РЕШЕНИЕ

№ 216

гр. София, 28.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Блага Иванова

Членове:Бонка Янкова

Калин Калпакчиев

при участието на секретаря Илияна Т. Петкова

в присъствието на прокурора К. П. Софиянски

като разгледа докладваното от Б. Я. К. наказателно дело от общ характер № 20268002200295 по описа за 2026 година

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Р. П. Б., подадена чрез защитника му - адвокат Т. И. от АК В. Т. срещу постановената от Великотърновския апелативен съд нова присъда № 7 от 01.10.2025 г. по в. н.о. х.д. № 303/2025 г., след отмяна на присъда № 27 от 23.09.2025 г. по НОХД № 324/2025 г. на Великотърновския окръжен съд.

В касационната жалба са посочени две касационни основания - по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК - нарушение на закона и по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК - явна несправедливост на наложеното наказание.

Твърди се, че присъдата е несправедлива, понеже подсъдимият е осъден за деяние, чиято обществена опасност е „явно незначителна“ и в същото време е оспорен и размерът на самото наказание.Общо отправената претенция за явна несправедливост е обоснована с доводи за несъобразяване със смекчаващите обстоятелства - липса на обществено опасни последици, младата възраст, добри характеристични данни, трудовата ангажираност, демонстрирано разкаяние и съжаление, активно съдействие за разкриване на обективната истина.

Нарушението на закона е въведено с доводи за неизясняване на факти от значение за съставомерността на деянието, а именно: при съкратено съдебно следствие проведено (според твърдението на защитата ) в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, както първоинстанционният, така и въззивният съд не направили нужното да установят дали по сметките, обслужващи съответните карти е имало наличност и дали към момента на транзакциите банковите карти не са били блокирани, като във втория случай деянието би било несъставомерно, с оглед и съдебната практика - цитираното от касатора решение на ВКС,ІІ н. о. - № 126/20.02.2024 г. по н. д. № 26/2024 г. Искането в жалбата е отправено в условията на алтернативност - оправдаване на подсъдимия с приложението на чл. 9, ал. 2 от НК или при допуснато, с неизяснената в пълна степен фактическа обстановка, нарушение на (както е посочено в жалбата) материалния закон, присъдата се отмени и делото се върне на въззивния съд за ново разглеждане. Изрично искане за намаляване на наказанието не е отправено.

В съдебно заседание пред ВКС касационната жалба се поддържа изцяло от жалбоподателя - подсъдим Р. П. Б., участващ лично и от упълномощения му защитник адв. И.. В упражнено право на лична защита подс.Б. изтъква, че му се е родило дете и моли да му бъде даден шанс да го отгледа, както и да получи медицинска помощ по получено телесно увреждане на пръстите на ръката.

В последна дума подс.Б. моли делото да се върне на Окръжния съд.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:

С постановената нова присъда Великотърновският апелативен съд е отменил изцяло първоинстанционната оправдателна присъда, като признал подсъдимия Б. за виновен в това, че на 12.09.2024 г. в /населено място/ при условията на продължавано престъпление, на четири пъти използвал платежни инструменти - банкова карта с № /№/, издадена от /банка/ и банкова карта с № /№/, издадена от R. B., Л. без съгласието на титуляра Е. И. И. от /населено място/, като чрез АТМ № /№/ на /банка/ наредил неуспешни транзакции на пари - по 400 лв., а именно - един път от карта издадена от R. B., Л. и три пъти от карта, издадена от /банка/, поради което и на основание чл. 249, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода, което на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б.“б“ от ЗИНЗС постановил да се изтърпи при първоначален строг режим. На основание чл. 70, ал. 7 от НК ВтАС постановил отделното изтърпяване на неизтърпяната част от наложеното на подс.Б. наказание по н. о.х. д. №164/ 2010 г. на ОС В. Т. в размер на две години, осем месеца и двадесет и шест дни, за което също определил първоначален строг режим на изтърпяване. Произнесъл се и по въпроса с направените по делото разноски, които възложил в тежест на подсъдимия.

Настоящият касационен състав намира, че на първо място следва да вземе отношение относно пределите на допустимия касационен контрол и паралелно с това да разясни основни моменти, свързани с възможността за неговото осъществяване. В жалбата, както вече се посочи, са заявени цифрово и словесно две касационни основания - нарушение на закона (чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК) и явна несправедливост на наказанието (чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК). В същото време, доводите, почти изцяло изпълващи съдържанието й касаят твърдения за бездействие на предходните инстанции, накърняващо принципа за разкриване на обективната истина, които могат да бъдат отнесени единствено към претенцията за допуснато съществено процесуално нарушение, понеже касаят правилността на процесуалната дейност на съда.

Предвиденото в чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК касационно основание - нарушение на закона има предвид нарушение по приложимостта на материалното право, когато при вярно изяснени факти същите са неправилно подведени под съответната им правна норма ( вж. по-подробно Решение № 256 /6.07.2009 г. по н. д.№ 209/ 2009 г. на ВКС, II н. о.). Макар и обжалващата страна по начало да е длъжна изрично да посочи касационните основания в самата жалба, така както изисква и нормата на чл. 351, ал. 1 от НПК, те биха могли да следват и от съдържанието на изложените доводи, какъвто е и настоящия случай. Предвид посоченото и доколкото, така разчетени оплакванията в жалбата въвеждат и предвиденото в чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК касационно основание, то и настоящата касационна проверка е с пълен обхват.

Разгледано по същество, възражението за допуснато съществено процесуално нарушение, което с оглед последиците от евентуалното му наличие подлежи на разглеждане първо, е напълно неоснователно.

Преди всичко ВКС намира за необходимо да отбележи констатацията си, че доводите в жалбата са развити изцяло на плоскостта на твърдения за развило се пред първия съд производство по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, което не е отговаря на действителността. Дори беглия прочит на протокола от съдебното заседание сочи, че всъщност производството по Г. Д. и седма от НПК, макар и да е поискано в разпоредително заседание по т. 2 на чл. 371 от НПК е протекло по т. 1 от НПК, при това с изрично направеното от защитата уточнение, че на подсъдимия са разяснени разликите в двете хипотези и желанието им е именно за производство по чл. 371, т. 1 от НПК.

Встрани от казаното, несъответни на ролята му на арбитър са приписаните на съда разследващи функции, с неизпълнението на които касаторът е обосновал в жалбата претенцията си за непроверената наличност и съответно непроверено блокиране на картите към момента на тяхното използване. Първото обстоятелство, с оглед елементите от процесния престъпен състав по чл. 249, ал. 1 от НК е извън очертаните от предмета на доказване. В тази посока въззивният съд е изложил подробни и напълно споделими съображения във връзка с обективната съставомерност на престъплението по чл. 249, ал. 1 от НК, което е на формално извършване и е без значение дали по сметката/сметките има наличност или не. А твърдението на касатора във втората му част е изцяло голословно. На л. 53 от досъдебното производство е приложен отговор от Банка ДСК, съгласно който издадената от същата банка карта е била блокирана на 12.09.2024 г. в 21:54:20 ч., а инкриминираното ползване на картата е било осъществено в интервала 21:20 ч. – 21:22 ч. Данните от приложението R. - разпечатка от акаунта на св.И. също е налична по делото - на л. 66 от досъдебното производство и не съдържа информация за извършено блокиране.

Следователно отправения към инстанциите по фактите упрек за процесуално бездействие довело до неразкриване на обективната истина е изцяло лишен от основание.

Общо заявеното оплакване за явна несправедливост също налага предварителна намеса на касационната инстанция за правилното му разчитане, доколкото в касационната жалба се твърди, че присъдата е несправедлива – защото по начало е осъдителна, вместо деецът да е бил оправдан на основание чл. 9, ал. 2 от НК, което принципно сочи към релевиран довод за нарушение на материалния закон - чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК и същевременно, че самото наказание е несправедливо, което от своя страна сочи към оплакване по см. на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. При това и двете възражения са обосновани с едни и същи доводи – за недооценяване на смекчаващите отговорността на дееца обстоятелства, което отново разкрива известно неразбиране съдържанието на касационните основания.

ВКС не намира за нужно да навлиза в детайли относно конкретното съдържание на самостоятелно предвидените в чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК основания за касационен контрол, но следва да посочи констатираното от проверката им неналичие.

С отказа да приложи нормата на чл. 9, ал. 2 от НК въззивният съд не е допуснал нарушение на закона. Съответно не е реализирано претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Възможността едно деяние, което по начало разкрива признаците на престъпление по общата характеристика на чл. 9, ал. 1 от НК да е непрестъпно от гледна точка неговата обществена опасност е предвидена от законодателя в две алтернативи - когато „поради своята малозначителност не е общественоопасно“ или „неговата обществена опасност е явно незначителна“. Настоящият касационен състав не счита, че е нужно да обсъжда разликата в двете хипотези, доколкото същата е разрешена отдавна в правната доктрина и в съдебната практика, но несъмнено следва да отрази констатацията си, че в жалбата, извън претенцията, че смекчаващите обстоятелства са подценени, самостоятелни доводи в подкрепа твърдението, че деянието е с явно незначителна степен на обществена опасност, не са посочени. Липсват каквито и да е конкретни съображения за това, че апелативният съд е направил неправилна оценка на степента на обществената опасност на самото деяние, а както ВКС е имал повод нееднократно да посочи, отсъствието на конкретни данни не позволява адекватна проверка и прави претенциите декларативни, респективно не ангажира касационната инстанция със задължение да им отговаря.

В тази връзка настоящият касационен състав може само да отбележи, че за разлика от маловажността по чл. 93, т. 9 от НК, при която необходимата преценка обхваща както обществената опасност на деянието, така и тази на дееца (Р № 233 от 26.IV.1971 г. по н. д. № 196/71 г., на ВС на РБ, I н. о., Р № 464 от 11.11.2013 г. на ВКС по н. д. № 1414/2013 г., на ВКС, III н. о.), при обсъждане на въпроса относно липсата ( или съществената незначителност) на оказаното с извършеното деяние отрицателно въздействие върху защитените с него обществени отношения, личността на дееца не е от решаващо значение (вж. Р №157/ 01.08.2016 г. по н. д. № 490/2016 г., на ВКС, III н. о). Както е прието и в правната доктрина, малозначителността на деянието по начало е свързана с обективните му характеристики, като представлява негово неюридическо, обществено - исторически обусловено качество (вж. л. 41, № 369, уч.Наказателно право, Обща част, проф. д-р. И. Н., изд. 1992 г. ).

Доколкото доводите за подцененото значение на смекчаващите обстоятелства касателни личността на дееца, все пак са ползвани за обосноваване и на общата претенция за несправедливост на наказването на подсъдимия изобщо и поисканото на това основание оправдаване, ВКС може само да посочи, че съображенията на въззивният съд, изложени на стр. 5 - 8 от мотивите към присъдата, свързани с преценката му за степента на обществена опасност на деянието, както и по начало за обективната му съставомерност, включително и в аспекта на претендираната липса на обществено опасни последици, са верни, правно издържани и изцяло споделими, поради което и не е нужно да бъдат преповтаряни.

Що се отнася до изтъкнатата в жалбата „млада възраст“ на подсъдимия, напълно правилно апелативният съд не е ценил това обстоятелство като имащо отношение както към обществената опасност на деянието, така и при отмерване на наказанието.

Към момента на деянието подс.Б. е бил 45 годишен, която възраст трудно може да бъде възприета като интелектуално и социално незряла, при която нагласите за действия и поведение в обществото все още са в процес на изграждане. Освен това за подсъдимия процесното престъпление съвсем не е първата му проява и предвид съдебната му биография, той без съмнение е имал необходимата житейска зрялост да осмисли поведението си и да го оцени адекватно. Ето защо отправеното в жалбата искане ВКС да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК като на основание чл. 9, ал. 2 от НК оправдае подсъдимия е неоснователно.

Не е допуснато и претендираното нарушение на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Прегледът на извършената от апелативната инстанция дейност по индивидуализиране на наказанието не сочи на каквито и да е пропуски при оценката на значението и тежестта на смекчаващите обстоятелства. Въззивният съд правилно е откроил на първо място обстоятелствата, които действително притежават характеристика на смекчаващи: признанието на вината, изразеното от подсъдимия разкаяние и съжаление, активното съдействие за изясняване на делото, влошеното материално положение и дори отсъствието на несъставомерни вредни последици. С основание не са взети предвид от въззивната инстанция претендираните в жалбата „добри характеристични данни“, понеже прегледът на цялото дело не сочи в същото да се съдържа положителна характеристика за подс. Б., като такава не съставлява представената от полицейския инспектор по местоживеенето му статистическа справка. За значението на изтъкнатата като облекчаващо положението на подсъдимия „млада възраст“ вече се взе отношение по-горе. Въззивният съд по - нататък, прецизно и задълбочено е обсъдил значението на всяко едно от относимите смекчаващи обстоятелства и проекция на законосъобразната му дейност е направената преценка за определяне на наказанието в облекчените условия на чл. 55 от НК, при които е отмерил наказанието.

Видно е, че при санкционен минимум от две години лишаване от свобода, на подсъдимия е било определено наказание в размер двукратно по – нисък и същевременно с приложението на чл. 55, ал. 3 от НК не му е било наложено кумулативно предвиденото наказание глоба. По - голяма снизходителност не би могла да бъде проявена, защото би компрометирала напълно целите на наказанието по чл. 36 от НК, за постижимостта на които несъмнено следва да се държи сметка. Подсъдимият Б. е осъществил умишлено деяние в рамките на определен съвсем не малък изпитателен срок (2 години, 8 месеца и 26 дни) на условно предсрочно освобождаване от също не малко по размер наказание - 20 години лишаване от свобода по предходна присъда, което не е първото му ефективно осъждане. Посоченото не позволява по никакъв начин да се приеме, че за поправяне и превъзпитание на подсъдимия, който очевидно е демонстрирал нежелание да го стори, би могло да способства наказание в по - нисък от определения му от съда размер.

Законосъобразно въззивният съд е постановил на основание чл. 70, ал. 7 от НК да бъде отделно изтърпяно и неизтърпяното наказание от две години осем месеца и двадесет и шест дни по предходната присъда, от изтърпяването на които подсъдимият е бил условно предсрочно освободен с определения му изпитателен срок.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 7/01.12.2025 г. постановена по в. н.о. х.д. 303/ 2025 г. от Великотърновския апелативен съд . Решението не подлежи на обжалване.