ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2327

гр. София, 05.05.2026 година

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

като разгледа докладваното от съдия Б. М. гр. дело № 1233 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. Б. Н., действаща чрез процесуалния си представител адвокат Й. Б. Ц., срещу въззивно решение № 7363 от 04.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 11788/2025 г. по описа на СГС, с което след частична отмяна на решение № 14866 от 31.07.2025 г., постановено по гр. д. №77750/2024 г. на СРС, въззивният съд е отхвърлил предявения от Ц. Б. Н. срещу „Катаржина хотел“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], иск на основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 8 333,33 лева допълнително трудово възнаграждение по т. 2 от допълнително споразумение от 01.01.2024 г., ведно със законната лихва, считано от 31.12.2024 г. до окончателното й изплащане.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По изложени в жалбата съображения се моли за неговата отмяна и за уважаване на предявения иск.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е периодичността на плащане на допълнително трудово възнаграждение да е единственото основание дадено възнаграждение да се определи за еднократно /премиално/?

Позовава се на практиката на ВКС, обективирана в решение № 235 от 28.04.2025 г. по гр. д. №1684/2024 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, решение № 100 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/2019 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, решение № 766 от 18.12.2025 г. по гр. д. № 4803/2024 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.

2. Допустимо ли е съдът да достигне до фактически изводи в противоречие със соченото от страните, направените твърдения и обсъдените доказателства, респективно да обсъжда и да приема фактически положения, които въобще не са сочени от страните, респективно не са релевирани във въззивната жалба?

Позовава се на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 2013 г., постановено по тълкувателно дело №1/2013 г. и решение № 176 от 10.01.2019 г. по гр. д. № 3658/2017 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от ответното търговско дружество-работодател чрез адвокат Е. М. от АК – П. със становище за нейната неоснователност.

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото - чл. 280, ал. 3, т. 3, предложение последно ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е приел, че безспорно е било налице трудово правоотношение между страните, а с допълнително споразумение от 01.01.2024 г. е уговорено на ищцата да се изплаща еднократно допълнително възнаграждение в размер на една брутна работна заплата, платимо до месец юни на годината, за която се отнася /т. 1/ и еднократно допълнително възнаграждение в размер на една брутна работна заплата, платимо към месец декември на годината, за която се отнася /т. 2/. Съдът е отбелязал констатациите на районния съд, че в допълнителното споразумение не е посочено дали възнаграждението е обвързано с постигане на определени резултати; по делото липсват доказателства процесната претенция да е удовлетворена; доколкото трудовото правоотношение е прекратено през месец декември, то следва, че еднократното възнаграждение се дължи пропорционално на отработеното време; подобни възнаграждения се уговарят най-вече с цел стимулиране на служителите, поради което е приел, че се дължи такова в размер на 8 333,33 лева.

Въззивният съд е изразил несъгласие с извода на районния съд като е изложил следните съображения:

Съдът се е позовал на решение № 561 от 03.10.2024 г. по гр. д. № 3226/2023 г, ГК , IV г. о. на ВКС като е посочил, че допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд и пр.; съгласно чл. 15, ал. 1 от НСОРЗ допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 от НСОРЗ - за по-висока професионална квалификация (работник или служител, притежаващ образователна и научна степен доктор или научна степен доктор на науките) и по чл. 12 от НСОРЗ - за придобит трудов стаж и професионален опит, които са задължителни за изплащане (чл. 6, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ), когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Съдът е посочил текста на чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ, който определя като допълнителни възнаграждения с постоянен характер и допълнителните възнаграждения, които се заплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време.

Посочено е решение № 235 от 28.04.2025 г. по гр. д. № 1684/2024 г. на III г. о. на ВКС, че разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 4 от НСОРЗ дава възможност с колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения /освен изрично уредените в Кодекса на труда и НСОРЗ - за извънреден труд, за нощен труд, за придобит трудов стаж и професионален опит и т. н./ за постигнати резултати от труда - текущо, за година или за друг период /чл. 13, ал. 1 т. 1 от НСОРЗ/ - следователно, според въззивния съд, законодателят е предвидил правната възможност работодателят както едностранно, така и по съгласие със служителя/работника да определя правила за допълнителни трудови възнаграждения, а когато условията, при които ще се изплаща това допълнително възнаграждение, неговият размер и сроковете за получаването му, са уговорени с индивидуалния трудов договор по съгласие на двете страни, целевият бонус се дължи при сбъдване на условията, при които той е уговорен.

Въззивният съд е констатирал, че в случая допълнителното възнаграждение е уговорено с допълнително споразумение от 01.01.2024 г. от самата ищца при договаряне сама със себе си като текстът на споразумението е изключително лаконичен - предвидено е изплащане на „еднократно“ допълнително възнаграждение в размер на една брутна заплата до м. юни на годината, за която се отнася /т. 1/ и ново „еднократно“ допълнително възнаграждение в размер на една брутна заплата, дължимо за изплащане към месец декември на годината, за която се отнася /т. 2/.

Съдът е достигнал до извода, че при тази формулировка на практика чрез допълнителни възнаграждения /своеобразен „бонус“/ е уговорено заплащане на 13-та и 14-та заплата като в случая не са поставени изрични условия за постигане на конкретни резултати от служителя, нито други изрични изисквания за получаване на допълнителното възнаграждение. С оглед на това е приел, че това налага тълкуване на споразумението съгласно основополагащите принципи на чл. 20 ЗЗД като се търси действителната обща воля на страните, а отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

Въззивният съд е изложил съображения, че в частния сектор е широко разпространена практиката за изплащане на премии, коледни бонуси, ДМС и пр., най-често в края на годината и при добри финансови резултати; по-рядко работодателите в добро финансово състояние изплащат допълнителни суми и в началото на лятото /края на юни или началото на юли/ , като допълнителни средства предназначени за почивка на служителя по време на летните отпуски; понякога се дават от по-щедри работодатели и други допълнителни „бонуси“ - великденски премии, сума за рождения ден на служителя, бонус за раждане на дете на същия и пр.

Според решаващият съд именно такова е и процесното допълнително възнаграждение - по своя характер, макар и уговорено като задължително за изплащане, то стои по-близо до коледните и летните бонуси отколкото да представлява същинско „възнаграждение“ за положен по-интензивен или вреден нощен и/или извънреден труд и пр. – т. е. като цел на допълнителното възнаграждение трябва да се счита гратификация /награждаване/ на служителя, че работи и ще продължава да работи при съответния работодател .

Въззивният съд е приел, че при тази гледна точка не може да се възприемат мотивите на първоинстанционния съд, че въпросното възнаграждение се дължи и в случай, че трудовото възнаграждение бъде прекратено преди изплащането му, респ. че се дължи пропорционално на отработеното време от годината. Съдът е изложил съображения, че за работодателя е безцелно да награждава за „лоялност към екипа“ и бъдеща успешна работа в дружеството към месец декември лице, което например е напуснало още през м. юли или м. август след като си е взело „летния бонус“. Според съда процесното „коледно допълнително възнаграждение“ не е обвързано с по-интензивен труд или постигнати конкретни резултати както е случаят с уговорката за участие на служителя в част от печалбата според решение №235 от 28.04.2025 г. по гр. д.№1684/24 г. на ВКС , III г. о.

На база на изложеното въззивният съд е достигнал до крайния си извод, че липсват необходимите предпоставки за изплащане на процесното допълнително възнаграждение – трудовото правоотношение на ищцата е прекратено преди декември 2024 г. и допълнителното възнаграждение /като бонус за лоялност към екипа и бъдеща съвместна работа/ не се дължи.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

Първият от постановените в изложението на касатора въпроси не обосновава наличието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението на касационен контрол, поради обстоятелството, че решаващият извод на въззивния съд за приемане на исковата претенция за неоснователна не се базира на предвидената в допълнителното споразумение към трудовия договор на ищцата периодичност за плащане на договореното допълнително трудово възнаграждение. Съдът не е изразил становище, че тази периодичност – два пъти годишно дава основание за отхвърляне на исковата претенция, а се е обосновал с това, че към момента на изискуемостта на предвиденото допълнително трудово възнаграждение ищцата вече не е имала качеството на служител в търговското дружество поради прекратено трудово правоотношение. Липсата на общата предпоставка за допускане до касация на решението изключва възможността за преценка на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият въпрос на касатора на практика изразява несъгласието му с правните изводи на съда. Последният не е разширил предмета на делото, нито е приел за установени нови фактически положения. Съдът е изложил мотиви относно характера на договореното допълнително трудово възнаграждение, за да обоснове извода си за неговата недължимост. Въпросът не покрива критериите за разглеждането му като основание за достъп до касация, тъй като отразява единствено субективната преценка на касатора за разширен предмет на делото.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че допълнителните трудови възнаграждения имат предназначението да отразят индивидуалните специфики и други фактори при полагането на труда – личните качества на работника или служителя (напр. неговия трудов стаж и професионален опит или наличието на научна степен), изпълнението на допълнителни трудови функции, както и условия на труда, свързани с допълнително натоварване. Те се определят в нормативните актове на трудовото законодателство или по пътя на индивидуалното или колективно договаряне.

Допълнителните възнаграждения, които нямат постоянен характер не са в зависимост единствено от отработеното време, работодателят определя условията, при които тези възнаграждения ще се изплащат както и техния размер, в тези случаи критерият за получаване на възнаграждението много често е конкретен постигнат резултат от извършената работа от работника, а не само времето, през което той е предоставил своята работна сила.

Допълнителните възнаграждения, които нямат постоянен характер не участват в базата за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск и не участват като елемент на брутното трудово възнаграждение при определяне на различните обезщетения за работника съгласно Кодекса на труда. Това е така, защото тези възнаграждения не се изплащат постоянно с полагащото се основно трудово възнаграждение, а по-скоро имат инцидентен характер – т. е. специално предназначение.

За разлика от тях допълнителните възнаграждения с постоянен характер по смисъла на чл. 15 НСОРЗ са гарантирани, задължителни за заплащане, когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получат от конкретния работник или служител и зависят само от времето, през което работникът е престирал труда, но не и от други критерии.

В настоящия случай самата ищца е определила претендираното допълнително трудово възнаграждение в исковата молба като бонус – т. е. като такова, което е предвидено с определена специална цел. Въпреки липсата на въведена с трудовия договор преценка от страна на работодателя дали да бъде изплатено, неговата изискуемост настъпва в определен момент, към който ищцата вече не е имала статута на служител в ответното търговско дружество – предпоставка, при наличието на която то е дължимо. Именно в такава насока въззивният съд е обосновал крайния си извод.

С оглед изложените съображения достъп до касационен контрол следва да бъде отказан.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение ОПРЕДЕЛИ :

Не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 7363 от 04.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 11788/2025 г. по описа на СГС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: