РЕШЕНИЕ

№ 213

гр. София, 27.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Милена Панева

Членове:Надежда Трифонова

Весислава Иванова

при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова

в присъствието на прокурора Евгения Хр. Стоянова

като разгледа докладваното от В. И. К. наказателно дело от общ характер № 20268002200258 по описа за 2026 година Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационна жалба, депозирана чрез служебния защитник на подсъдимия, срещу Решение № 26 от 11 февруари 2026 г., постановено по в. н.о. х.д. № 520/25 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдена изцяло Присъда № 35 от 6 октомври 2025 г. на Окръжен съд – С. З. постановена по н. о.х. д. № 92/25 г. С присъдата на окръжния съд подсъдимият К. А. Г. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 3., вр. чл. 115 НК – за това, че на 7 юни 2024 г. в местността Б. Б. в землището на гр. С. З. умишлено умъртвил М. Н. Г., като деянието е извършено с особена жестокост – и при условията на чл. 54, вр. чл. 36 НК е осъден на доживотен затвор.

С касационната жалба на адвокат К. В. са наведени две от визираните в чл. 348, ал. 1 НПК касационни основания – по т. 1 и по т. 3. Заявеното оплакване за нарушение на материалния закон е аргументирано с твърдение, че деянието следвало да бъде квалифицирано като извършено в състояние на афект, тоест по чл. 118 НК. От психолого-психиатричната експертиза, твърди се, било изводимо, че самият профил на подсъдимия бил предразположен към афектни състояния, а от доказателствата ставало ясно, че поведението на пострадалия е обусловило силното раздразнение на дееца, довело и до стеснение на съзнанието му. Поддържаната явна несправедливост на наказанието не е мотивирана с конкретни съображения. Изтъкната е единствено възрастта на подсъдимия като фактор, определящ изключителната тежест дори и на предвиденото наказание лишаване от свобода.

Отправената към касационната инстанция претенция е за преквалифициране на деянието като такова по чл. 118 НК и без значение от (не)удовлетворяването на това искане – за определяне на наказание лишаване от свобода вместо наложения доживотен затвор.

Не са постъпили възражения срещу касационната жалба.

Пред ВКС адвокат К. В. поддържа изцяло касационната жалба по изложените в нея съображения.

В правото си на лична защита подсъдимият К. Г. заявява, че бил принуден от пострадалия и действал в условията на неизбежна отбрана.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че липсват претендираните нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК. Поддържа теза за липсата на каквито и да е данни подсъдимият да е действал в условията на физиологичен афект и отбелязва, че съдилищата са обследвали този въпрос на база на подробно обсъдените от тях експертни изводи. Прокурорът намира наложеното наказание за справедливо като адекватно на степента на обществената опасност на деянието и дееца. Обръща внимание, че изтърпените от подсъдимия досега наказания лишаване от свобода, включително и за убийство, не са довели до поправяне и превъзпитаване на дееца.

В предоставената му последна дума подсъдимият моли за приложението на чл. 118 НК.

След като прецени заявените касационни основания, съображенията и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното: Като подадена от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съобщението за изготвяне на решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол, касационната жалба е допустима.

Разгледана по същество обаче е неоснователна.

Релевантни принципни съображения

Аргументацията в сезиращата касационния съд жалба мотивира съдебния състав да припомни какъв е предметният обхват и какви са пределите на дължимата касационна проверка.

На първо място, в това производство съдът е обвързан от наведените касационни основания. Касационната инстанция дължи произнасяне по заявените касационни доводи и подкрепящите ги съображения. Служебната интервенция е допустима само в случаите на съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните такива.

На следващо място, както неизменно е утвърдено в практиката на висшата инстанция и е уредено в процесуалния закон, необосноваността не е касационно основание.

Така е, защото вътрешното убеждение на решаващия съд не може да бъде контролирано, ако не е допусната грешка при неговото формиране, тъй като съдът е суверенен при решаване на въпроса за пълнотата и достоверността на доказателствените източници при изграждане на фактическите си изводи. Единствено процесът на формиране на вътрешното убеждение подлежи на проверка, защото същото всякога трябва да е основано на закона и доказателствата по делото и именно този въпрос – дали е основано на тях – може и следва да бъде установен. Дали изводите на решаващия съд почиват на съвкупна преценка на доказателствените материали, дали последните са оценени поотделно, в логическата им връзка и съобразно действителното им съдържание, без изопачаване, и дали при противоречия между тях е мотивирано кои доказателствени материали се кредитират и кои не, подлежи на проверка. Така е, защото нарушаването на тези правила представлява нарушение на изискванията на чл. 13 и чл. 14 НПК и ограничава правото на подсъдимия да бъде признат за виновен и осъден само ако обвинението е доказано в съответствие с изискването по чл. 303 НПК. Касационната инстанция е съд по правото и задачата му е да провери (в посочените граници) дали контролираният съд е допуснал грешки от процедурно естество, опорочили пътя на извеждане на вътрешното му убеждение. В касационното производство е недопустимо преобсъждането на доказателствата и приемането на нова фактология (извън хипотезата на чл. 354, ал. 2, предл. 2. НПК, когато разглежда делото за трети път по касационен ред и която не е налице в случая). Последно, за нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК иде реч, когато процедурно правилно приетите от съдилищата факти са подведени под грешна правна квалификация или определят несъставомерността на деянието, или когато не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен. Отнесени до настоящия казус тези принципни разяснения обуславят и следващите изводи на съда по заявените с касационната жалба оплаквания.

По довода за нарушение на материалния закон

Приетите за установени факти са субсумирани правилно под възприетата от съдилищата правна квалификация. И двете инстанции са изложили убедителни и съобразени с правната теория и константната съдебна практика съображения за това, че извършеното от подсъдимия следва да се квалифицира като деяние по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 3., вр. чл. 115 НК. Поредното им възпроизвеждане тук не се налага освен в аспекта на застъпваната защитна претенция за преквалифициране на деянието по чл. 118 НК. Тя е била лансирана още в първата инстанция и поддържана пред въззивния съд. В отговор и двете съдебни инстанции са развили еднообразни мотиви в доказателствен аспект, намерили своето логическо отражение и във фактологията, съобразно която е прието едновременно, че: преди всичко, пострадалият не е осъществил твърдяното от подсъдимия поведение по нападение с моторна резачка; на следващо място, че дори да се приеме, че подсъдимият е бил завладян от ревност поради предложението за пренощуване в дома на потърпевшия, отправено от последния към С. А., то подобно поведение не изпълва характеристиките на предвидената в закона провокация от пострадалия; и най-вече, че подсъдимият не е бил в състояние на силно раздразнение.

От написаното горе следва несъмнено, че съдилищата не са приели от фактическа страна нито провокиращо нападение от пострадалия, нито състояние на силно раздразнение у подсъдимия. Намерили са за установено, че подсъдимият, раздразнен от предложението на М. Г. С. А. да остане да пренощува в дома му, нанесъл силен удар с тухла в задната част на главата на пострадалия, след което го изхвърлил по стълбите в двора на терасата на къщата. Дейността му не се изчерпила дотук, а продължила – докато пострадалият лежал по гръб и стенел, подсъдимият му нанесъл последователно три много силни удара с тухлата в областта на главата. При последния удар тухлата се счупила, а потърпевшият, правещ опити да се предпази с ръце, се отпуснал и тялото му изпаднало в конвулсии. След това подсъдимият отишъл до дома си, преоблякъл се и решил се върне отново при пострадалия. Там взел намиращата се в двора вила с четири метални зъбци, с която започнал да промушва последователно тялото на пострадалия. Първите два удара в гръдния кош причинили само непроникващи в гръдната кухина наранявания, следващият – от шията към брадичката, нагоре към темето довел до проникване на зъбците през скулната област, очниците и твърдите меки мозъчни обвивки. Подсъдимият извадил вилата и с нея нанесъл още един силен удар, проникнал в дълбочина в главата на пострадалия. В това положение – със забита в главата вила – подсъдимият оставил тялото на пострадалия, влязъл в дома му, откъдето взел телефона му и седнал да пие бира на терасата. Напуснал имота, чувайки сирената на приближаващия полицейски автомобил, а след като се прибрал в дома си изтрил снимки от телефона на пострадалия.

В тези фактически рамки, утвърдени от инстанциите по фактите, като се отчете и изнесеното в принципните разяснения, удовлетворяването на искането за преквалифициране на деянието по привилегирования текст на чл. 118 НК е напълно невъзможно. Не са установени факти, позволяващи въобще обмислянето на този по-леко наказуем престъпен състав. Законът не е нарушен, а е приложен точно от съдилищата в съответствие с приетите от тях за доказани факти.

С касационната жалба не се твърди порочна дейност на някоя от двете съдебни инстанции и допускане на грешки в процеса на формиране на вътрешното им убеждение. В тази насока не са заявени оплаквания, няма и позоваване на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се дължи служебното му разглеждане извън преценката за допуснати съществени процесуални нарушения, каквито не се установиха. Все пак, заради загатнатото в касационната жалба за игнориране на заключението на комплексната психолого-психиатрична експертиза, ВКС отбелязва, че въззивният съд, както и контролираният от него, е изпълнил задължението си да обсъди задълбочено и всестранно доказателствените материали, в това число и заключението на експертизата, което пък е изключило категорично изпадането на подсъдимия в състояние на силно раздразнение.

Заключението не само не е игнорирано, но е съобразено в точния му смисъл. Наведените в този и в аспекта на твърдяното нападение доводи въззивният съд е обсъдил и в резултат е споделил извода, че извършеното от подсъдимия не е било нито в условията на неизбежна отбрана, нито в състояние на физиологичен афект.

В заключение се обосновава становище за неоснователност на коментираното оплакване.

По довода за явна несправедливост на наложеното наказание Този довод е поднесен съвсем декларативно и с единственото отбелязване, че предвиденият от законодателя размер на наказанието лишаване от свобода така или иначе е изключително тежък като се вземе предвид и възрастта на подсъдимия.

ВКС не намира за основателно изразеното недоволство от определената санкция.

Доколкото не са изтъкнати каквито и да е подкрепящи го основания, а както бе посочено не се дължи служебно произнасяне, достатъчно е маркирането на следните значими положения.

За да се ориентират към този вид санкция, втора по тежест в системата на наказанията, съдилищата са отчели изключителната тежест на престъплението наред с данните за степента на обществена опасност на подсъдимия в контекста на преследваните легитимни цели на наказанието. Конкретните обстоятелства от съдебния статус на подсъдимия и данните за поведенческите му характеристики с основание са интерпретирани като значими за преценката за изчерпване на потенциала на наказанието лишаване от свобода като ефикасен поправителен коректив. Съдилищата са съобразили, че подсъдимият К. Г. е с лоши характеристични данни, а личностните му качества, констатирани от експертите в заключението им (нисък праг на фрустрация, повишена раздразнителност, занижен емоционално-волеви самоконтрол, тенденция към гневно-дисфорични отреагирания, незряла и неустойчива афективно-поведенческа система, обуславяща нерационален контрол на поведението; повишена агресивност и жестокост), ценени на фона на съдебното му минало, детерминират персоналната му агресивна диспозиция и висока степен на риск от проява на насилствени действия, поставящи в опасност здравето и живота на останалите членове на обществото. С основание е отчетено, че подсъдимият е бил осъждан и е търпял ефективно наказания лишаване от свобода, в това число 19 години лишаване от свобода за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. последно, вр. чл. 115 НК, т. е. за също такова като процесното престъпление – убийство, извършено с особена жестокост, но това не е изиграло поправителен ефект. Напротив – престъпното поведение на К. Г. бележи устойчивост, определяща като крайно ненадеждна прогнозата за коригирането и превъзпитаването му в гражданин, спазващ законовия ред и непредставляващ източник на опасност за околните. Всичко това оправдава необходимостта от доживотното изолиране на подсъдимия в пенитенциарно заведение.

Както неотклонно е посочвал касационният съд, за да се приеме явна несправедливост на санкцията, е нужно да се установи, че тя очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Очевидното несъответствие следва да намира отчетлив израз в ясно изразена диспропорция между наказанието и данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. Разглежданата хипотеза очевидно не е такава. Съдилищата са достигнали до разумното заключение, че целите на специалната превенция не биха били постигнати при определяне на наказание лишаване от свобода. Целите на генералната – също.

В обобщение на всички изложени съображения ВКС, второ наказателно отделение намира, че решението следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 26 от 11 февруари 2026 г., постановено по в. н.о. х.д. № 520/25 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдена изцяло Присъда № 35 от 6 октомври 2025 г. на Окръжен съд – С. З. постановена по н. о.х. д. № 92/25 г.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.