ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5981

София, 19.12.2025 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на осемнадесети декември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. ч. гр. дело № 4540 по описа за 2025 г. взе предвид следното

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от И. К. З., приподписана от адв. В. В., срещу въззивно определение № 1811 от 09.07.2025 г. на Софийския апелативен съд, постановено по въззивно ч. гр. д. № 1756/2025 г.

Жалбоподателят излага съображения за неправилност.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:

Въззивният съд, като е потвърдил определението на Софийски градски съд, е върнал исковата молба, подадена от И. К. З. и е прекратил образуваното по нея исково производство, поради наличие на основанието по чл. 129, ал. 3 ГПК. За да постанови този резултат, съдът е установил, че исковата молба, подадена от З., е била нередовна – с неизяснени обстоятелствена част и петитум. Първоинстанционният съд дал подробни указания по чл. 129, ал. 2 ГПК и е предупредил, че при неизпълнение в указания срок, исковата молба ще бъде върната. Съобщението е получено на 03.04.2025 г. В срока ищцата е подала молба за удължаване на срока за изпълнение на указанията, без да ги изпълни. Съдът е указал повторно кои нередовности следва да бъдат отстранени от ищцата, но това отново не е сторено. Въззивната инстанция изложила съображения, че са дадени надлежни, точни и ясни указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба, но страната не ги е изпълнила, поради което законовата последица е връщане на исковата молба и прекратяване на образуваното по нея производството.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

Поставя въпросите: длъжен ли е въззивният съд, преди да приложи санкция връщане – за неизпълнени указания, да разгледа в обуславяща връзка, законосъобразността на дадените указания; като се има предвид, че искът е бил в непълен обем и същевременно “моето желание е било да го допълня – няма как да се прецени дали и в какво се е изразявала нередовността, съответно дали дадените указания са съобразени с диспозитивното начало“, като противоречие на въззивното определение с определение № 81 от 09.02.2017 г. по т. д. № 1982/2016 г. на ВКС, I т. о. и решение № 438 от 12.01.2012 г. по гр. д. № 76/2011 г. на ВКС, III г. о.

Този въпрос е принципно относим при проверка на съдебен акт, постановен по чл. 129, ал. 3 ГПК, но не е съобразен с проверката, осъществена от въззивния съд и, наред с това, не е решен в противоречие с цитираната съдебна практика, а напротив – исковата молба е била и продължава да е, нередовна – при неизяснени правопораждащи юридически факти. Законосъобразно е, поради това, и указанието по чл. 129 ГПК, съответно последицата – при неизпълнение. Правната норма е ясна, а въззивният съд не се е отклонил от съдебната практика по прилагането й. Относно втората част от въпроса – че нямало как да се прецени дали и в какво се изразява нередовността, съответно дали дадените указания са съобразени с диспозитивното начало – това е изцяло субективно тълкуване на страната, неотносимо към настоящия случай. Съдът, при това, преценява редовността на исковата молба към датата на сезиране, съответно към датата на отстраняване на констатираните нередовности. Законът не допуска „изчакване“ в някакво бъдеще страната да реши какво и как да допълва в исковата си молба, щом не го е сторила в дадения й от съда срок и не е съобразила законосъобразните му указания.

Следващият въпрос е дали отговорността на държавата по чл. 7 КРБ, вр. с чл. 49 ЗЗД, за вреди от незаконни съдебни актове и действия, се ограничава от функционалния имунитет на магистратите и явява ли се държавата делинквент при отговорност по реда на чл. 7 КРБ, вр. с чл. 49 ЗЗД за вреди от незаконни съдебни актове и действия. Твърди противоречие на въззивното определение с ТР № 5/2015 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2013 г., ОСГК, определение № 189 от 17.08.2022 г. по ч. гр. д. № 2246/2022 г. на ВКС, I г. о., решение № 110 от 14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ВКС, IV г. о.

Въпросът се явява неотносим – в случая спорът е за това дали исковата молба е била нередовна, дадени ли са точни указания за отстраняване на нередовностите, указанието получено ли е от ищцата – лично или чрез процесуален представител, последвало ли е изпълнение в срок. Дали отговорността на държавата в случая може да бъде реализирана по реда на чл. 7 КРБ, вр. с чл. 49 ЗЗД или по ЗОДОВ е въпрос, решаването на който зависи след изясняване предмета на делото въз основа на ясна и надлежно изготвена исковата молба, което не е сторено. Правната квалификация на иска предполага да е налице редовна искова молба, ясна по основание и петитум. Страната не само не е отстранила констатираните нередовности, а се опитва чрез тях да обоснове допускане на касационно обжалване, чиито предпоставки в случая не са налице.

Според касатора, с оглед точното приложение на закона и развитие на правото, следва да бъде разгледан от касационната инстанция следният въпрос: “не следва ли, при преценка на допустимостта на иск, съдът да се абстрахира от евентуални други качества на обекта, на спор и допустимостта на иска да се прецени спрямо процесуалните предпоставки (наличие на спор, процесуална легитимност, правен интерес), а обема и вида дължимата защита, да се предоставя, съобразно правото на защита и това, дали и до колко евентуални други цели постигнати с обекта – съдебен акт, биха имали приоритет пред правото ми, обекта – съдебен акт, да не ми вреди с характеристиките“.

Липсва каквато и да е обосновка за относимостта на въпросите с постановеното от въззивната инстанция, както и за допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Страната се е позовала на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но както е разяснено още с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обосновка, направена по този начин, се равнява на липса на такава.

Изложеното е достатъчно, за да се формира извод, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Наред с това, нито дадените от първостепенния съд указания по чл. 129, ал. 1 ГПК, нито приложената последица по чл. 129, ал. 3 ГПК, са обусловени единствено от качествата на служителите, от поведението на които се твърди на ищеца да са причинени вреди. Питането, също така е и неясно, както неясно – смислово и логически, е останало и съдържанието на исковата молба.

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното определение. Според касатора посоченият порок е налице, защото с него съдът се произнесъл по нередовна искова молба. Ако го беше сторил, решенето му – по нередовната искова молба, щеше наистина да е недопустимо. В случая, както и сама И. З. твърди, исковата й молба е нередовна и, именно в изпълнение на закона, съдът е предприел действия по отстраняване на нередовността. Не се спори от самата З., че не е изпълнила указанията, и съдът е отказал да се произнесе по нередовната искова молба – върнал я и прекратил производството. Определението няма как да е недопустимо

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, на каквато се позовава касаторът З. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, и без наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт – в него правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. Случаят не е такъв. Сам касаторите не излагат и доводи, които биха могли да бъдат квалифицирани като твърдения на очевидна неправилност на въззивното решение.

Съдът и сам, служебно, не установи причини, поради което да допусне касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 1811 от 09.07.2025 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ч. гр. д. № 1756/2025 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: