ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2384

София, 11.05.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЕВА

НАТАЛИЯ НЕДЕЧЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева ч. гр. д. № 1038 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

С определение № 47 от 12.01.2026 г. по в. ч. гр. д. № 1176/2025 г. на Великотърновския окръжен съд е потвърдено определение № 2441 от 29.10.2025 г. по гр. д. № 2581/2025 г. на Великотърновския районен съд, с което производството по делото е прекратено и исковата молба е върната.

Въззивният съд е приел, че предмет на делото са следните искове на „ФН Група“ ООД срещу „Делта гард“ ЕООД: 1. Да се приеме за установено, че към м. юни 2025 г. страните са били в правоотношение, възникнало от договор за охрана на процесния обект; 2. Че ищецът е владял охранявания обект и 3. За осъждане на ответника да предаде на ищеца на основание чл. 75 ЗС фактическата власт върху обекта. Исковете са основани на твърдение, че неправомерно ответникът е осуетил достъпа на ищеца до въпросния имот. С разпореждане от 09.10.2025 г. производството е оставено без движение и на ищеца са дадени указания да представи документ за внесена държавна такса от 21 752, 54 лв. Съобщение с дадените указания е връчено на ищеца на 20.10.2025 г., но таксата не е внесена.

При тези данни въззивният съд е приел, че правилно производството по делото е било прекратено. От текста на исковата молба е видно, че претенциите за установяване факта на владението, както и на правоотношението по договора за охрана, всъщност обслужват иска по чл. 75 ЗС. Тези установителни искове са недопустими. Владението е факт и установяването му като вариант на самостоятелна искова защита е недопустимо по арг. на чл. 124, ал. 4 изр. 2 ГПК. Ищецът не е посочил факти, които да формират интерес от нарочно установяване на произтичащото от договора за охрана правоотношение. Твърденията за ролята на договорното отношение в казуса не формират интерес по смисъла на чл. 124 ГПК. Интересът винаги произтича от поведение на страна в правоотношението, различно от предписанието на материалния закон, което има за последица нарушаване на права. Търсените последици, произтичащи от договора за охрана, биха формирали правен интерес от исковата им защита, ако ответникът оспорва било факта на договора, било съдържанието му. Изложените от ищеца твърдения не сочат такова оспорване и затова интересът му от нарочен иск за установяване на договорното правоотношение следва да бъде отречен. По отношение на иска с правно основание чл. 75 ЗС държавната такса не е внесена. Тезата, че владелческият иск е неоценяем и таксата за него е внесена като за неоценяем иск, противоречи на чл. 69, ал. 1, т. 3 ГПК.

Срещу въззивното определение е подадена частна касационна жалба от „ФН Група“ ООД.

Жалбоподателят счита, че съдът неправилно смесил посесорната и петиторната защита, като приел, че искът за предаване на владението е оценяем иск за вещно право. По този начин той приложил процесуални изисквания, които били несъвместими с правната природа на иска и изключил разглеждането му по същество чрез предварителна процесуална квалификация, която не намирала опора в закона. Указанията за внасяне на недължима държавна такса по този иск преградили достъпа до съд. Неправилен бил и отказът на съда да разгледа установителните искове. Единият от тези искове не целял възстановяване, продължаване или санкциониране на договорно правоотношение, а установяване на правнорелевантен факт към минал момент – съществуването на договорното правоотношение като основание, чрез което е упражнявана фактическата власт от ответника.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Какъв е предметът на защита по иска по чл. 75 ЗС – защита на субективно имуществено право или защита на правно признато фактическо състояние и допустимо ли е тази защита да бъде отказана чрез прилагане на процесуални изисквания, характерни за оценяеми искове, когато по този начин се изключва проверката за самоуправно разместване на фактическа власт;

2. Длъжен ли е съдът при предявен иск по чл. 75 ЗС да изследва дали въведените от ищеца основания са годни по закон да обосноват самоуправно разместване на фактическата власт, преди да откаже защита на основание процесуална недопустимост;

3. Допустимо ли е установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде квалифициран като недопустим, когато е предявен не като самостоятелна форма на облигационна защита, а с единствената цел да изключи сочено от ответника правно основание, чрез което се обосновава самоуправно разместване на фактическата власт, предмет на иска по чл. 75 ЗС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното.

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Смисълът на първите два въпроса е в това дали искът по чл. 75 ЗС е оценяем, каква държавна такса се дължи по него и кога съдът се произнася по неговата основателност. По тези въпроси има изрична законова регламентация и непротиворечива съдебна практика, затова не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Искът по чл. 75 ЗС е иск за възстановяване на нарушено владение и съгласно чл. 69, ал. 1, т. 3, вр. т. 2 ГПК цената на този иск е ј от данъчната оценка, а ако няма такава - пазарната цена на вещното право. В същия смисъл е и практиката на ВКС, например определение № 320 от 5.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4675/2017 г., I г. о., определение № 28 от 24.02.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 346/2021 г., II г. о., определение № 3223 от 25.06.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2049/2024 г., I г. о. и др. Въззивният съд се е съобразил с тази практика при постановяване на обжалваното определение. От друга страна разпоредбите на чл. 127 и чл. 128 ГПК посочват изискванията за редовност на исковата молба, включително изискването за представяне на документ за внасяне на държавна такса – чл. 128, т. 2 ГПК. В чл. 129 ГПК е указано, че съдът проверява редовността на исковата молба и дава указания за отстраняване на нередовностите. В случай, че указанията не бъдат изпълнени, съдът връща исковата молба – чл. 129, ал. 3 ГПК. По този начин съдът процедира и при невнасяне на държавна такса по иск с правно основание чл. 75 ЗС. Следователно – преди да се произнесе по въпроса дали владението на един недвижим имот е било нарушено чрез „самоуправно разместване на фактическата власт“, съдът проверява дали е внесена държавната такса по този иск и в случай, че не е внесена, връща исковата молба без да се произнася по съществото на спора. Предписанията на закона по този въпрос и съдебната практика по прилагането му са ясни и не се нуждаят от тълкуване от ВКС.

Въпрос № 3 е свързан с прекратяване на установителните искове от съда - искът за факти /владение/ и за правоотношение /договор за охрана/. Смисълът на питането е дали тези искове са допустими, след като съдът при разглеждането на иска по чл. 75 ЗС по необходимост ще се произнесе по факта на установеното от ищеца владение върху процесния имот и по договора за охрана като основание ответникът да държи имота към минал момент. По този въпрос също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Липсва неяснота в правната уредба или колебание на съдебната практика по този въпрос. Разпоредбата на чл. 124, ал. 4 ГПК сочи, че установителни искове за факти с правно значение са допустими само когато това е предвидено в закон. Установяването на факта на владението като самостоятелен иск не е предвидено в закона. Според чл. 124, ал. 1 ГПК предявяването на самостоятелен иск за установяване на правоотношение е обвързано с правен интерес, който в случая не е налице. Във всички случаи фактите и правоотношенията, които по необходимост се установяват в производството по иск по чл. 75 ЗС и се обсъждат в мотивите на съдебното решение, не се нуждаят от самостоятелно произнасяне по тях от съда с диспозитив, който да се ползва със сила на пресъдено нещо. Няма колебание в практиката на ВКС, че за да уважи един иск, включително и иск по чл. 75 ЗС, съдът ще се произнесе в мотивите на решението си по всички факти и правоотношения, които имат значение за изхода на делото, без да е необходимо тези факти и правоотношения да са предмет на отделни самостоятелни искове.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 47 от 12.01.2026 г. по в. ч. гр. д. № 1176/2025 г. на Великотърновския окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: