. С. и бивше собствено място и една едноетажна къща, находяща се в това място - нотариален акт № 17, том I, дело № 63/1986 г. по описа на Петрички районен съдия, издаден на 28.02.1986 г. Видно от становището на процесуалния представител на ответника в съдебно заседание на 04.10.2023 г., общината е оттеглила възражението си за липса на идентичност на процесния имот с идентификатор *** по КК на [населено място] с имота, притежаван от М. Б. и описан в нотариалния акт от 1986 г.

Изводът на въззивния съд, че при извършената през 1958 г. масовизация на земеделските земи процесният имот е станал част от ТКЗС е неправилен. Той е направен без по делото да са налице доказателства за това обстоятелство и в противоречие със събраните доказателства. Съдът не е съобразил данните по делото, че придобитият от М. Б. през 1986 г. имот е представлявал неурегулирано дворно място, а не нива, ливада или друга земеделска земя.

Обстоятелството, че имотът не е бил обобществяван, а е бил ограден и обработван от наследодателите на ищците като частни лица, следва от показанията на свидетелите по делото. Тези данни не са анализирани от въззивния съд при преценката му дали имотът е подлежал на земеделска реституция, направена без доказателства за внасяне на имота в ТКЗС.

Необсъждането на релевантен довод, както и необсъждането на събраните доказателства поотделно и в съвкупност, съставлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 281 ГПК.

Характерът на имота като земеделски и подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ се определя от разпоредбите на чл. 2 от ЗСПЗЗ. При преценката дали конкретен имот подлежи на реституция по ЗСПЗЗ се изхожда както от правилото на чл. 2 ЗСПЗЗ, т. е. от местонахождението и статута му към настоящия момент, така и от статута му и конкретната хипотеза, при която е обобществен към момента на кооперирането му. Съгласно чл. 10 ЗСПЗЗ обхватът на земеделската реституция включва земеделските земи, отнети от техните собственици чрез някой от способите, посочени в отделните алинеи, независимо от това дали впоследствие земите са били включени в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Съгласно чл. 4 ПМС № 216 от 08.11.1961 г., чл. 8 от Примерния устав на ТКЗС от 1958 г. и чл. 9 от Примерния устав на ТКЗС от 1968 г., в блоковете на ТКЗС се включват само следните земеделски земи: внесената от член-кооператорите в ТКЗС тяхна земя; земята на членовете на техните семейства; земята, която те стопанисват с други сънаследници или съсобственици; земята, която държавата е предоставила на ТКЗС и земята, която е била изключена от строителната част на населените места и включена в блокове на ТКЗС по установения за това ред.

За да попадне в обхвата на реституцията по ЗСПЗЗ, не е достатъчно земята да има земеделски характер по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, а е необходимо и наличието на някоя от хипотезите по чл. 14, ал. 1-14 ЗСПЗЗ. В практиката на ВКС последователно се приема, че не всички земи, които са се намирали извън границите на населените места, са били обобществени или одържавени фактически или юридически при колективизацията на земята и затова не във всички случаи такива земи подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Предмет на колективизация са били основно земеделски земи, предназначени за съвместно производство на земеделска продукция, като върху тях собствеността се запазва, но не в реални граници – чл. 9 и чл. 10, ал. 1 от Примерния устав на ТКЗС.

В Тълкувателно решение № 104 от 26.06.1964 г. на ОСГК на ВС е разяснено, че съгласно Примерния устав на ТКЗС член-кооператорите запазват правото на собственост в реални граници само върху земята, включена в регулационния план на населеното място. Към нея се приравнява и тази, която се намира в застроената част, или в строителния полигон на селото. В селищата, които не са имали регулационен план при образуването на ТКЗС, имотите, намиращи се в застроената им част, се приравняват по смисъла на Примерния устав на ТКЗС на такива, включени в регулацията. При тях собствеността в реални граници се запазва изцяло. В този смисъл са и разясненията на закона, направени в т. 9 на ППВС № 4/1963 г.

При липса на доказателства за коопериране на имота на М. Б. изводът за приложимост разпоредбите на ЗСПЗЗ е необоснован. Обжалваното въззивно решение е постановено при наличие на основание за отмяна по чл. 281, т. 3, предл. трето ГПК. Тъй като делото е изяснено от фактическа страна /не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия/, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. следва да се произнесе по съществото на спора за собственост.

След като не се установява, че имотът е бил коопериран или отчужден по установения ред и при липса на спор по идентичността на процесния имот с притежавания от наследодателката Б., ищците установяват, че правото на собственост, признато в полза на тяхната наследодателка, е преминало към тях и неоснователно се оспорва от ответната община. Предявеният срещу нея установителен иск е основателен. Изложеното налага отмяна на обжалваното въззивно решение и постановяване на решение от настоящата инстанция по съществото на спора за собственост, с което предявеният установителен иск да бъде уважен.

Ответникът следва да понесе всички направени от ищците разноски за трите инстанции в общ размер 5680 лева съобразно представените доказателства за извършването им – 1920 лева за първоинстанционното производство; 1850 лева за въззивната инстанция; 1910 лева за касационното производство.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 431 от 06.08.2024 г. по гр. д.№ 137/2024 г. на Окръжен съд Благоевград и вместо това постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на О. П. че С. К. Б. и Х. К. Б. притежават право на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], общ.П., по предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА О. П. да заплати на С. К. Б. и Х. К. Б. сторените за трите инстанции разноски в размер на 5680 лева /пет хиляди шестстотин и осемдесет/ лева.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: Членове: 1. 2.