ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3488

Гр. София, 09.12. 2025г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение в закрито заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Н.

ЧЛЕНОВЕ: М. Ж. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като разгледа докладваното от съдия Кацарска к. т.д. № 1718 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. К. С. чрез адв. П. К., срещу въззивното решение № 95/28.03.2025г. по в. гр. д №80/2025г. на Апелативен съд - П., в частта му, с която след частична отмяна на решение № 302/03.09.24г. по т. д. № 28/23 г. на ОС - С. З. е отхвърлен искът на касатора по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу Застрахователно дружество „БУЛ ИНС”АД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 18.08.2022г. за разликата над сумата 50 000лв. до 80 000лв.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение за отхвърляне на иска му за разликата над сумата от 50 000 лв. е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че това, че два съдебни състава - първоинстанционният и второинстанционният, определят обезщетение с огромна разлика сочело на явно отклонение от принципа на справедливост. Касационният жалбоподател твърди, че апелативният съд е излязъл извън ограничението по чл. 269 ГПК да обсъди оплакванията във въззивната жалба, тъй като застрахователят не посочвал никакви конкретни факти и обстоятелства, които да предпоставят намаляване на обезщетението. Касаторът изтъква, че въззивният съд бил отдал значение на новоизмислен критерий, който не бил съобразен с чл. 52 ЗЗД, а именно размера на средната работна заплата в страната. Поддържа, че намаляването на присъденото му от първата инстанция застрахователно обезщетение не е съобразено с получените от него травми и периода на възстановяване и не представлява справедлив паричен еквивалент на действително претърпените вреди. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на исковите му претенции в сочения размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Въззивната инстанция при проверка на правилността на първоинстанционното решение ограничена ли е от оплакванията във въззивната жалба с оглед разпоредбата на чл. 269, ал. 2 ГПК и при липса във въззивната жалба на ответника на въведени оплаквания за неправилност с изложени конкретни фактически твърдения, произтичащи от конкретното дело, съдът следва ли да се произнесе по въведено общо оплакване и да замести страната, като сам посочи липсващите в жалбата фактически твърдения, обосноваващи основателност на оплакванията за неправилност?;

2. „При липса на каквото и да било оплакване във въззивната жалба въз основа на установени факти, въззивният съд имал ли е правомощие да се произнася по съществуването на невъведен/неоспорен от насрещната страна факт и да извърши служебна проверка на правилността на въззивния акт във връзка с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. на по т. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, като по първите два въпроса касаторът твърди произнасяне в противоречие с решение №27/12.03.2018г. по гр. д.№2650/2017г. на ВКС, 3 г. о.;

3. „Направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда – определяне на значително по-ниско по размер обезщетение представлява ли допуснато от съда нарушение? Следва ли да се съобрази, че допуснатото от съда процесуално нарушение в този случай има като резултат и необоснованост на съдебния акт, доколкото направените при такова ценене на събраните доказателства изводи не са в съответствие с всички събрани по делото доказателства, които ако бяха преценени в тяхната цялост и съвкупност, биха довели до други фактически и правни изводи?“, по който въпрос касаторът поддържа, че въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №149/03.07.2012г. по гр. д.№1084/2011г. на 3 г. о. на ВКС;

4. „Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото и е направено в противоречие на константната съдебна практика?“, като поддържа, че този и всички процесуални въпроси са разрешени в противоречие с т. 2 на Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 на Тълкувателно решение №1/2001 на ОСГК на ВКС, решение №43/05.03.2014г. по гр. д. №5488/2013г. на 4 г. о. на ВКС, определение №1006/15.10.2010г. по гр. д. №619/2010г., 3 г. о., решение №11/21.04.1994г. по адм. д.№4900/1993г., 3 г. о., решение №87/04.09.1958г. по гр. д. №55/58г. на ОСГК на ВС и др.;

5. „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС №4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди?“;

6. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди с трайно, пожизнено отражение, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“, който конкретизира в следните подвъпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищеца и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на вредите?; 2/Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68г.?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди?“;

7. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите?“, по който въпрос касаторът поддържа произнасяне в противоречие с решение №124/11.11.2010г. по т. д. №708/2009г. на 2 т. о. на ВКС, решение № 88/17.06.2014г. по т. д. №2974/2013г. на 2 т. о. на ВКС, решение № 177/27.10.2009г. по т. д. №14/2009г. на 2 т. о. на ВКС, решение №1/05.02.2019г. по т. д. №1002/2017г. на 1 т. о. на ВКС.;

8. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно параграф 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2022г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива присъждани за събития години преди това и след това? Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия? Общественото разбиране за справедливост през последните три-четири години и конкретно през 2022г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди?, по които въпроси поддържа разрешаване в противоречие с ППВС 4/1968г., решение №1/26.03.2012г. по т. д.№299/2011г. на 2 т. о. на ВКС, решение №83/06.07.2009г. по т. д. №795/2008г. на 2 т. о. на ВКС, решение № 23/25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. на 2 т. о. на ВКС, решение №157/28.10.2014г. по т. д. №3040/2014г. на 2 т. о. на ВКС, решение № 94/24.10.2012г. по т. д.№916/2011г. на 1 т. о. на ВКС, решение №151/12.11.2013г. по т. д.№486/2012г. на 2 т. о. на ВКС и др.;

9. „Представлява ли размерът на средната / минималната / работна заплата в Р. Б. критерий от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с оглед характера / конкретно неимуществени вреди/ и териториалното покритие на полицата на територията на целия Европейски съюз, което изключва възможността обезщетението да може да се обвързва с минималната работна заплата в конкретна държава от ЕС, респ. в България? В случай на необходимост за обвързване на обезщетението с размер на средната/минималната работна заплата не следва ли да е необходимо съдът да анализира икономическата реалност като цяло на територията на Европейския съюз поради еднаквост на застрахователното покритие? В тази връзка представлява ли размерът на средната/минималната работна заплата изобщо един от критериите, които следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението по претенция за компенсация на неимуществени вреди от застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, и ако е такъв може ли да се отчете размер на „средна брутна работна заплата“ пред липсата на яснота на този размер и фактът, че такъв не е нормативно установен, не е определен, а е определяем – критерий, който няма точни параметри може ли да бъде използван? При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при условията на предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, кои са критериите, които съдът следва да отчете за правилно приложение на принципа на справедливост и може ли размерът на обезщетение за морални вреди да се обоснове със съобразяване на размера на средната/минималната работна заплата към датата на ПТП -2022г.? Прилагането на критерий икономически условия в страната за конкретна година, без да се сочат характеристиките и особености на тези условия и при игнориране лимита на отговорност на застрахователя за съответната година, който е установен като ориентир за тези условия, представлява ли критерий от значение за правилното приложение на принципа на справедливост?, като по тези въпроси касаторът поддържа наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

10. „Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали значителното различие и предпоставят намаление на обезщетението и трябва ли тези факти да са от кръга на задължителните за правилно определяне размера на обезщетението и да са отрицателни – доказващи предпоставки за определяне на по-ниско такова?;

11. „Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението, дължимо от застрахователя или от другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви или е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията, формирали вътрешното убеждение за неоснователност на претенцията и за отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди, защото изводът за размера им е винаги резултат на конкретна преценка на специфични явления и различни данни във всеки отделен случай са релевантни за определянето му?“, по който въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът Застрахователно дружество „БУЛ ИНС“ АД оспорва касационната жалба по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 11.06.2025г., подаден чрез процесуалния му пълномощник адв. С. М.. Твърди, че наведените оплаквания били за реално несъществуващи процесуални действия на апелативния съд, а също и неясни, нелогични и трудно разбираеми. Претендира да не бъде допускано до касация въззивното решение, както и присъждане на направените разноски по списък, приложен към допълнителна молба от 11.06.2025г.

Срещу въззивното решение, в частта му, с която е отменено определението на ОС – С. З. с №923/29.10.2024г., постановено по чл. 248 ГПК, е постъпила и частна касационна жалба с вх.№ 4166/16.05.2025г., подадена от адв. П. К. като пълномощник на И. К. С.. В нея се поддържа, че адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да се определи на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с Наредба №1/2004г., като се съобрази чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата, в редакцията й с ДВ бр. 88/04.11.2022г., т. е. към датата на приключване на устните състезания и датата на постановяване на съдебния акт. По изложените доводи се претендира отмяна на въззивното решение и присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на сумата от още 1365 лв., с начислен ДДС, като в изложението към жалбата са поставени девет въпроса с посочено основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесното ПТП е настъпило на 18.08.2022г. в [населено място], като движейки се по [улица]водачът на лек автомобил Мерцедес Е250 Д с рег. [рег. номер на МПС] - Н. Г., е възприел пешеходеца И. С., пресичащ на обозначена пешеходна пътека, но не го е изчакал да премине, и е настъпил удар. Апелативният съд е отчел, че със споразумение по НОХД № 20245530202080 на РС С. З. от 22.07.2024г., водачът Н. Н. Г. е признат за виновен за процесното ПТП, при което по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на И. С., изразяваща се в счупване на костите на лявата подбедрица, причинило трайно затруднение на движенията на долен ляв крайник, като деянието е извършено на пешеходна пътека – престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. последно, б. „а“, предл. второ вр. чл. 343, ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1, предл. трето от Наказателния кодекс. Отчитайки споразумението и влизането в сила на първоинстанционното решение в частта за присъдено на ищеца обезщетение до размер от 50 000 лв., апелативният съд е приел, че доводите по въззивната жалба, че липсва виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил, не могат да бъдат разглеждани. Въззивният съд е приел, че няма съпричиняване от страна на пострадалия, който е пресичал на пешеходна пътека съобразно изричната разпоредба на чл. 119, ал. 5 ЗДвП.

Апелативният съд, кредитирайки заключението на съдебно-медицинската експертиза, е приел, че пострадалият ищец е получил многофрагментарно счупване на костите на лявата подколеница в долната й половина, като лечението е било с операция. Въззивният съд е счел, че обичайният период за възстановяване на този тип травми и предвид възрастта на пострадалия е 10 - 12 месеца, като според експерта към датата на прегледа – 10 месеца след ПТП, ищецът не е напълно възстановен. При съобразяване на описаните критерии по чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е посочил, че следва да вземе предвид конкретно установените обстоятелства относно вида и характера на уврежданията, механизма на настъпването им, характера и интензитета на търпените болки и страдания, степента на засягане на нормалния живот на пострадалото лице в битов, социален, емоционален план, включително с оглед възрастта и социалното функциониране на лицето, продължителността на възстановителния период, наличието на трайни последици и пр. Същевременно въззивният съд е приел, че не е налице негативна прогноза за в бъдеще, като липсвали данни увреждането да има трайни и непреодолими последици. Апелативният съд е посочил, че отчита и икономическите условия, както и лимитите на застрахователна отговорност, включително средната работна заплата към месеца на ПТП по данни на НСИ в размер на 1743 лв., общия доход на член на домакинство и общия разход на такъв. С оглед горното е приел, че обезщетението следва да бъде определено в размер на 50 000 лв., като е цитирал и конкретни решения от практиката на съдилищата. Предвид така изложените мотиви е отменил първоинстанционното решение за разликата над 50 000 лв. до присъдените 80 000 лв. и е отхвърлил претенцията за тази сума.

Настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като съдът не следва да го извежда от изложението към жалбата, а може само да го конкретизира и уточни.

Съдът намира, че поставените въпроси от пети до девети включително са взаимосвързани - относно критериите и начина на определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД, поради което следва да бъдат разгледани общо. Те са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и удовлетворяват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като постановеното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка дали при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразена задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС № 4/1968г., както и съдебната практика на ВКС. С оглед горното следва да се допусне касационно обжалване по следния обобщен и уточнен, въз основа на поставените от касатора, въпрос: „За приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди“.

Останалите въпроси от изложението съставляват оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от страна на въззивния съд по чл. 281, т. 3 ГПК и по тях съдът ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК. С решението по касационната жалба ще бъде осъществена проверка и на инкорпорираното във въззивното решение определение за потвърждаване на постановеното от първоинстанционния съд определение по чл. 248 ГПК.

Касационният жалбоподател е освободен от заплащането на държавна такса на основание чл. 83 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 95/28.03.2025г., постановено по в. гр. д №80/2025г. на Апелативен съд – П., в частта му, с която след частична отмяна на решение № 302/03.09.24 г., постановено по т. д. № 28/23 г. на ОС - С. З. е отхвърлен искът на И. К. С. по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу Застрахователно дружество „БУЛ ИНС”АД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 18.08.2022г., за разликата над сумата 50 000 лв. до 80 000 лв.

Делото да се докладва на Председателя на I т. о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, за което да се призоват страните – касационния жалбоподател – И. К. С. и ответника Застрахователно дружество „БУЛ ИНС“ АД.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.