ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 2410
гр. София, 11.05.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3134 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 75549/19.06.2025 г., подадена от Д. А. Л., чрез адвокат М. Б., срещу решение № 2623 от 29.04.2025 г. по гр. д. № 11821/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 12620 от 17.07.2023 г. по гр. д. № 55314/2022 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на иска, предявен от Д. А. П. срещу държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството и представителя му, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК - за признаване за установено, че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 551 кв. м, с номер по предходен план: *, квартал: *, парцел *, начин на трайно ползване на имота: незастроен, за жилищни нужди, находящ се в [населено място], район „Л.“, [улица], с граници на поземления имот: ПИ № ***, ПИ № ***, ПИ № ***, ПИ № *** и ПИ № ***.
Въззивният съд е приел за установено следното:
С молба-декларация от 04.03.2021 г. от ищцата, адресирана до нотариус, чрез кмета на Столична община, е направено искане за признаване на правото на собственост по реда на чл. 567 ГПК на процесния поземлен имот. Представено е удостоверение от Областна администрация гр. София от 04.01.2022 г., според което за същия имот до 01.06.1996 г. не е имало акт за държавна собственост и акт за общинска собственост. Според удостоверение от Областна администрация гр. София от 16.05.2022 г. за същия имот бил съставен акт за частна държавна собственост № 11302/21.04.2022 г., с който имотът е признат за частна държавна собственост и като бивш негов собственик е записана държавата. По делото е представен АЧДС № 11302/21.04.2022 г. Според него поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 551 кв. м, с номер по предходен план: *, квартал: *, парцел *, е частна държавна собственост на основание чл. 3, т. 5 и чл. 68, ал. 1 ЗДС, във вр. с чл. 103, ал. 1 и чл. 104, ал. 1, т. 8 ППЗДС, съгласно скица № 15-308384-23.03.2021 г., издадена от СГКК - [населено място], също приета по делото. В скицата е вписано, че за процесния поземлен имот няма данни за собственост съгласно Кадастрален регистър на недвижими имоти (КРНИ). Според АЧДС правата на управление върху имота са предоставени на областния управител на област С..
Съдът е кредитирал, като обективно и компетентно изготвено, и неоспорено от страните, приетото заключение по съдебно-техническа експертиза, съгласно което процесният имот с идентификатор *** е празно дворно място за жилищни нужди. В разписния лист към КП на[жк]от 1956 г., под № 1, нанесен на кадастрален лист № 546, имотът е записан на С. И. А., впоследствие на И. С. И. и В. С. И. съгласно нот. акт № 17, т. XXVII, дело № 5085/1970 г. Вещото лице е посочило, че процесният имот към момента на огледа е неподдържан, занемарен и необлагородяван - обрасъл е с храсти и саморасли дървета. Няма табели, обозначаващи, че е държавен или частен, и забраняващи достъпа до него. От заключението се установява, че имотът е ограден откъм двете улици с градинска мрежа на метални колове, като само няколко са циментирани. Вещото лице е отразило, че преди това оградата е била на дървени колове, а сега съществуващата ограда е от около една година. Оградата с поземления имот от север е метална с бетонова основа, като такава е и част от оградата от изток. Останалата част е стена на сграда в съседен имот. Съгласно чл. 147, ал. 1, т. 7 ЗУТ не се изисква одобряване на инвестиционни проекти и издаване на разрешение за строеж на леки прозирни огради с височина до 2.20 м над прилежащия терен (какъвто е случаят). Първият регулационен план за м. „Д.“ е одобрен с Указ № 334/16.10.1932 г. за уличната регулация и заповед № 4771/16.11.1932 г. за дворищната регулация на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството. С тази регулация се оформят кварталите и уличната мрежа. Според регулационен и идейно-застроителен план, одобрен със заповед № 44/27.01.1966 г., бивш имот № * от бивш кв. * (идентичен с УПИ *-*, кв. *, с идентификатор *** по кадастрална карта) попада в парцел за озеленяване. В следващия регулационен план, одобрен със заповед № 17/18.01.1975 г. на гл. архитект на С., имотът попада в кв. , целият отреден за комплексно жилищно и обществено строителство. Регулационният план, одобрен със заповед № РД-50-09-164/23.03.1987 г. на гл. архитект на С., одобрява ЗРКП на м. „Д.“. Съгласно този план имот № * (имот с идентификатор *** по КК) попада в кв. *, УПИ * - за читалище, кино и кафе. Мероприятието не е изпълнено. Според действащият ЗРКП за местността, одобрен със заповед № РД-50-09-533/25.11.1993 г. на гл. архитект на С., който е влязъл в сила, процесният имот се обособява като УПИ *-*, кв. *, попадащ в устройствена зона с преобладаващо жилищно застрояване. Експертизата е посочила, че липсват данни за прилагане на този план за процесния имот, нито има данни, че имотът е отчуждаван или са предявени или удовлетворени реституционни претенции за него. Този извод се подкрепя и от удостовереното от СО - район „Л.“ в удостоверение от 21.04.2023 г., според което няма данни имотът да е отчуждаван, нито има данни да са удовлетворявани претенции по ЗВСОНИ, ЗОЕГПНС, ЗТСУ, ЗПИНМ и др.
Софийски градски съд е визирал, че по иска с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, съгласно общите правила по чл. 154, ал. 1 ГПК, ищецът следва да докаже пълно и главно, че е собственик на имот на твърдяното придобивно основание - в случая по давност, а в тежест на ответника е да установи, че са налице обстоятелства, изключващи възможността за ищеца да придобие имота по давност. Тъй като ищцата се позовава на оригинерно придобиване, изцяло в нейна доказателствена тежест е да установи, че е владяла процесния имот непрекъснато, спокойно, явно и необезпокоявано, с намерение да го придобие, в рамките на повече от 10 години преди предявяване на иска, в твърдения период от 2006 г. до 2022 г., което намерение е противопоставено на ответника. При доказване правата на ищцата, в тежест на ответника е да установи, че процесният имот е актуван законосъобразно с АЧДС, с който правата за управление на имота са предоставени на областния управител на област С..
Според съда, в случая се установява, че имотът е актуван като държавен с АЧДС № 11302/21.04.2022 г., при твърдения, че няма друг собственик. Актовете за държавна собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по силата на някой от визираните в чл. 77 ЗС способи. Следователно съставянето или несъставянето на акт за държавна или общинска собственост не може да обуслови пряко извод за принадлежността или липсата на такава за конкретен недвижим имот в патримониума на държавата. Обстоятелствата, констатирани в акта, имат доказателствена сила до доказване на противното, тъй като става въпрос за официален свидетелстващ документ. На основание чл. 179, ал. 1 ГПК съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти, а именно, че същият е съставен на посочените дата и място от съответното длъжностно лице; че се е осъществило посоченото основание за придобиване на имота от държавата, когато това основание е конкретно посочено; вида и състоянието на имота, описани в акта. Когато в акта е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването, но не и конкретен придобивен способ (както в случая), той няма легитимиращо действие относно правото на собственост на държавата. Ако държавата се позовава на издаване на акта за имот, за който няма собственик, доказването на това придобивно основание става чрез изследване на данните, които се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга първична документация относно собствеността на имота. Констатацията дали един имот е безстопанствен се гради на база липсата на всякакви данни за собственик на имота към влизане в сила на устройствения план. Ако по време на отреждане със съответния план (кадастрален, план за обществени мероприятия, дворищнорегулационен) един имот е с неизвестен собственик, той се води за безстопанствен. Само тогава е допустимо имотът да премине в патримониума на държавата, като собственик на всички имоти, които нямат друг собственик, респ. на общината. Само при установяване наличието на основания за придобиване на собствеността от държавата, има смисъл да се обсъжда забраната за придобиване на имота по давност по чл. 86 ЗС и § 1 ЗД на ЗС. Тъй като държавата, респ. общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна собственост, е да установи, че към момента на актуването имотът е имал друг собственик.
Въззивният съдебен състав, въз основа на заключението от съдебно-техническата експертиза, приета пред СРС, е намерил за установено, че записите по разписния лист към КП на[жк]от 1956 г. създават индиция, че процесният имот е имал собственик към 1970 г., поради което не може да се направи категоричен извод, че към момента на актуването му като държавен на 21.04.2022 г. е било налице основание да се издаде АЧДС като за безстопанствен имот, без данни за друг собственик.
С. С. градски съд, ако се приеме, че имотът не е следвало да се актува като държавен и за ищцата е текла давност, на доказване от последната подлежи упражняването в определен период от време на фактическа власт върху имота (corpus), без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, при демонстриране на поведение на собственик (animus). Владението трябва да се демонстрира явно и несъмнително, да се осъществява постоянно/непрекъснато и да няма инцидентен характер, като е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта.
Съдът е обсъдил събраните във връзка с упражняването на фактическа власт върху имота от ищцата гласни доказателства, чрез показанията на свидетелите Б. М., Ц. З. и Е. П.. Свидетелката Б. М., сестра на ищцата, сочи, че се преместила да живее в [населено място] през 2011 г., след като баща им починал през 2010 г., и че ищцата живеела на квартира с баща си на [улица]през 2006 г. Срещу квартирата имало необработваемо място с храсти, в което ищцата била решила да направи колиба на кучето си през 2006 г., понеже хазяйката им не допускала домашни любимци. Описва имота като 500 кв. м, на ъгъл от двете страни на сгради, а една от улиците водела към [улица]. Свидетелката дава показания, че ищцата оградила мястото, за да не избяга кучето и да не прави проблеми, а година по-късно кучето починало. Според нея мястото не било много поддържано, но било косено, като било оградено с дървени колци и тънка мрежа като за птици, а по-късно ищцата била подновила оградата с телена мрежа и колци. През 2011 г., като починал баща им, построили малка барака с маси и столчета, където излизали. Преди това на мястото имало само храсталаци. В момента в имота нямало нищо и не било почиствано от година, понеже сестра й се готвила за изпити. Свидетелката Ц. З., приятелка на ищцата от детските години, също дава показания, че когато бащата на ищцата починал през 2010 г., тя идвала често до С. да я вижда, защото била притеснена за нейното емоционално състояние. Сочи, че през 2006 г. ходила на гости на ищцата в нейната квартира на [улица], където последната живеела с баща си и работела наблизо. След смъртта на бащата на ищцата, с нея ходили заедно в имота, защото навявал спомени на ищцата как баща й берял плодове от дръвчетата. Имало две пейки с една масичка, където сядали и пушели. Описва имота около 550 кв. м, квадратен на ъгъл, едната улица била „Банат“, а другата „Кишинев“, имало и сграда на калкан. Там ищцата около 2010 г. - 2011 г. отглеждала кученце, което починало. През 2011 г. имало кучешка колибка, която ищцата направила, било чисто и подредено, помагала й с изхвърлянето на отпадъци. В момента имотът бил празен. През м. април 2020 г. ищцата имала интерес да покани инвеститор да застрои мястото, но се оказало проблем документално, затова разговаряли с нея да възобновят процеса. Свидетелят Е. П., съпруг на ищцата, заявява, че се запознал с последната през 2006 г. Откакто се познават, ищцата се грижела за имота – около 550 кв. м, с правилна форма, граничещ с [улица]и [улица]. Имотът бил ограден. Преди това в него ищцата си отглеждала куче. През 2007 г. - 2008 г. в имота имало беседка и кучешка колиба. Кучето починало през 2011 г., една година след като починал бащата на ищцата; беседката стояла още 2-3 г. в имота, след което изчезнала. Запознал се с ищцата, докато заграждала имота, като първоначалната ограда била със зелена мрежа на квадрати и дървени колци.
Въззивният съд е визирал, че съобразява показанията на свидетелите с оглед тяхната заинтересованост от изхода на спора, по смисъла на чл. 172 ГПК, доколкото всички свидетели са в близки или роднински отношения с ищцата.
Съдът е посочил, че изцяло споделя изводите на първоинстанционния съдебен състав, че по делото не се доказва ищцата да е осъществявала постоянно и непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено фактическа власт върху имота с намерение за своене в период от 10 години, считано от 2006 г. Такъв извод не може да се направи от отразените по-горе свидетелски показания. От последните се установява единствено, че ищцата е разхождала кучето си през 2006 г. в имота, поставила в него кучешка колиба и го почистила, отново за да гледа кучето си, което умряло няколко години след това, около 2010 г. - 2011 г. В показанията на свидетелите са налице противоречия относно момента на поставяне и наличието на беседка в имота. Съдът е взел предвид и установеното от заключението на приетата съдебно-техническа експертиза, че имотът не е поддържан, занемарен е и няма следи да е облагородяван; обрасъл е със саморасли храсти и дървета, а на място съществува ограда едва от около една година. Според въззивния съдебен състав, дори да се приеме, че оградата е изградена от ищцата, това е станало около м. април 2020 г., с оглед строителни намерения за търсене на инвеститор за застрояване на имота. Заключил е, че при тези данни не може да се направи обоснован извод, че ищцата е доказала, че упражнява лично в определен период от време - повече от 10 години, непрекъснато, непосредствено, явно и несъмнено фактическа власт върху имота, при демонстриране на поведение на собственик. Поставянето на кучешка колиба през 2006 г. не може да се приеме за манифестиране на владение и упражняване на фактическа власт с намерение за своене. Освен това – според свидетелските показания – около 2010 г. - 2011 г. кучето е починало, а колибата е изчезнала от имота.
Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК.
При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулира въпросите:
1. Следва ли въззивният съд да съобрази дали съставянето или несъставянето на акт за държавна или общинска собственост може да обуслови пряко извод за принадлежността или липсата на такава за конкретен недвижим имот в патримониума на държавата; как следва констатацията дали един имот е безстопанствен да се гради - на база липсата на всякакви данни за собственик на имота към влизане в сила на устройствения план, или когато от доказателствата по делото се установява противното - има данни за собственици по разписен лист към КП на квартала - съдът е длъжен да се съобрази с наличните данни по разписни листа; ако, и след като съдът е възприел тезата, че един имот не може да се актува като държавен, следва ли да се изследва възможността за придобиване по давност на имота, и достатъчни ли са гласни доказателствени средства като способ за доказване на упражняване в определен период от време на фактическа власт върху имота (corpus), без противопоставяне от страна на татуляра на правото на собственост, при демонстриране на поведение на собственик (animus);
2. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, събрани по делото, да обсъди всички произтичащи от тях релевантни за спора факти, както и възраженията на страните, или може да обоснове изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства и при пълно пренебрегване на други.
Д. Л. намира въззивното решение за очевидно неправилно. В тази връзка оспорва изводите на Софийски градски съд, че искът е неоснователен, като счита, че всички доказателства сочат на обратното; недоумява защо, от една страна, съдът е достигнал до извода, че процесният имот не е бил безстопанствен, и следователно не е следвало и не е било законосъобразно да бъде актуван за държавна собственост, а от друга страна, след като е приел, че за ищцата е налице възможност да владее имота при условията на чл. 79 ЗС, и същата е ангажирала достатъчно доказателства в подкрепа на заявеното за осъществено владение, искът е отхвърлен и имотът е останал държавен, с незаконосъобразно съставен АЧДС.
От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Атакуваното пред ВКС решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените от жалбоподателката доводи попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК.
Всички въпроси от изложението, свързани с доказателствената сила на акта за държавна или общинска собственост, тежестта и начина на доказване дали един имот е бил безстопанствен, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като дадените по тях отговори от страна на въззивния съд са изцяло съобразени със закона и утвърдената съдебна практика и са в подкрепа и на становището на жалбоподателката, че в случая не се установява основание за актуване на спорния имот като държавна собственост.
Не са налице законовите предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпроса: Ако, и след като съдът е възприел тезата, че един имот не може да се актува като държавен, следва ли да се изследва възможността за придобиване по давност на имота, и достатъчни ли са гласни доказателствени средства като способ за доказване на упражняване в определен период от време на фактическа власт върху имота (corpus), без противопоставяне от страна на татуляра на правото на собственост, при демонстриране на поведение на собственик (animus).
В случая Софийски градски съд, в съответствие с правомощията си съгласно ГПК и съдебната практика, е изследвал задълбочено дали Д. Л. е упражнявала в продължение на най-малко 10 години фактическа власт върху имота с намерение за своене; същият не е отрекъл процесуалната възможност владението да се установява и само със свидетелски показания.
По последния въпрос от изложението към касационната жалба е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.
Софийски градски съд не се е отклонил от визираната по-горе съдебна практика. Същият е обсъдил наведените от страните доводи, събраните доказателства и се е аргументирал надлежно защо намира, че по делото не се доказва от ищцата осъществявано от нея в продължение на 10 години владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, отговарящо на изискванията да е постоянно, явно, несъмнено и спокойно.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба има право на 76.69 евро разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2623 от 29.04.2025 г. по гр. д. № 11821/2023 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Д. А. Л. да заплати на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, разноски пред ВКС в размер на 76.69 евро (седемдесет и шест евро и 69 цента).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: