ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 5871
гр. София, 16.12.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
Р. Я.
изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 676/2025 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Р. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 1187 от 21.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 416/2024 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение № 12 от 03.01.2024 г. по гр. д. № 11082/2022 г. на Софийския градски съд и вместо него е отхвърлил предявения от Р. Р. Т. против Столична община иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищцата притежава на основание давностно владение за периода от 01.06.1996 г. до 21.02.2022 г. правото на собственост върху следния недвижим имот - дворно място с площ от 573 кв. м, представляващо реална част от УПИ с идентификатор ***, с площ 602 кв. м, стар № 105, кв. 209, парцел *, която част е очертана със син контур и цвят, между цифри 1-2-3-4-5-6-1 по скица към заключението на вещото лице С. К., находяща се на л. 402 от първоинстанционното дело, представляваща неразделна част от въззивното решение, ведно с изградената в имота двуетажна жилищна сграда с РЗП от 267,14 кв. м, представляваща сграда с идентификатор **** със застроена площ от 149 кв. м, състояща се от първи етаж, представляващ апартамент с идентификатор *****, с площ 132,07 кв. м, и втори етаж, представляващ апартамент с идентификатор *****, с площ 135,07 кв. м, както и гараж с идентификатор ****, с площ 28 кв. м.
По делото е установено, че процесният имот е отчужден на 21.10.1980 г. по реда на чл. 100 ЗТСУ /отм./ за ЖСК, което мероприятие не е реализирано. Към момента на отчуждаването на имота в периода 1978 г. – 1981 г. собственици на същия са били Н. Х. С., Е. Х. Д., Д. Д. Д. и Н. И. Б.. На тези лица са изплатени определените от оценител обезщетения и са предоставени за закупуване жилища - апартаменти в ЖСК „К. “, а имотът е станал държавен, за което е съставен АДС № * (*) от 09.02.1981 г. В акта е вписан като държавен недвижим имот с административен адрес [улица] - дворно място с площ от 573 кв. м, двуетажна жилищна сграда със смесена конструкция - като подът на първия етаж е дървен гредоред, плочата между 1-ви и 2-ри етаж е железобетонна, а таванът над 2-ри етаж е отново дървен гредоред. В акта са описани общо 4 апартамента - по два апартамента на 1-ви и на 2-ри етаж (северен и южен, като южните апартаменти са с по - голяма площ). След приемане на Закона за общинска собственост в редакцията от 1996 г., на основание § 7, ал. 1, т. 3 ПЗР на ЗМСМА и § 42 ПЗР на ЗИДЗОС процесните имоти са станали частна общинска собственост, за което е съставен акт за частна общинска собственост (АЧОС) № */21.01.1998 г. Улицата, на която се намира процесният имот, към настоящия момент е [улица], а преди 1990 г. е била [улица]. С решение по чл. 30 ЗНО /отм./ от 10.11.1987 г. се настанява НСП „Мерино“ в сградата на [улица], етаж 2 и в цялата сграда на [улица], и двете сгради собственост на „Държавни имоти“, които да се ползват за административни нужди. Описаната в решението сграда на [улица] идентична с процесната по настоящото дело сграда. През 1992 г. относно двора е сключен договор за наем от страна на общината с „Мерино“ ООД /правоприемник на НСП „Мерино“/. От представеното по делото цветно копие на договор за наем от 27.03.1992 г. е установено, че семейството на ищцата /петчленно/ е настанено в апартамент от процесния имот на ет. 1, ап. 1 – южен, със срок на договора до разчистване на терена или до отмяна на отчуждаването. Ищцата е оспорила автентичността на подписа си по реда на чл. 193 ГПК и тъй като Столична община не е намерила оригинала на договора, той е изключен от доказателствата от първата инстанция. Въззивният съд отново го е приобщил към доказателствения материал и е изслушал съдебно-графологична експертиза, съгласно заключението от която установените съвпадения в частните графични признаци са индивидуални, относително устойчиви и в своята съвкупност достатъчни, за да се направи извод, че подписите на трета страница в копието на договор за отдаване под наем на държавен жилищен имот с дата 27.03.1992 г., сключен между наемодателя - дирекция „Отчуждаване, оборотен фонд и правно-технически услуги“ при у-ние „Жилищна политика“ на СГО, и Р. Р. Т., са копия на подписи, изпълнени от Р. Р. Т.. Съществуващите различия във формите и движенията при изписването на някои от елементите се дължат на вариантност при изпълнението им от лицето и не оказват влияние на направения вече положителен извод. В откритото заседание по делото вещото лице е допълнило, че не е възможно да се направи заключение дали има извършена техническа поправка в документа, т. е. дали е пренесен иначе автентичният подпис на лицето.
Въззивният съд е приел, че с оглед отсъствието на оригиналния документ ищцата е в обективна невъзможност да докаже, че не е негов автор, тъй като графологична експертиза не може да бъде извършена, респ. извършването на такава евентуално и върху копие от документа, като обект на изследване, не позволява да се изключи извършена техническа подправка на подписа върху първообраза. С оглед на това тежестта да докаже наличието на валидно облигационно основание е възложена на Столична община, която черпи благоприятни правни последици от доказване наличието на договорно правоотношение между страните. По делото е представено писмо от 08.04.1992 г. на началник отдел „Стопанисване на жилищния фонд“ при СГО, адресирано до един от бившите собственици на имота, а именно Д. Д., от съдържанието на който е установено, че по данни на Р. Т. /с която е сключен временен договор за наем/ той продължава да ползва неправомерно една от стаите в жилището. Представено е и удостоверение от отдел „Общински приходи“, отдел „Слатина“, от съдържанието на което се установява, че за периода от 1996 г. до настоящия момент Р. Т. няма и не е имала декларирано недвижимо имущество на територията на [населено място]. От заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че имотът отговаря на разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ за придобиване по давност на реални части от урегулиран поземлен имот в урбанизирана територия и същият отговаря на минималните размери по чл. 19 ЗУТ. В момента незаградената част от имота с площ от 191 кв. м е приобщена към междублоковото пространство, а там има улица. Зоната, в която се намира имотът, е за жилищно строителство, като за нея няма изискване минималният размер на УПИ да е 300 кв. м. От анализа на предходните регулационни планове е установено, че към 1979 г., когато е започнала процедурата по отчуждаването на процесния имот, е бил в сила кадастрален и регулационен план на м. „П. – Р.“, одобрен със заповед № 450 от 11.10.1975 г. Процесният имот, описан с данните по действащите към момента КККР, е идентичен с имот с пл. № * от кв. 209 (нов), стар кв. 210, нанесен в част 2-ра на плана от 1975 г. В кадастралния план, одобрен със същата заповед, са били нанесени както двуетажната жилищна сграда, така и гаражът с площ 28 кв. м, разположен по лицето на имота. Разликата в площта на имота от 29 м е по лицето на имота по източната му граница, като в КККР тази граница на имота е нанесена по линията на уличната регулация от действащия регулационен план. При направения оглед на имота в присъствието на представителя на ищеца, вещото лице е установило, че към момента на огледа сгради с идентификатори от КККР ****, ****, **** и **** /четири гаража, изградени незаконно/ не съществуват на терена. Към момента на огледа сграда с идентификатор **** - гараж от 28 кв. м, съществува. Тази сграда е с лице откъм [улица]и е разположена на южната граница на процесния по делото имот. Описаната в АДС № * (*) от 09.02.1981 г. двуетажна жилищна сграда съществува и към момента. Тази сграда е идентична със сградата, описана в АЧОС № * от 21.01.1998 г., и е идентична със сграда с идентификатор **** от действащата КККР. Вътрешното разположение в сградата е в съответствие с описаното по отчуждителната преписка, с изключение на покрива и плочата над втори етаж. Към момента на огледа е установено направено през годините надзиждане и бетонов пояс и изграждане на нова стоманобетонна плоча, която е с 0.5 м еркерно над 2-ри етаж. Покривът на сградата е изграждан наново и към момента е изцяло от гофрирана ламарина. По стените на сградата се наблюдават множество пукнатини, характерни за слягания, някои от които са били доста големи и са запълвани със строителна пяна. Ищцата обитава първия етаж, като по нейни сведения, северният апартамент се обитава от дъщеря й, а тя обитава южния апартамент. Вторият етаж към момента е необитаем, като се ползва като складова площ. Дворното място е оградено по контура на точки 1, 2, 3, 4, 5, 1 от приложение № 1 към експертизата, като заградената площ е около 382 кв. м. Оградата е видимо стара, с нисък бетонов цокъл, метални колони и телена мрежа, покрита със строително платно. Оградената на терена площ е частично идентична с дворното място от 573 м, описано в горепосочените АДС и АЧОС. При анализа на действащия регулационен и застроителен план за района, одобрен със заповед № РД-50-09-438 от 20.11.1984 г. на гл. арх. на София, е установено, че процесните сгради не са потвърдени като част от застроителния план на квартала. Същите попадат в обхвата на предвиден подземен гараж с вход от [улица]. За процесното дворно място не е предвиден самостоятелен УПИ, а същото попада изцяло в обхвата на УПИ * - за обществено жилищно строителство от кв. 209, като поради общинския характер на терена отреждането е за публично мероприятие. Имот с идентификатор ***, с площ от 602 кв. м, е частично идентичен с описания в АДС № * (11435) от 09.11.1981 г. и АЧОС № * от 21.01.1998 г., като разликата е минимална и по лицето на имота, като в КККР тази източна граница е нанесена по уличната регулационна линия, а не по границата на стария имот. На място имотът е заграден и ползван по съществуващата на място ограда по точки 1, 2, 3, 4, 5, 1 и е частично идентичен с описания в двата акта имот, като представлява част от него. Жилищна сграда с идентификатор **** е със застроена площ от 149 кв. м, на два етажа, с обща площ от 602 кв. м, и е идентична с описаната в АДС от 09.11.1981 г. и АЧОС от 21.01.1998 г. сграда. Сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 28 кв. м, представляваща една сграда - двоен гараж, не е описана в актовете за държавна и общинска собственост. Те са били изградени след 14.11.1958 г. без позволителен билет и по тази причина не са били оценявани. От показанията на свидетелите Д. и Б.-Ш. е установено, че ищцата живее в имота от 1991 г. Имотът представлявал къща на два етажа, имало гараж в двора и отвън още няколко гаража, които се ползвали. Къщата била на два етажа. Първоначално имотът бил обитаван и от една фирма, която също ползвала помещенията, но тя била за много кратко време /около 2 години/, като след пожар през 1993 г. - 1994 г. тя го е напуснала. След пожара, който почти унищожил всичко, ремонтът на къщата бил извършен от ищцата и съпруга й. И двете свидетелки не знаят и не посочват как първоначално е било установено това обитаване - въз основа на заповед, договор за наем или чрез завладяване на чужд имот. Същевременно няма данни семейството на ищцата да е манифестирало пред Столична община намерението си да владее процесния имот, като не е декларирало същия в отдел местни данъци и такси респ. не са плащани данък сгради или такса смет. За правно ирелевантно към предмета на делото е прието обстоятелството, че семейството на В. Т. е риегистрирано в „Електрохолд продажби“ ЕАД и „Софийска вода“ АД, като абонат на услуги на посочения адрес, доколкото тези дружества са трети за производството лица, нямащи отношение към Столична община. Семейство Т. са правили реновиране на къщата, с грижата на добър стопанин, но въпреки това годен за обитаване е само първият етаж от същата по сведение на вещото лице, извършило лично оглед.С оглед на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че основанието, на което първоначално сем. Такови са установили фактическа власт върху процесния имот, е наемно правоотношение с общината, индиция за което е договор за наем от 27.03.1992 г. /цветно ксерокопие, чийто оригинал е унищожен/, както и писмото до бившия собственик на отчуждения имот Д., че ищцата се оплаква от неговото неправомерно обитаване на една от стаите, предоставени от държавата на сем. Такови, както и фактът, че имотът не е изрично деклариран като собствен пред общината. За да може ищцата да придобие имотът по давност, е необходимо не само осъществяване на фактическа власт, но и манифестиране на намерението. При трансформиране намерението от субективна страна е необходимо явно и недвусмислено демонстриране на същото, каквото по делото не е доказано пълно и главно, при доказателствена тежест за ищцата. Последното изисква манифестиране пред досегашния собственик, тъй като иначе същото би било скрито, а не явно. От данните по делото е установено, че първоначално сем. Такови са били само наематели, т. е. държатели, а не владелци. Фактът, че не са плащали наем, не се приравнява на демонстриране на намерение за своене, а е просто неизпълнение на договорно задължение, от което никой не може да черпи права. От друга страна и характерът на действията, които ищците претендират да са извършили в имота, за които се твърди да са владелчески - плащане на битови сметки и данъци, изграждане на покрива и ремонтни дейности след пожар, всъщност представляват подобрения в чужд имот, а извършването и поддържането на тези подобрения не може да обоснове извод за манифестирано намерение за владение. Ограждането на имота, почистването и стопанисването му с цел използване по предназначение и за нуждите на ползващото го лице, също не са такива, макар и да са обичайно присъщи на собственика на вещта. Когато държането на една вещ се променя във владение, както е в настоящия случай, доколкото държането на имота произтича от наемно правоотношение между собственик и наемател, последният впоследствие следва да промени намерението си и да завладее вещта, като тази промяна следва да бъде открито демонстрирана спрямо собственика. В настоящия случай ищцата, която носи доказателствената тежест досежно факта на демонстриране намерението си за своене пред досегашния собственик, в лицето на общината, не е доказала тази промяна, поради което съдът е приел, че не е налице продължило повече от 10 години владение, което да е спокойно, явно и недвусмислено.В допълнение съдът е приел, че ищцата не е придобила правото на собственост върху процесния имот по отношение на земята на основание чл. 79 ЗС преди предявяване на иска през 2022 г., и на отделно второ основание. Същата претендира да е владяла реална част от УПИ. За процесното дворно място не е предвиден самостоятелен УПИ, а същото попада изцяло в обхвата на УПИ * - за обществено жилищно строителство от кв. 209, като поради общинския характер на терена отреждането е за публично мероприятие. Разпоредбите на чл. 40, ал. 2 ЗПИНМ /отм./, впоследствие чл. 59 ЗТСУ /отм./, аналогичен с чл. 200 ЗУТ, установяват забрана за придобиване на реални части от парцели. Тази забрана е безусловна при действието на ЗПИНМ /отм./ и до изменението на чл. 59 ЗТСУ /ДВ, бр. 34/2000 г./. След посоченото изменение на ЗТСУ придобиване по давност на реална част от парцел е допустимо само когато частта се присъединява към съседен имот при условията на чл. 28 ЗТСУ - за образуване на повече на брой самостоятелни парцели; за упълномеряване с части от съседен парцел; за създаване на съсобствени урегулирани имоти; и то при условие оставащата част да отговаря на изискванията за минимални размери по площ и лице на парцела или също да се присъединява към друг имот. В тази връзка до 01.01.2001 г., когато е влязъл в сила ЗИД ЗТСУ /ДВ, бр. 34 от 25.04.2000 г./, първоначалната редакция на нормата на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ /отм./ е въвеждала абсолютна забрана за придобиването на реални части от дворищнорегулационни парцели чрез правни сделки или по давност, при което теклата до изменението на нормата давност по отношение на такива реални части не се зачита. След изменението й придобиването на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места е позволено само ако те отговарят на нормативните изисквания за минимални размери за площ и лице. Идентична на тази е уредбата, въведена посредством сега действащите разпоредби на чл. 200, вр. чл. 19 ЗУТ. Ето защо до 01.01.2001 г. давност за реални части от имот не е текла. ЗУТ е влязъл в сила на 31.03.2001 г., от който момент ищцата е могла да се позове на начало на давностно владение, доколкото според вещото лице процесната реална част отговаря на изискванията за минимални размери по чл. 19 от същия закон и има излаз към улица. С нормата на чл. 7 ЗОС, в сила от 01.06.1996 г., е въведена законова забрана за придобиване по давност на имоти общинска собственост - публична и частна. С изменението на чл. 7 ЗОС /ДВ бр. 96/05.11.1999 г./ е установена забрана за придобиване по давност само на имоти - публична общинска собственост. Така считано от 09.11.1999 г. отпада законовата забраната за придобиване по давност на имоти частна общинска собственост, но считано от 01.06.2006 г. с § 1 от Закона за допълнение на ЗС е установено спиране течението на придобивната давност. Процесният имот е частна общинска собственост от 1996 г., а до този момент е бил частна държавна собственост. С решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституциония съд са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС /обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г./ и на § 2 от Заключителните разпоредби на ЗИД на ЗС /ДВ, бр. 7/2018 г./. Като последица от обявяването за противоконституционна на нормата на § 2 от Заключителните разпоредби на ЗИД на ЗС /ДВ, бр. 7/2018 г./, с която е придадено обратно действие на продължаване на срока, се приема от Конституциония съд, че придобивна давност е текла в периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., защото обратното действие на материалния закон не може да засяга вече придобити права. Така в този период е изтекъл последният ден от спряната да тече придобивна давност за процесния имот. Следователно не се касае за обратно действие на решението на КС, а за стриктно съобразяване разясненията, дадени с решението на КС. Като последица от това, се приема, че за периода 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. - 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна собственост е спряла да тече по силата на установения от законодателя мораториум. Такава започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд, т. е. на 08.03.2022 г. Ищцата твърди, че давността е започнала на тече на 01.06.1996 г. и е изтекла с прибавянето на още само един ден. В случая обаче това не е така, тъй като до влизане в сила на изменението на чл. 59 ЗТСУ /01.01.2001г./, а по-късно и чл. 200 ЗУТ давност не е текла до 31.03.2001 г., а за времето от влизане в сила на ЗУТ - 31.03.2001 г., до 31.05.2006 г. са изтекли само 5 години и 2 месеца. Исковата молба е депозирана на 21.02.2022 г. преди влизане в сила решението на Конституционния съд, като към този период, ако се прибавят 20 дни /периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., той отново не е достатъчен, за да се приеме, че в полза на ищцата е изтекла десетгодишната придобивна давност, тъй като владението й безспорно е недобросъвестно.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. Каква е доказателствената сила на представени заверени от страната преписи при направено изрично искане за представяне на оригиналите на основание чл. 183 ГПК; 2. Намира ли приложение разпоредбата на чл. 165 ГПК, когато страната, която следва да представи съответните писмени доказателства и има интерес от тяхното съхранение, сама ги е унищожила; 3. Може ли съдът да обоснове съдебното решение въз основа на оспорен частен документ, чиято автентичност не може да бъде доказана по категоричен начин; 4. Има ли доказателствена сила частен документ, в който се съдържа благоприятно за ответника изявление на негов служител, който действа от името и за сметка на ответника; 5. Допустимо доказателствено средство ли са писмените свидетелски показания; 6. Следва ли съдът при постановяване на съдебния си акт да анализира всички доказателства, събрани по делото; 7. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните; 8. Длъжен ли е съдът да обсъди доказателствата в тяхната съвкупност при спазване на логическите, опитните и научните правила; 9. Включването с последващ регулационен план на самостоятелен ПИ в съсобствен такъв, означава ли, че владението на същия представлява владение на реална част по смисъла на чл. 59 ЗТСУ. Поддържа се, че по отношение на поставените въпроси /с изключение на въпроси с №№ 2, 4 и 5/ е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а относно въпроси с №№ 2, 4 и 5 - това по чл. 280, ал. 1, 3 ГПК.Ответната страна по жалбата Столична община е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.
Съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
По отношение на първата група поставени от касаторката правни въпроси е налице практика на ВКС, а именно решение № 79/10.09.2010 г. по т. д. № 628/2009 г., II т. о., решение № 91 от 01.04.2015 г. по гр. д. № 5960/2014 г., IV г. о. и др., в която е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК, тежестта за оспорване на частен документ се носи от страната, която го оспорва, когато документът от външна страна е подписан от нея и като такъв разполага с формална доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК. Това правило обаче е неприложимо тогава, когато оригиналът на документа не може да бъде представен от страната, която се позовава на него, по извинителни за нея по смисъла на чл. 165, ал. 1 ГПК причини. Законово установената с тази норма възможност за тази страна да установява със свидетелски показания съглашения, в които участва и чиято допустимост принципно е изключена с разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК, позволява да се приеме, че при оспорване автентичността на частен диспозитивен документ, чийто оригинал е загубен или унищожен, доказателствената тежест да установи съдържащите се в него благоприятни факти се носи от страната, която се е лишила от него. Основанието за мълчаливо извършеното от законодателя разместване на установените в чл. 193, ал. 3 ГПК правила за разпределение на доказателствената тежест произтича от обективната невъзможност за установяване авторството на подпис чрез графологическо изследване на копие от документа, върху който подписът е положен. Това е така, тъй като заключението на съдебно-графологичната експертиза, изследвала не оригинала, а негово копие, винаги ще е основано на вероятни предположения, но не и на категорична констатация за авторството на оспорения документ. Съдебно-графологичната експертиза е единственото доказателствено средство, с което може да се докаже оспорването на автентичността на документа. При отсъствието на оригиналния документ обаче оспорващият е в обективна невъзможност да докаже, че не е негов автор, тъй като копието като обект на изследване не позволява на графологичната експертиза да изключи евентуално извършена техническа подправка на подписа върху първообраза чрез откопиране на истинския му подпис през индиго, чрез прекопиране, както и чрез многобройни други съвременни способи. Наличието на обективни пречки за провеждане на пълно и главно доказване на оспорената автентичност на представения в заверен препис документ подкрепя изложения извод относно доказателствената тежест, възложена с чл. 165, ал. 1 ГПК върху ползващата се от него страна, при положение че оригиналът му липсва по причини, които законът признава за извинителни. Също така в практиката на ВКС не съществува съмнение, че изключването на неофициални копия от документи на основание чл. 183 ГПК не е безусловно и е преодолимо в хипотезите, в които страната не може да представи искания документ по обективна причина, които се преодоляват, като съществуването на правата, които произтичат от този документ, следва да бъде установено с други доказателствени средства. С оглед на това не е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси.
Втората група поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК свързани въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, са решени в съответствие с практиката на ВКС, включително на сочените от касаторите решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., І г. о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по гр. д. № 1608/2015 г., ІІ т. о. и др. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърждава, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
По въпроси №№ 2, 4 и 5 касаторката се позовава единствено на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не са изложени доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно за тяхното значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й поради настъпили в законодателството и обществените условия промени, които по отношение на тези въпроси не са налице.
Последният поставен въпрос не кореспондира на посочените по - горе съображения на съда за отхвърлянето на иска по отношение на дворното място и на данните по делото, поради което не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване, нито сочената от касаторката практика на ВКС – решение № 50141 от 25.04.2023 по гр. д. № 3194/2021 г., І г. о., се отнася до настоящата хипотеза.
Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторката.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация сумата 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1187 от 21.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 416/2024 г. на Софийския апелативен съд.
О с ъ ж д а Р. Р. Т. от [населено място] да заплати на Столична община сумата 100 лв. /сто лева/ разноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: