ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2349
София, 07.05.2026 година
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 18.03.2026 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Милена Даскалова
разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 2437/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба „Ренита - Лукс“ ЕООД, чрез. адв. И. А., против решение № 37/07.03.2025 г. по в. гр. д. № 287/2024 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 298/25.03.2024 г. по гр. д. № 120/2023 г. на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени исковете, предявени от „Ренита – Лукс“ ЕООД против „С. Ц. ЕООД /в несъстоятелност/ за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на основание давностно владение, осъществено в периода 15.06.2006 г. до подаването на исковата молба– 16.01.2023 г., на шест недвижими имота, подробно описани в решението на районния съд, съставляващи самостоятелни обекти в сграда с идентификатор ***по КККР на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица].
Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставени са следните правни въпроси:
1. Допустимо ли е съдът да постанови решение, основавайки се само на индиция за антидатиран предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, като изцяло изключва останалите категорични доказателства за наличие на владение повече от 10 години?
2. Допустимо ли е съдът да прави съпоставка на доказателства от настоящото дело с доказателства по друго такова, макар и да е между същите страни и от това да дава преценка за антидатиране на документ?
3. Правилно ли въззивният съд е приел, че липсата на съответствие между описанието на имота и фактическото владение води до извод за пълна липса на владение? Сочи се противоречие с решение № 6 от 18.02.2014 г. по гр. д. № 5494/2013 г. на ВКС, I г. о.
4. Какви са правните последици от антидатирането на предварителния договор и как то влияе на оценката на владението и началната дата на давността? Поддържа се противоречие с решение № 103 от 30.06.2015 г. по гр. д. № 7301/2014 г. на ВКС, I г. о. и решение № 40 от 04.07.2017 г. по гр. д. № 3171/2016 г. на ВКС, II г. о.
5. Правилно ли е приел съдът, че свидетелските показания на лице, което е едновременно управител с прекратени правомощия на дружеството – ответник и бивш управител на дружеството – ищец са заинтересовани? Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 71 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 2835/2018 г. на ВКС, I г. о. и решение № 8 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на ВКС, IV г. о.
6. Каква доказателствена сила имат показанията на свидетел, който дава показания относно обстоятелствата на подписване на предварителния договор и предаването на владението на процесните имоти на ищеца? Сочи се противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на ВКС, на I г. о.
От ответника по жалбата „С. Ц. ЕООД /в несъстоятелност/, чрез адв. И. И., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.
Производството по делото е образувано по предявени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване по отношение на „С. Ц. ЕООД /в несъстоятелност/, че ищецът „РЕНИТА ЛУКС“ ЕООД е собственик на основание давностно владение, осъществено в периода от 15.06.2006г. до деня на подаване на исковата молба – 16.01.2023г. /вкл./ на следните недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица] :
1./ самостоятелен обект с идентификатор ***с площ 24,63 кв. м., предназначен за магазин № 1;
2./ самостоятелен обект с идентификатор ***с площ 24,64 кв. м., предназначен за магазин № 2;
3./ самостоятелен обект с идентификатор ***, с площ 21 кв. м., предназначен за магазин № З;
4./ самостоятелен обект с идентификатор ***с площ 21 кв. м., предназначен за магазин № 4;
5./ самостоятелен обект с идентификатор ***с площ 61,15 кв. м., предназначен за жилище, ведно с прилежащите към него 12,85 кв. м. и изба от 6.36 кв. м.;
6./ самостоятелен обект с идентификатор ***с площ 172,68 кв. м., предназначен за жилище, ведно с прилежащите към него 22,44 кв. м. и складово помещение № 9 от 6.22 кв. м.
За да потвърди решението на районния съд, с което са отхвърлени предявените искове, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че към настоящия момент фактическата власт върху процесните имоти се осъществява от ищеца „Ренита – Лукс“ ЕООД. Прието е за установено, че с договор за покупко-продажба /нотариален акт № 122/19.10.2005 г./ А. Б. е продал на „С. Ц. ЕООД собствения си УПИ *** в [населено място]. Въз основа на издадено разрешение за строеж № 173/30.12.2004 г. дружеството-приобретател е построило в имота сградата – тяло А, в която се намират спорните обекти. Съгласно удостоверение № 27/25.04.2008 г. сградата е въведена в експлоатация. Въз основа на заявление № 99-7697/01.04.2009г. и геодезическо заснемане от 30.03.2009 г. самостоятелните обекти в сградата са заснети и нанесени в одобрената през 2008 г. кадастрална карта.
Въззивният съд е посочил, че твърденията на ищеца са, че владението е установено въз основа на предварителен договор за покупко-продажба, от 15.06.2006г., съгласно който ответникът му е предал фактическата власт върху процесните имоти. Ответното дружество е възразило, че договорът е антидатиран и съставен с оглед настоящото производство.
Прието е за установено по делото, че с предварителния договор от 15.06.2006г. ответното дружество, чрез представляващия го А. Б., е поело задължение в срок до 30.12.2008 г. да продаде на „Ренита-Лукс“ ООД, представлявано от управителя А. Б., процесните имоти, изградени в груб строеж, срещу продажна цена от 107 878,06 лв., която според чл. 3 от договора е предадена на продавача до подписване на договора. Съгласно чл. 8 владението на имотите се предава на купувача с подписване на предварителния договор. Според чл. 6 от договора при неизпълнение на задължението за сключване на окончателен договор всяка от страните има право да иска обявяването му за окончателен, на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, по реда на глава 31 от ГПК.
Въззивният съд е посочил, че предварителен договор е частен документ и има доказателствена сила само по отношение на авторството му, като не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставянето му. Ответното дружество не е трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК, а направеното оспорване на датата възлага доказателствената тежест на страната, претендираща изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ, да проведе главно и пълно доказване, че документът е съставен на вписаната в него дата. Въззивният съд, като е анализирал събраните по делото доказателства, е направил извод, че ищецът не е доказал достоверността на вписаната в предварителния договор дата – 15.06.2006 г. При формиране на този си извод съдът не е кредитирал показанията на свидетеля Б., като е приел, че са заинтересовани и неподкрепени от останалия доказателствен материал. Изложени са съображения, че към посочената дата на сключване на договора, съдружници в ищцовото дружество при равни дялове са А. Б. и неговата сестра М. Б.. От 20.08.2009 г. дружеството е преобразувано в ЕООД с едноличен собственик на капитала М. Б.. Към 15.06.2006 г. А. Б. е и едноличен собственик на капитала на „Сити център“ ЕООД. С решение № 1209/21.12.2013г. на ОС – Варна по търг. д. № 1301/2013 г. е обявена неплатежоспособността на това дружество и е открито производство по несъстоятелност, а с решение № 571/07.07.2015 г. дружеството е обявено в несъстоятелност. Прието е за безспорно, че „Ренита-Лукс“ ЕООД и А. Б. са кредитори с приети вземания на „Сити център“ ЕООД, като вземанията им не се ползват с привилегия спрямо тези на другите кредитори.
За да направи извод, че договорът не е сключен на посочената в него дата, въззивният съд се е обосновал и с това, че направената в договора индивидуализация на обектите съответства на състоянието им съобразно площообразуването от 2009 г., т. е. след посочената в договора дата, като подробно са възпроизведени констатациите на съдебно - техническата експертиза относно индивидуализацията на всеки един от спорните обекти.
Прието е от въззивния съд, че индиция за антидатиране на договора е и препратката в него към исковото производство за сключване на окончателен договор - глава 31 ГПК, която според действащия към 15.06.2006 г. закон регламентира друго. Въпросната глава 31 ГПК е от действащия ГПК, обнародван в ДВ бр. 59/20.07.2007г. /почти една година след вписаната в договора дата/, в сила от 01.03.2008 г. Възражението на ищеца за допусната фактическа грешка в изписаното глава 31 ГПК, вместо глава 30 ГПК от 1952 г., е счетено за неоснователно, предвид идентичната редакция в сключените в същия период и други предварителни договори между същите страни относно други обекти в сградата, предмет на служебно известни на съда висящи искови производства.
Като аргумент в подкрепа на извода за антидатиране на договора, съдът е посочил също, че по делото не е установено извършено плащане на цената, респ. извършени разходи и дейности за довършителни СМР по обектите в съответствие с посоченото в договора. Изложени са мотиви, че макар обектите и към настоящия момент да са в незавършен вид, с частично изпълнени довършителни работи, е логично тези довършителни работи да са извършени от купувача по предварителния договор. Доказателства в тази насока са единствено показанията на свидетеля Б., които не са кредитирани от съда. Според назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза не са установени вписвания в счетоводните книги и подавани ГФО за двете дружества, както и издавани фактури относно уговорената продажна цена.
По горните съображения съдът е счел за недоказано твърдението на ищцовото дружество, че е установило владение въз основа на предварителния договор към отразената в него дата - 15.06.2006 г.
Съдът е приел, че не е доказано, че ищецът е установил владение и в по - късен момент. За да формира този си извод, въззивният съд е изложил мотиви, че показанията на свидетеля А., който е бил домоуправител, че М. Б. му е осигурявала достъп до част от процесните имоти, както и знанието на свидетеля, че спорните имоти са нейни, не следва извод за установено владение, продължило в изискуемия се 10-годишен период. Съобразено е, че с пълномощно от 16.03.2007г. М. Б. е била упълномощена от „Сити център“ ЕООД да го представлява и тя като пълномощник на дружеството е правила искания до СГКК, касаещи процесните имоти. Съдът е посочил, че с оглед качеството й на пълномощник на ответника е логично и да разполага с достъп до имотите. Прието е, че по тази причина и презумпцията на чл. 69 ЗЗД е опровергана, а фактът, че ползва част от магазините за съхранение на свои вещи, не е достатъчен да се приеме установена фактическа власт с намерение за своене.
Предвид тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
По първия въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото не кореспондира с правните изводи на съда. Въззивният съд не приел за недоказано, че ищецът е установил владение върху имотите въз основа на предварителния договор от 15.06.2006 г., само поради индиция, че договорът е антидатиран заради препратката в него към исковото производство за сключване на окончателен договор, визирайки глава 31 от ГПК, която според действащия към 15.06.2006 г. закон регламентира друго, а глава 31 ГПК е от действащия ГПК. Напротив, съдът е формирал този извод въз основа на съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства – писмени доказателства, съдебно-техническа експертиза, съдебно-счетоводна експертиза. Посочил е, че имотите са индивидуализирани в договора съобразно площообразуването от 2009 г., т. е. след посочената в договора дата. Изложени са мотиви, че не е установено извършено плащане на уговорената цена, както и извършени разходи и дейности за довършителни СМР по обектите в съответствие с посоченото в договора. Прието е също, че не са налице вписвания в счетоводните книги на дружествата и подаваните ГФО за двете дружества, няма и издавани фактури относно продажната цена.
Вторият въпрос е свързан с първия и по него не следва да се допуска касационно обжалване по вече изложените съображения. Въпросът е поставен във връзка с приетото от въззивния съд, че е неоснователно твърдението на ищеца за допусната в договора фактическа грешка в изписването на гл. 31 ГПК, вместо гл. 30 ГПК /, поради това, че е налице идентична редакция в сключените в същия период и други предварителни договори между същите страни относно други обекти в процесната сградата, предмет на служебно известни на съда висящи искови производства. Според касатора изводът на съда, че договорът е антидатиран, е направен при съпоставка на съдържанието на договора с доказателства по друго дело. Както вече се посочи, съдът не е приел, че договорът не е сключен на датата, посочена в него, само въз основа на констатациите си относно правната уредба, към която препраща, а е изложил и други мотиви в подкрепа на този извод, поради което поставеният въпрос няма претендираното значение за изхода от спора и по него не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускан на касационно обжалване.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК трети и пети въпрос изискват директен отговор за правилността на въззивното решение, дължим в производството по чл. 290 ГПК, а не във фазата по селектиране на касационната жалба по чл. 288 ГПК.
Във връзка с поставения трети въпрос следва да се посочи, че приетото от въззивния съд, че в предварителния договор от 2006 г. процесните имоти са индивидуализирани съобразно площообразуването от 2009 г., е във връзка с формирания извод за антидатиране на договора и съответно за неоснователност на довода, че от посочената в договора дата на сключването му е започнала да тече придобивна давност в полза на ищеца. Според въззивния съд недоказано е, че и в последващ момент ищецът е установил владение върху спорните обекти. Не е прието, че само по себе си несъответствието между описанието на имотите в договора и фактическото владение води до извод за липса на владение. Следователно третият въпрос не е относим към решаващите мотиви на съда.
Петият въпрос е обоснован с твърдението, че разрешението, дадено от въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 71 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 2835/2018 г. на I г. о. и решение № 8 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на IV г. о., в които е прието, че гласните доказателства се преценяват от съда при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото, като се вземат предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановка, психическо състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологичните особености /зрение, слух, възраст, заболявания, паметови и интелектуални способности/, както и обстоятелството дали осъществяването на установяваните факти е възприето от свидетелите пряко и непосредствено. Това означава, че не е установена забрана въз основа на показанията на заинтересовани свидетели да се приемат за установени факти, ползващи страната, спрямо която свидетелят е заинтересован, или които вредят на противната страна, но преценката им следва да се облегне на други доказателства по делото, изключващи възможността достоверността на показанията да е повлияна от заинтересоваността на свидетеля. В случая, въззивният съд е съобразил тази практика на ВКС, като е приел, че свидетелят А. Б. е заинтересован от изхода на спора предвид обвързаността му с едноличния собственик на „Ренита – Лукс“ ЕООД и „С. Ц. ЕООД, поради което показанията му като заинтересовани и неподкрепени от останалия доказателствен материал, не следва да бъдат кредитирани. Несъгласието с този извод представлява оплакване за неправилност на акта по чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновава наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос.
По съображенията, изложени за петия въпрос, липсват основания за допускане на касационно обжалване и по шестия въпрос, свеждащ се до преценката на свидетелските показания. Въззивният съд се е съобразил с трайно установената практика на ВКС, отнасяща се до преценката на свидетелските показания. Въззивният съд е съпоставил показанията на свидетеля Б. с останалия доказателствен материал по делото и е изложил обосновка защо не им дава вяра. Противно на твърденията на касатора, изразени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивният съд не е приел, че показанията на свидетеля А. са заинтересовани, но е посочил, че този свидетел има впечатления след 2008 г., като до 2012 г. – 2013 г., когато е бил избран за домоуправител, същите са спорадични. Прието е, че неговите показания относно осигурявания му в качеството на домоуправител достъп до част от процесните имоти от М. Б., както и знанието му, че имотите са нейни, не обуславят извод за установено владение, продължило в изискуемия се 10-годишен срок. Кредитирането на свидетелските показания е израз на свободата на съда да преценява доказателствата по делото по свое убеждение, като в случая съдът е мотивирал извършената преценка на гласните доказателства. Дали тази преценка е правилна, е фактически въпрос, който не може да бъде изследван в производството по чл. 288 ГПК, а само в производството по чл. 290 ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по четвъртия поставен въпрос, който е формулиран общотеоритично, а не във връзка с направените от въззивния съд правни изводи. Освен това не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с посочените от касатора решения на ВКС. В решение № 103 от 30.06.2015 г. по гр. д. № 7301/2014 г. на ВКС, I г. о., е прието, че при доброволно предаване на владението въз основа на предварителни договори със собствениците, не е необходимо да се доказва, че владелецът е отблъсквал собствениците на имота - достатъчно е да се установи само продължителността както по отношение на обективния елемент - упражняването на фактическа власт, така и на намерението за придобиване по давност. В същия смисъл е и решение № 40 от 04.07.2017 г. по гр. д. № 3171/2016 г. на ВКС, II г. о. Тези решения са неотносими към настоящия случай, защото въззивният съд е стигнал до извода, че ищецът не е доказал да е установил владение въз основа на предварителния договор, т. е. мотивите на съда са, че на посочената в договора дата владението не е било предадено.
Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Ответникът по касационната жалба претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция, но не представя доказателства за извършването им.
По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 37/07.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 287/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: