ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3576
гр. София, 16.12. 2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
М. К.
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1853 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, [населено място] срещу решение № 60 от 20.02.2025 г. по в. т. д. № 11/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, 1 търговски състав в частта, с която е потвърдено решение № 337 от 21.10.2024 г. по т. д. № 443/2023 г. на Старозагорски окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Т. М. Ш. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 29.05.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 21.06.2023 г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател излага доводи, че размерът на присъденото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди не съответства на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и на съдебната практика по сходни случаи и е необосновано завишен. Счита, че не е достатъчно съдът да изброи критериите за справедливост, а е необходимо да посочи конкретно проявление на всеки един от тях. Сочи, че въззивният съд не е обсъдил обществено-икономическите условия в страната и по местожителство на пострадалата към датата на процесното ПТП. Излага доводи, че ищцата не е провела пълно и главно доказване относно наличието на причинна връзка между противоправното деяние и настъпилите вреди. В касационната жалба се сочи, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение - на правилото на чл. 172 ГПК при обсъждането на гласните доказателствени средства, тъй като не е отчел наличието на заинтересоваността на свидетелите. Оспорва извода на въззивния съд, че не е налице принос на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя?; 2. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно: а) възприетия за справедлив размер на обезщетение от 50 000 лв. в полза на Т. М. Ш., и относно: б) възприетия процент съпричиняване от пострадалия в ПТП (неправилно невъзприет принос на пострадалата) и последвалия вредоносен резултат, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми?“. Твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните въпроси, които са от значение за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на ППВС № 4/1968 г., решение № 42 от 21.05.2021 г. по т. д. 494/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 749 от 05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 103 от 02.11.2020 г. по т. д. № 2181/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 240 от 15.01.2019 г. по т. д. № 518/2018 г. на ВКС, І т. о.; по въпроса по т. 2 – на решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, І т. о., решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 42 от 09.06.2014 г. по т. д. № 799/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 197 от 23.12.2014 г. по гр. д. № 7364/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 146 от 13.11.2015 г. по т. д. № 2687/2014 г. на ВКС, II т. о. и на цитираните в тези актове решения на ВКС. По отношение на въпросите касационният жалбоподател поддържа също, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въвежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за достъп до касация – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответницата по касационната жалба Т. М. Ш. е подала отговор на жалбата, в който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно - основателността на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 29.05.2023 г. при управление на лек автомобил марка „БМВ“ модел „320 И“, с рег. [рег. номер на МПС] Е. Й. Й. е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 119, ал. 1 ЗДвП, в резултат на което е ударил ищцата Т. М. Ш. на пешеходна пътека. Съобразил е, че е налице влязло в сила споразумение по НОХД № 584/2024 г. на Районен съд – Казанлък, което има последиците на влязла в сила присъда, и изключва твърденията на ответника за наличие на случайно деяние. Счел е, че са налице предпоставките на чл. 432, ал. 1 КЗ за ангажиране отговорността на ответното застрахователно дружество, както и тези на чл. 498, ал. 3 КЗ за дължимост на лихва за забава от датата на застрахователната претенция.
По спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение съставът на апелативния съд, след обсъждане на събраните по делото доказателства, е приел, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за неимуществените вреди на ищцата възлиза на 50 000 лв. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е съобразил естеството и тежестта на получените от ищцата травми – счупване на горния край на лява раменна кост, масивно кръвонасядане по предната повърхност на гръдния кош, кръвонасядане по лява лумбална област и кръвонасядания по двете подбедрици; възрастта на пострадалата към момента на ПТП – 60 г.; проведеното болнично лечение - оперативна интервенция под обща анестезия за възстановяване на архитектониката на раменната кост, с вътрешна фиксация с къс раменен пирон; медикаментозното лечение; продължителното физио-рехабилитационно лечение, включващо електростимулация, нискочестотно магнитно поле и ЛФК; проведената последваща оперативна интервенция за отстраняване на имплантираните метални елементи; продължителността на възстановителния период – за счупването на раменната кост около 5-6 месеца, а на останалите получени травматични увреждания около 3-4 седмици; усложненията, свързани със засягане на нерв и невъзможността на левия горен крайник да осъществява движения в пълнота; необходимостта от продължителна рехабилитация, без определен срок, както и невъзможността да се прогнозира благоприятно развитие на състоянието. В решението подробно са обсъдени събраните по делото свидетелски показания, според които ищцата е изпитвала силни болки през първия месец след процесното ПТП, като е пиела болкоуспокояващи лекарства, движенията й били ограничени, въпреки провеждането на физиотерапия и рехабилитация, имала е безсъние, не е можела да се обслужва сама през първите 5-6 месеца, изпитвала е страх при пресичане на улици и депресивни състояния, както и невъзможност да се върне на работното си място. Отчетено е заключението на вещото лице психолог, че травматичното увреждане е довело до негативни емоционални преживявания при ищцата в рамките на разстройство на адаптация с повишено чувство на страх, повишена тревожност, депресивни изживявания и чувство на безпомощност по отношение както на пълноценното самообслужване, така и на изпълнение на битовите задължения, а към момента на изготвяне на заключението /една година след реализиране на процесното ПТП/ - ищцата все още има непреработени емоционални преживявания, като се наблюдават епизодични проблеми с повишена тревожност и безпокойство, чувство на напрежение, повишена емоционална лабилност и депресивна симптоматика, ограничително поведение, промяна на интересите и навиците. Апелативният съд е съобразил социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на настъпване на ПТП, лимита по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и данните за инфлацията.
Въззивният съд е формирал извод, че по делото не се установява да е налице принос на ищцата за настъпване на вредите. В решението, след подробно обсъждане на заключението по повторната автотехническа експертиза, е прието, че причината за възникване на ПТП е несвоевременното възприемане на опасността, респ. на пресичащата по пешеходната пътека ищца от водача на автомобила. За да мотивира извода си за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, въззивният съд се е позовал на експертните заключения, съгласно които от техническа гледна точка към момента на подхода за пресичане на ищцата Е. Й. се е движил със скорост по-ниска от 26 км/ч, а ищцата не е попадала в опасната му зона; след този момент, който съвпада с началния на пресичането на пътното платно, водачът е ускорил скоростта на движение на лекия автомобил, като е достигнал до 33 км/ч; реагирал е с аварийно спиране едва на 8,1 м. от мястото на удара, като при равнозакъснителното движение ударът е настъпил при скорост на автомобила от около 30 км/ч; Е. Й. е бил в състояние да избегне удара, ако на около 15-16 м. преди пешеходната пътека е предприел маневра спиране, вместо да ускори скоростта на движение на лекия автомобил. Относно твърденията за ненужно удължаване на времето за пресичане от страна на пострадалата съдът е приел, че Ш. е пресичала пешеходната пътека със скорост от около 4,5 км/ч, което е на долната граница на бърз ход, като по делото не се установява тя да е нарушила чл. 113 и чл. 114 ЗДвП.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационния жалбоподател въпрос по т. 1 се отнася до прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Този въпрос е обусловил изхода на спора, поради което е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени решения по реда на чл. 290 ГПК, между които са и цитираните в изложението. В тази практика се приема, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. При определяне на обезщетението следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент – момента на настъпване на увреждането. Възприето е разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент. В настоящия случай, след подробно обсъждане на доказателствата по делото, е мотивирана преценката на решаващия състав за размера на дължимото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания при ПТП, като са съобразени изяснените в практиката критерии и установените по делото релевантни обстоятелства, имащи значение за приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост. В съответствие с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС въззивният съд е отчел възрастта на ищцата, вида и тежестта на телесните й увреждания, проведеното й лечение и продължителността на възстановителния период, болките и страданията й, трайните последици от травмите, както и социално-икономическите условия в страната към датата на настъпване на увреждането и нивата на застрахователно покритие. Съобразяването на възприетите от задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС критерии, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД, от страна на въззивния съд изключва въведените от касатора допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросът по т. 2 от изложението на основанията за достъп до касация се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си доводите на страните и събраните по делото доказателства по делото, като изложи мотиви в съответствие с изискванията на ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и константната практика на ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая процесуалният въпрос е въведен в контекста на доводите на касатора, че въззивният съд не е мотивирал надлежно изводите си досежно размера на справедливото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди и относно отсъствието на принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат. Видно от мотивите на въззивния акт, при съобразяване на въззивните доводи на ответника застраховател, съдът е извършил самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото. След обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и на заключенията на комплексната експертиза в медицинската й част и съдебно-психологическата експертиза, съставът на съда е формирал собствени изводи относно релевантните за определяне на справедливото обезщетение за неимуществените вреди на ищцата обстоятелства. В решението е отчетена задължителната за гражданския съд сила на постигнатото в наказателното производство споразумение относно виновното и противоправно поведение на делинквента Е. Й., застрахован при ответника, и е анализирано заключението на повторната автотехническа експертиза, което като пълно и основано на повече данни и изчисления съдът е възприел и е поставил в основата на изводите си, че в случая не е налице принос на пострадалата за настъпване на вредите. Следователно въззивният съд се е придържал изцяло към задължителната и постоянна практика на ВКС относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните във връзка с тях доказателства, което изключва въведените предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Настоящият състав намира, че в случая не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Следва да се изтъкне, че касаторът не е аргументирал основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а се е позовал на него само бланкетно.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд.
С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 5 800 лв., чието договаряне и плащане се установява от договор за правна помощ и съдействие от 02.06.2025 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 60 от 20.02.2025 г. по в. т. д. № 11/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, 1 търговски състав.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [улица] да заплати на Т. М. Ш., ЕГН [ЕГН] разноски в размер на 5 800 лв. /пет хиляди и осемстотин лева/.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.