ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5798

гр. София, 11.12.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 24.11.2025г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: В. П.

БОРИС Д. ИЛИЕВ

разгледа докладваното от съдия Борис Д. И. гр. д. №3683 по описа на съда за 2025г. и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Г. М., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], общ. Б., [улица], чрез пълномощника му по делото адв. П. Т., против Решение №204 от 14.04.2025г. по в. гр. д. №94/2025г. по описа на Окръжен съд- Благоевград, с което е било потвърдено Решение №90095 от 07.12.2024г., постановено по гр. д. № 525/2020г. по описа на Районен съд - Благоевград, с което е бил уважен предявения от ищците Г. Д. М. и П. С. М. срещу ответниците Р. Г. М. и П. Р. М. иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за обявяване за недействително по отношение на ищците на дарение, обективирано в нотариален акт за дарение на недвижим имот с вх. рег. № 11 от 04.01.2019г., акт с № 3, том I, дело № 3/2019г. по описа на СВ при PC -Б., с който първият ответник Р. Г. М. е дарил на втория ответник П. Р. М., чрез законния му представител А. А. Х., 1/2 (една втора) идеална част от урегулиран поземлен имот IV-253, квартал 1-ви по КРП на [населено място], [община], одобрен със Заповед № 1395/27.03.2001г., допълнен със Заповед № 175/25.02.2003г. и Заповед № 1113/21.07.2016г., ПУП-ПР одобрен със Заповед № 1859/22.12.2016г., целият с площ от 965 кв. м. при граници и съседи: улица, поземлен имот № 404, УПИ X.-313, УПИ V-254, който имот е идентичен и представлява по предходен документ за собственост УПИ IV-82, целият от 965 кв. м., находящ се в кв. 1, по плана на [населено място], общ. Б., при съседи: улица, парцел V и имот 313, като П. Р. М. реално ще ползва западната част от имота, ведно с целия втори жилищен етаж от построената върху описания по-горе имот масивна жилищна сграда, състояща се от гаражен етаж, включващ три броя мазета и един гараж, два жилищни етажа, както и 1/2 (една втора) идеална част от тавана на същата сграда. В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и неправилност на решението, като се иска обезсилването му и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане или отмяната му и отхвърляне на предявения иск. Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и 3 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор от ответните страни по нея Г. Д. М., П. С. М. и П. Р. М..

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищците Г. и П. М. са родители на ответника Р. М., който е баща на втория ответник П. М.. На 23.06.2017г. с нотариален акт за дарение на недвижим имот №102, том I, рег. № 1663, дело № 96 от 2017г. ищците Г. и П. М. са дарили на ответника Р. М. 1/2 (една втора) идеална част от урегулиран поземлен имот IV-253 (четвърти за имот с планоснимачен номер двеста петдесет и три), квартал I (първи) по КРП на [населено място], [община], одобрен със заповед № 1395/27.03.2001г., изменен със заповед № 1859/22.12.2016г. и заповед № 1535/20.12.2019г., допълнен със заповеди № 175/25.02.2003г. и № 1113/21.07.2016г. и двете за имот с пл. № 253, целият с площ от 965 кв. м., ведно с целия втори жилищен етаж от построената върху описания по-горе имот жилищна сграда, състояща се от гаражен етаж, включващ три броя мазета и един гараж, два жилищни етажа, както и 1/2 (една втора) идеална част от тавана на същата сграда при съседи на УПИ: улица, УПИ V-254, УПИ X.-313, УПИ X. - 313 и поземлен имот с № 404 и съседи на втория жилищен етаж: от северозапад и югозапад - имот с № 404, от югоизток -улица и от североизток - УПИ V-254. Впоследствие дарителите са връчили на надарения нотариална покана, получена на 31.12.2018г., с която са направили искане той да ги подпомогне финансово поради затруднения и заболявания. С нотариален акт № 1, том I, рег. № 47, дело № 1 от 04.01.2019г. първият ответник Р. М. е дарил на сина си– втория ответник П. М. описания по-горе имот. Впоследствие дарителите Г. и П. М. са предявили срещу Р. М. иск с правно основание чл. 227, б. В ЗЗД за отмяна на дарението, който е бил уважен с влязло в сила на 23.03.2023г. съдебно решение, постановено по гр. дело № 3489/2019г. по описа на Районен съд - Благоевград.

При така установените факти от правна страна съдът е приел, че ищците Г. и П. М. по аргумент от чл. 227, б.“в“ ЗЗД са били кредитори на ответника Р. М. за вземане за издръжка, от която са се нуждаели. Качеството им на кредитора според съда се установява от влязлото в сила решение, с което поради непредоставяне на издръжка, от която са се нуждаели, е бил уважен искът им за отмяна на направеното от тях на Р. М. дарение. След влизането в сила на решението по иска с правно основание чл. 227, б. „в“ ЗЗД ищците са кредитори на сина си Р. М. и доколкото имат вземане за паричната равностойност на това, с което последния, в качеството му на надарен от тях, се е обогатил, тъй като в това вземане се е трансформирало вземането им за издръжка, което е съществувало преди влизане в сила на решението, с което дарението е отменено. За ирелевантни за изхода на спора са счетени доводите на ответника Р. М., че имотът е доизграден от него и по този начин е била увеличена стойността му. В тази връзка съдът е посочил, че ищците, като кредитори, ще имат възможност да се удовлетворят при евентуална продажба на имота само до стойността на тяхното вземане, а освен това ответникът Р. М. би могъл да заплати задълженията си към тях и по този начин да избегне принудителната продажба на имота.

С извършената безвъзмездна разпоредителна сделка с подарения му имот /дарението от 2019г./ ответникът Р. М. се е лишил от имущество и с това е създал затруднения за осъществяване на правата на ищците като негови кредитори. Доколкото ответникът се е лишил от своето имущество, без да получи нищо в замяна, то сделката с оглед съдържанието на насрещните престации и условията, при които е сключена се явява увреждаща, тъй като намалява имуществото на длъжника.

Вземането на ищците за издръжка е възникнало преди сключването на атакуваното с настоящия иск дарение, което се установява от изпратената нотариална покана, която е била получена от Р. М. на 31.12.2018г., а дарението е реализирано няколко дни по-късно – на 04.01.2019г. Налице е и знанието за увреждане на ответника Р. М. към момента на сключване на сделката, тъй като с получаването на нотариалната покана същият е узнал за нуждата на родителите си от издръжка. Тъй като сделката е безвъзмездна не е необходимо да се установи, че дареният П. М., респ. неговият законен представител, е знаел за увреждането.

По така изложените съображения въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки на чл. 135 от ЗЗД за уважаване на предявения иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът излага доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение /основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК/, тъй като съдът в отклонение на диспозитивното начало в процеса уважил предявения иск на непосочено от ищците основание, приемайки че те имат качеството на кредитори не въз основа на вземането им за издръжка, а поради възникнало в тяхна полза вземане по чл. 227, ал. 5 ЗЗД - за обезщетение в размер на обогатяването на надарения.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Обосновавайки основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът твърди, че при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Принципът на диспозитивното начало ще бъде ли нарушен, когато съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала? 2. Длъжен ли е въззивният съд да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като ги изрази писмено в мотивите си към решението? Следва ли въззивният съд да изложи ясни, убедителни и безпротиворечиви мотиви, които отразяват решаваща, а не проверяваща дейност? 3. С разпоредбата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД виновното намерение ли се санкционира или факта на разпореждане с имущество на длъжника, което предхожда пораждане на вземането? Намерението за увреждане трябва ли да се докаже от ищеца? Оборимата презумпция по чл. 135, ал. 2 ЗЗД в този случай прилага ли се?

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди, че с него съдът се е произнесъл по следния въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: Следва ли потестативното право на дарителя за отмяна на дарението по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД да се квалифицира като „вземане“ по смисъла на чл. 135 ЗЗД, което да легитимира дарителя като кредитор с право на отменителен иск при наличие на увреждащо действие, извършено преди настъпването на основанието за отмяна?

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК поради вероятната му недопустимост, както и свързаното с него искане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по формулирания в изложението въпрос, посочен по - горе под №1. Не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че при постановяване на решението съдът е нарушил диспозитивното начало в процеса, като е уважил предявения иск на непосочено от ищците основание, приемайки че те имат качеството на кредитори не въз основа на вземането им за издръжка, а поради възникнало в тяхна полза вземане по чл. 227, ал. 5 ЗЗД - за обезщетение в размер на обогатяването на надарения. Видно от исковата молба, в същата, освен твърдения, че имат вземане за издръжка срещу първия ответник Р. М., ищците изрично са изложили и твърдения, че той е дарил имота на втория ответник П. М. след получаване на поканата за заплащане на издръжка с цел да осуети провеждането на успешен процес по отмяна на дарението и връщането на имота в патримониума на ищците. След като ищците са се позовали на съществуващото към датата на осъществяване на атакуваната сделка право да искат отмяна на дарението и на последиците от упражняването му, то не може да се приеме, че приемайки, че ищците са кредитори на ответника поради възникналото в тяхна полза вземане за обезщетение въззивният съд се е произнесъл въз основа на факти, с каквито не е бил сезиран.

Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, обосновани с въпроси №2 и №3 от изложението. Въпрос №2, отнасящ се до задълженията на съда при постановяване на решението, е от значение за изхода на всяко производство, но не е бил разрешен от съда в противоречие със задължителната и казуална съдебна практика. По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, да обсъди доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС - т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, включително посочените от касатора. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая въззивният съд е постановил решението си, след като е обсъдил всички релевантни за изхода на делото доказателства и поддържаните от страните доводи и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора, поради което не е допуснал отклонение от установената съдебна практика. Правилността на фактическите и правните му изводи не може да бъде предмет на проверка в настоящото производство, извън хипотезата на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, която в случая не е налице. Въпросите, посочени по - горе под №3, не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнасял по тях. Съдът не е приемал, че атакуваната сделка е извършена преди пораждане на вземането на ищците, а е приел обратното - че към датата на сключването й те са имали качеството на кредитори на ответника Г. М.. Отделно от това доводи за приложението на разпоредбата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД към процесния казус са изложени от касатора за пръв път в касационната жалба.

Не са налице и основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулираният от касатора въпрос, свързан с посоченото основание, е некоректно поставен, тъй като не кореспондира с мотивите на въззивното решение- съдържа твърдения за факти, каквито съдът не е установявал, а именно че увреждащото действие е извършено преди настъпване на основанието за отмяна на дарението. Независимо от това следва да се посочи, че по въпроса дали уредената в чл. 135 от ЗЗД защита намира приложение и по отношение на кредитори, които са носители на потестативни права, е налице съдебна практика. В Постановление № 1 от 29.III.1965 г. по гр. д. № 7/64 г. на Пленума на ВС е прието, че всеки кредитор, включително и този, който е носител на непарично вземане, може да си служи с отменителния иск по чл. 135 ЗЗД, като изрично е признато качеството на кредитор по смисъла на посочената разпоредба на купувача по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, който разполага с конститутивен иск да иска обявяването му за окончателен. В съдебната практика няма спор и по въпроса, че с иска по чл. 135 от ЗЗД може да се защитава и потестативното право на кредитора по алеаторен договор за гледане и издръжка да развали същия и да претендира връщане на имота от длъжника, като се обявят за недействителни по отношение на кредитора извършените от длъжника разпоредителни сделки с имота /в този смисъл - Решение № 121 от 05.03.2010г. на ВКС по гр. д. № 3118/2008г., III г. о., Решение № 535 от 13.09.2010г. на ВКС по гр. д. № 1224/2009 г., ІV г. о.; Решение № 100 от 14.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3071/2015 г., III г. о., и др./. В посочените съдебни актове е прието и че прехвърлителят по алеаторен договор придобива право да иска развалянето му и връщане на имота /става кредитор/ от момента на първото осъществено неизпълнение или неточно изпълнение на поетото от приобретателя задължение. Според настоящия състав на съда на още по - силно основание това разрешение следва да важи за дарителя, в полза на когото е възникнало и който е упражнил правото да иска отмяна на дарението, тъй като смисълът на уредената в чл. 227, ал. 1, б.В от ЗЗД възможност за това е предметът на дарението да се върне в патримониума му, за да може да бъде използван за издръжката, от която се нуждае. Предвид горното качеството кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД за дарителя спрямо надарения възниква от момента, в който дарителят е изпаднал в нужда и е поискал издръжка от надарения /в този смисъл е и приетото в Определение № 665 от 22.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1224/2015 г., IV г. о., постановено в производство по чл. 288 от ГПК/. Разпоредбата на чл. 227, ал. 5 от ЗЗД, уреждаща колизията на правата, които трети лица са придобили по правоприемство от надарения, и правата, които придобива дарителя след влязлото в сила конститутивно решение за отмяна на дарението, и предвиждаща, че дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил, се отнася до хипотезата, в която третото лице е било добросъвестно. Тази разпоредба обаче не изключва възможността дарителят да предяви отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД по отношение на сделката в случай, че са налице предпоставките за това. Обжалваното въззивно решение е в съответствие с посочените постановки, тъй като за да направи извод за основателност на предявения иск, съдът е приел, че атакуваната в настоящото производство сделка между ответниците Р. М. и Г. М. е сключена след като първият ответник е отказал да предостави на ищците поисканата му издръжка и след като в тяхна полза е възникнало правото да искат отмяна на извършеното дарение. Предвид наличието на съдебна практика и съобразяването й от въззивния съд, то не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №204 от 14.04.2025г. по в. гр. д. №94/2025г. по описа на Окръжен съд- Благоевград.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.