ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2493
София, 13.05.2026 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 3349 по описа за 2025г. взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба от „Водоснабдяване – Д.“ ЕООД, чрез адвокат Н. Й., срещу въззивното решение № 93/16.06.2025г. на Окръжен съд – Разград постановено по в. гр. д.№160/2025г. в частите, с които касаторът е осъден да заплати на Ф. А. Х. сумите от 40 000лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпила на 03.04.2023 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.04.2023г. до окончателното изплащане и от 123, 91лв., представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди от настъпила на 03.04.2023 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.04.2023г. до окончателното изплащане. Решението е обжалвано и в частта за разноските.
В жалбата се твърди, че въззивното решение е неправилно, като постановено при съществено нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изложени са доводи за неговата неправилност и в частта за разноските.
Насрещната страна Ф. А. Х. с писмен отговор, чрез адвокат Т. Т., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на обжалването. Излага съображения, че въззивното решение е правилно, законосъобразно и обосновано, постановено въз основа на цялостен анализ на събраните поделото доказателства и в съответствие с практиката на ВКС. Оспорва възраженията за завишеност на присъдения адвокатски хонорар за осъщественото по делото процесуално представителство.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима в частта срещу въззивното решение, постановено по иска за присъждане на сумата от 40 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на настъпила на 03.04.2023 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.04.2023г. до окончателното изплащане.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Касационната жалба в частта срещу въззивното решение по иска за присъждане на сумата от 123, 91лв., представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди от настъпила на 03.04.2023 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.04.2023г. до окончателното изплащане, е недопустима, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Този иск е граждански и оценяем, с цена от 123, 91 лв., поради което и съобразно правилото на чл. 280, ал. 3 ГПК въззивното решение е изключено от касационен контрол. Същото е окончателно и е влязло в сила в деня на постановяването му, поради което в тази част касационната жалба се явява недопустима и следва да бъде върната, а образуваното по нея производство – прекратено.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
В. О. съд – Разград, след частична отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Кубрат, осъдил „Водоснабдяване Д.“ ЕООД да заплати на Ф. А. Х. сума в общ размер на 40 000лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпила на 03.04.2023 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.04.2023г. до окончателното изплащане на паричното задължение.
Със същото съдът се произнесъл по отговорността на страните за разноските, съразмерно уважената и отхвърлената част от исковете, като намалил размера на възложените в тежест на ищеца за разглеждане на делото пред първостепенния съд; присъдил следващите се на процесуалния му представител адвокатски възнаграждения за осъщественото безплатно процесуално представителство пред първата и въззивната инстанция и осъдил ответника да заплати дължимите в полза на бюджета на съдебната власт държавни такси и разноски по реда на чл. 78, ал. 6 от ГПК.
За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства:
Към датата на инцидента 03.04.2023г. ищецът Ф. А. Х. работел по безсрочен трудов договор на длъжност водопроводчик аварийна група във „Водоснабдяване Д.“ ЕООД. На посочената дата, при изпълнение на трудовите си функции (разчистване на трасето на водопровод към [населено място], Т. и Г., с цел частичната му подмяна), Ф. Х. претърпял инцидент. По време на извършваното от него разчистване на дърветата с моторен трион, около подлежащия на подмяна водопровод, клоните на първото отрязано дърво се преплели с клоните на други дървета и то не паднало на земята. Ищецът уведомил техническия си ръководител за заплитането, отбелязал възникналата опасност и предложил да бутнат дървото с багера, но получил указания да продължи с изпълняваната дейност. При отрязване на следващото дърво, първото срязано и оплетено дърво паднало върху ищеца. Вследствие на инцидента същият получил фрактура на дясна тибия дистално и на дясна фибула проксимално. Злополуката била декларирана с вх. № 5101-16-08/06.04.2023 г. и призната за трудова см. на чл. 55, ал. 1 КСО, с разпореждане № 11/30.05.2023 г. на ТП на НОИ [населено място].
Въззивният съд кредитирал констатациите в разпореждането на ТП на НОИ – [населено място] относно причините за настъпване на злополуката (основани на съставения протокол за резултатите от разследването), като приел, че работодателят е допуснал следните нарушения: не провел извънреден инструктаж на работното място на Ф. А. Х.; не документирал проведен ежедневен инструктаж на работника Х., без данни за кратко съдържание на инструктажа, специфични рискове, свързани с изпълняваната от работниците работа в Книгата за извънреден инструктаж; не документирал проведен ежедневен инструктаж на Х., без данни за подпис на лицето, провело инструктажа в книгата за ежедневен инструктаж; утвърдената от управителя на работодателя оценка на риска не обхващала работното оборудване – подвижни секачни машини, като работа с моторен трион или храсторез, в същата липсвала оценка на страничните фактори, които можело да породят риск от осъществяваната дейност, например при сеч и механизирано поваляне на дървен материал; в изготвения списък на полагащото се специално работно облекло и лични предпазни средства липсвала информация за срока на износване на личните предпазни средства. По отношение на пострадалия работник комисията установила извършено нарушение на чл. 33 от ЗБУТ, а именно неспазване на задължението да се грижи за здравето и безопасността си и на чл. 132 от Правилата за здравословни и безопасни условия на труд в горските територии, изискващо прекратяване на работата на разстояние най-малко 50 метра при заплитане на отсечено дърво и предприемане на мерки за неговото събаряне.
Въззивният съд посочил, че по делото били представени: Заповед № РД-11-58/25.02.2021 г. за утвърждаване на три инструкции за безопасна работа с фугорез, моторна коса, храсторез, моторен верижен трион, утвърдените инструкции, списък на запознатите със заповедта и инструкциите лица, както и личен картон за отчитане на специалното работно облекло и стопанския инвентар.
Във връзка с направеното оспорване на подписа положен срещу името на ищеца Ф. Х. в списъка „Запознати със заповедта и инструкция № ЗБУТ-01-05/25.02.2022 г.“, въззивният съд отбелязал, че по делото били допуснати единична, тройна и повторна тройна съдебно-почеркови експертизи, като само един от експертите (по първата тройна експертиза) изразил особено мнение. Съдът кредитирал заключението по повторната тройна съдебно-графическа експертиза като обосновано и компетентно изготвено. От същото приел за установено, че подписът положен срещу името на ищеца не бил изпълнен от него, поради което направил извод за недоказаност на факта на запознаване на ищеца с издадената от работодателя заповед №РД-11-58/25.02.2021 г. и инструкция № ЗБУТ-01-05/25.02.2022 г.
Въззивният съд кредитирал и заключението по допуснатата от първостепенния съд съдебно-медицинска експертиза, от което приел за установено, че вследствие на злополуката ищецът получил увреждания, изразяващи се в счупване на костите на дясна подбедрица – счупване на дясна фибула проксимално и счупване на дясна фибия дистално. На Ф. Х. била извършената оперативна интервенция и му била поставена метална остеосинтеза, които били необходими и съответни на получената травма (многофрагментно счупване на дясна тибия), и имали за цел възстановяване на обичайната позиция на костните фрагменти. Съдът приел, че получените увреждания довели до трайно затруднение в движенията на десен долен крайник за срок повече от 30 дни. Болките от тях били най-силни непосредствено след получаването им и продължавали с голям интензитет до имобилизацията на крайника. Възприел изводите на вещото лице, че обичайно болките се усилвали след извършената оперативна интервенция, след което постепенно отшумявали в рамките на седмици и месеци. След приключване на основния възстановителен период било възможно пострадалото лице да изпитва слабо интензивни болки при физическо натоварване на крайника или при промяна на атмосферните условия, за каквито ищецът съобщил при извършеното от вещото лице освидетелстване. Съдът приел, че при Ф. Х. не било настъпило пълно функционално възстановяване, тъй като същият имал хипертрофия на мускулатурата на дясна подбедрица, като периодът на пълно възстановяване можел да отнеме месеци и години. Отбелязал, че според вещото лице, хипертрофията не представлявала съществено затрудняване на функцията на крайника, но можела да доведе до по-ранно настъпване на умора при физическо натоварване. Приел, че възстановителният период за получените от ищеца увреждания продължил около седем месеца и половина.
За установяване на търпените от Ф. Х. болки и страдания от травматичните увреждания вследствие на настъпилата злополука, съдът кредитирал, при условията на чл. 172 ГПК, показанията на свидетелката С. Т. (съжителстваща на семейни начала с пострадалия), като приел, че същите кореспондират с останалите събрани по делото доказателства (писмени – епикриза и болнични листи, и заключението по допуснатата съдебно-медицинска експертиза). Приел за установено, че докато бил в болница Ф. Х. изпитвал силни болки. Впоследствие било установено, че счупените кости зараствали накриво, поради което се наложило извършване на гипсова имобилизация на крака на пострадалия, като проведеното лечение изисквало постелен режим в продължение на три месеца, през който ищецът не можел да се обслужва сам. Необходимостта някой да се грижи за него наложило свидетелката да напусне работата и да остане у дома. Грижи за пострадалия полагали и техните деца, когато били свободни. Съдът приел още, че през целия период на лечението и особено по време на болничния престой Х. изпитвал силни болки налагащи прием на обезборяващи; девет месеца се придвижвал с патерици и към настоящия момент не бил напълно възстановен; въпреки връщането му на работа, ищецът не бил в състояние да влиза в по-тесни шахти, както преди; изпитвал болки; не можел да стои повече от четиридесет минути прав, тъй като ходилото му започвало да се подува и да има болки в кръста.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод, че при настъпване на трудовата злополука работникът Х. извършвал дейност в интерес на работата. Същият бил допуснат да работи с моторен трион, при следните нарушения на трудовата дисциплина: не бил запознат с инструкция № ЗБУТ-01-05/25.02.2022 г. за здравословна и безопасна работа; не му бил проведен извънреден инструктаж на работното място; не бил документиран проведен ежедневен инструктаж на работника, без данни за кратко съдържание на инструктажа, специфични рискове, свързани с изпълняваната от работниците работа в Книгата за извънреден инструктаж; утвърдената от управителя оценка на риска не обхващала работното оборудване – подвижни секачни машини, напр. работа с моторен трион или храсторез, не обхващала и оценки на други странични фактори, които можело да породят риск от осъществяваната дейност, в т. ч. при сеч и механизирано поваляне на дървен материал. Посочените обстоятелства, поведението на работника по време на работния процес и дадените от техническия ръководител инструкции за продължаване на работата, въпреки възникналия риск, обусловили извода на съда за липса на груба небрежност от страна на пострадалия, която допринесла за настъпване на трудовата злополука. Изложил, че работодателят бил този, който допуснал нарушение на множество правила за безопасна работа с моторен трион, като не осигурил надежден и компетентен технически контрол за безопасността на работещите. Приел, че посочените нарушения били в причинна връзка с настъпилата злополука и изключвали грубата небрежност от страна на работника.
При определяне размера на следващото се на Ф. Х. обезщетение, въззивният съд отчел следните обстоятелства: сравнително тежкия характер и броя на причинените телесни увреждания (две фрактури на десен долен крайник); продължителността на основния оздравителен период при ищеца – девет месеца, три от които бил на постелен режим, а след това се е придвижвал с патерици; необходимостта от чужда помощ във възстановителния период; изпитваните болки, за които ищецът приемал болкоуспокояващи лекарства; психическите последствия, породени от обстоятелството, че Х. не можел да се грижи за семейството си в дълъг период от време, през който фактическата му съжителка трябвало да напусне своята работа и децата му да се участват в неговото обгрижване. Съобразил обстоятелството, че след връщането си на работа ищецът не можел да изпълнява в пълен обем всички физически движения и неговите колеги го замествали при определен вид дейности, предвид установената хипертрофия на мускулатурата, което състояние можело да продължи години и се характеризирало с по-ранно настъпване на умора при физическо натоварване.
Съдът направил извод, че претърпените травматични увреждания променили ежедневието на ищеца, влошили значително качеството му на живот, намалили самооценката и ограничили социалните му контакти. Отчел общественият критерий за справедливост на дадения етап на социално–икономическото развитие в страната и обичайната съдебна практика при определяне на обезщетения при деликт с подобен характер и интензитет на вредите.
В заключение, съдът направил извод, че справедливият размер за обезщетяване на така претърпените от Х. неимуществени вреди възлиза на 40 000лв. Направил извод за основателност и на акцесорната претенция за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане.
Въззивният съд се произнесъл и по отговорността на страните за направените в производството разноски, съразмерно уважената и отхвърлената част от иска.
Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
В конкретния случай, касаторът отправя искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както следва:
Поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №94/29.05.2019 г. по гр. д.№ 2649/2018 г. на ІV г. о.; решение №79/27.02.2012 г. по гр. д.№ 673/2011 г. на ІV г. о.; решение №348/11.10.2011 г. по гр. д.№ 387/2010 г. на ІV г. о.; решение №719/10.11.2009 г. по гр. д.№ 2898/2008 г. на І г. о.; решение №348/11.10.2011 г. по гр. д.№ 387/2010 г. на ІV г. о.; решение №189/17.10.2019 г. по гр. д.№ 1446/2019 г. на ІV г. о.; решение №125/2016 г. по гр. д.№ 4417/2015 г.; решение №25/2016 г. по гр. д.№ 3233/2015г. на ІІІ г. о.; решение № 79/2012г. по гр. д.№ 673/2011г. на ІV г. о.; решение №290/2015г. по гр. д.№ 15/2015г. на ІV г. о., в която е прието, че изводът за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия работник следва да се основава на доказани по безсъмнен начин факти, установяващи, че работникът не е проявил елементарно старание и внимание, пренебрегнал е основни правила на безопасност и не е положил грижа, каквато и най-небрежния би положил в подобна ситуация.
Искането, макар и неточно формулирано, е свързано с предпоставките за намаляване отговорността на работодателя при проявена от работника и служителя груба небрежност при изпълнение на възложените му трудови функции. По него е налице трайно установена и непротиворечива практика на ВКС, включително сочената от касатора, която определя съдържанието на понятието груба небрежност и приложимостта на хипотезата на съпричиняване при присъждане на обезщетения по реда на чл. 200 от КТ. Според същата, релевантен за съпричиняване на вредата от страна на увредения е само онзи конкретно установен принос на последния, без който не би се стигнало до произшествието, т. е. само това поведение, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди. При трудовата злополука съпричиняване е налице, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила, и на правилата за безопасност. Изрично в практиката е установен принципът, че намаляване може да има само при съпричиняване при допусната „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ. Когато при трудовата злополука е установено такова, отговорността на работодателя следва да се намали в съответната степен, която се определя от обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед всички конкретни факти и обстоятелства.
При постановяване на обжалваното решение, въззивния съд не се е отклонил от посоченото разрешение. В същото съдът приел, че при изпълнение на трудовите си задължения пострадалият работник уведомил техническия ръководител на обекта за преплитане на отрязаното дърво в клоните на други дървета, посочил съществуващата опасност и предложил отстраняването преди да премине към рязане на следващото дърво, но получил инструкции да продължи да работи. Това обстоятелство, в съвкупност с установените нарушения на безопасните и здравословни условия на труд от работодателя и определеният от него технически ръководител, обосновали крайния извод на въззивния съд за липса на поведение на пострадалото лице, с което е пренебрегнало минимално дължимата грижа за опазване на здравето си. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в решенията посочени в изложението са възприети същите разрешения по тълкуване и приложение на чл. 201, ал. 2 от КТ, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с тези по настоящото дело, поради което не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Касаторът поставя и следните правни въпроси: 1/ Приетият и допуснат от съда официален документ издаден от орган, на който са вменени права да „извършва разследване на трудова злополука“ има ли доказателствена сила за съда и същият следва ли да бъде изключен от доказателствената тежест, при достигнати крайни изводи на въззивния съд за липса на приложение на чл. 201, ал. 2 от КТ, които са изцяло в противоречие с изложените констатации на НОИ за установено нарушение от страна на работника на чл. 33 от ЗЗБУТ. В случай, че съда се ползва с доказателствената сила на документа, следва ли да изложи подробни мотиви относно приемането на констатациите по същия частично и неприемане на други. 2/ Дадено лично обяснение от страна на работника пред надлежен орган имащ права да констатира трудова злополука, в което е налице самопризнание на работника за установяване на опасност, но продължаване на работа, може ли да се счете за достатъчно и имащо сила на официален документ обвързващ страните, и следва ли същият да бъде ценен от съда, съобразно всички доказателства по делото.
Тези въпроси са некоректно зададени, обусловени са от несъгласието на страната с крайните изводи в обжалваното решение и са неотносими към мотивите на съда. В решението съдът не е отказал да кредитира, съответно изключил от доказателствата, разпореждането на ТП на НОИ – [населено място] издадено във връзка с претърпяната от ищеца трудова злополука и констатациите за допуснатите от работника нарушения на безопасните условия на труд, нито е обсъждал характера на дадените от него обяснения. Посочените доказателства съдът ценил в съвкупност с показанията на разпитаните по делото свидетели, от които направил извод, че вида и обема на допуснатите от работодателя нарушения свързани с инструктажа за безопасни условия на труд, заедно с поведението на работника по време на изпълнение на работата и това на ръководителя на обекта, изключват проявата на груба небрежност от страна на пострадалия. Този извод не отрича допуснатото от работника нарушение, а по същество представлява преценка доколко поведението му обективно е допринесло за настъпване на злополуката, предвид конкретно установените факти и обстоятелства. С оглед на изложеното, по поставените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В допълнение към изложеното следва да бъде отбелязано и обстоятелството, че страната не е обосновала наличието на соченото от нея допълнително основание за допускане на обжалването, а именно разрешаването на въпросите от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Касаторът прави искане за допускане на обжалването поради противоречие на въззивното решение с постановеното решение №42/05.03.2014г. по гр. д.№5488/2013г. на ВКС, ІV г. о. относно изводите за липса на доказателства за обхвата на обучението, включително и за това дали обучаемият е бил запознат с безопасните и здравословни условия на труд при работа с моторни триони по време на обучението. Твърди, че въззивният съд е пропуснал, при разпределение тежестта на доказване, да даде изрични указания на страната в този смисъл. Липсата на указания, както от страна на първоинстанционния съд, така и от страна на въззивния съд станали причина за невъзможността на касатора да докаже чрез пълно и главно доказване всички относими факти имащи значение за изхода на делото. Твърди още противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №50187/24.10.2022 г. по гр. д №4511/2021 г. на ІV г. о. и решение №37/19.09.2022 г. по гр. д.№2417/2021 г. на ІІ г. о., тъй като въззивният съд не съобразил обстоятелството, че пред него страната се позовала на част от представените писмени доказателства за правоспособността на ищеца и получената от него правна квалификация, които не били оспорени, с оглед установяване факта на съпричиняване и груба небрежност при работа на пострадалия. Навежда довод, че независимо от липсата на подпис на работника по инструкция № ЗБУТ-01-05/25.02.2022 г., същият бил наясно с правилата за боравене с моторен трион и със ЗЗБУТ, като съдът следвало да даде указания за събиране на доказателства в този смисъл. Позовава се и на решение № 6/19.04.2019 г. по гр. д. №1714/2018 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 60173/15.02.2022 г. по т. д. №1724/2020 г. на ВКС, І т. о.; решение № 304/01.10.2015 г. по гр. д. №2460/2015 г. на ВКС, ІV г. о.
По съществото си тези искания представляват касационни оплаквания срещу въззивното решение свързани с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл. 281 от ГПК, поради което по тези искания не е налице общата предпоставка да допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че пред въззивния съд не са били наведени твърдения за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при разглеждане на делото свързани с разпределение на доказателствената тежест в производството и не са били направени искания по доказателствата в тази връзка, поради което тези доводи не са обуславящи правните изводи на въззивния съд и не могат да бъдат разглеждани в касационното производство. Въззивната инстанция не извършва служебно доклад по реда на чл. 146 от ГПК и разпределение на доказателствената тежест за установяване на относимите към предмета на спора факти.
Касаторът твърди противоречие на въззивното решение и с практиката на ВКС в решение №308/10.06.2025 г. по гр. д. №4910/2023г. на ІІІ г. о.; решение №13/24.02.2022 г. по гр. д. №2906/2021г. на І г. о.; решение №60117/01.02.2022 г. по т. д. №667/2020г. на ІІ т. о. относно задължението на съда да обсъди всички наведени доводи на страните и всички събрани по делото доказателства.
Това искане е свързано със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същият е принципно значим по всяко исково производство и по него е налице трайно установена съдебна практика. Предвид обстоятелството, че касационната инстанция е ограничена до наведените от страната конкретни касационни доводи, въпросът следва да се разглежда в рамките на оплакванията за допуснати нарушения, а именно: кои от установените по делото факти въззивният съд не е взел предвид, респ. е отчел такива, които не са част от предмета на производството; дали същите са релевантни към въведените пред въззивния съд възражения, както и дали са от значение за крайния резултат по спора, т. е. биха обосновали различен извод по същество на спора.
В конкретния случай, в изложението са наведени твърдения, че въззивният съд не е изследвал в цялост всички събрани по делото доказателства, включително писмени и гласни такива, приложими на основание чл. 52 от ЗЗД. С оглед на така определените от касатора предметни предели на производството, съдът намира че този въпрос следва да бъде разгледан заедно с последния формулиран в изложението въпрос за приложението на чл. 52 от ЗЗД и твърденията, че при постановяване на обжалваното решение и определяне размера на следващото се на ищеца справедливо обезщетение за претърпените от трудовата злополука неимуществени вреди съдът не е обсъдил всички наведени от страните доводи и всички събрани доказателства. Сочените от касатора „Водоснабдяване Д.“ ЕООД и необсъдени доводи и обстоятелства са: пострадалото лице не било освидетелствано от ТЕЛК; същото се върнало на работа след определен период от време и не поискало промяна на работното място или условията на труд, предвид непълното му възстановяване; социалното положение на пострадалия; икономическата обстановка в страната, както и полученото от работника обезщетение по време на болничния.
Поставените въпроси са относими към предмета на производството и са обуславящи правните изводи на въззивния съд, но по отношение на същите не е налице твърдяното от страната основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като изложените от касатора обстоятелства са съобразени от въззивната инстанция. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид установените по делото и понесените от ищеца страдания, свързани с търпените физически болки, проведеното лечение, възстановителния период, необходимостта от чужда помощ, довела до напускане на работа на жената, с която съжителствал на семейни начала и необходимостта грижи за него да полагат и децата му; отражението на травмата, начина и времето за възстановяване; начинът, по който уврежданията са се отразили на психическото състояние, личния и социалния живот на пострадалия; липсата на пълно възстановяване, което дало отражение в ежедневието и работата му. Съдът съобразил и икономическата обстановка в страната, макар мотивите му да не са подробни, като самият касатор не е посочил практика, според която определеният от въззивния съд размер на обезщетението е несъответен на тези условия към датата на настъпване на увреждането (03.04.2023г.). Независимо, че съдът не отбелязал изрично, че пострадалото лице не е освидетелствано от ТЕЛК, при определяне справедливия размер на обезщетението отчел степента на възстановяване и начинът, по който травмата се отразява в ежедневието на пострадалия. В тази връзка следва да бъде отбелязано, че липсата на пълно възстановяване от получените увреждания не винаги е свързана с намалена работоспособност и необходимост от решение на ТЕЛК за установяването . Наведените доводи за липса на съобразяване на полученото от ищеца обезщетение от НОИ са неотносими към предмета на спора, доколкото такива твърдения не са били наведени своевременно в производството. Ето защо, и по тези въпроси не е налице соченото от касатора допълнително основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
В касационната жалба се съдържа оплакване срещу въззивното решение в частта за разноските. По естеството си това е искане за изменение на решението в частта за разноските по чл. 248 ГПК. Компетентен да се произнесе по него е съставът на Окръжен съд – Разград, поради което същото следва да бъде изпратено на въззивния съд по компетентност.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА касационната жалба на „Водоснабдяване – Д.“ ЕООД, чрез адвокат Н. Й., срещу въззивното решение № 93/16.06.2025г. на Окръжен съд – Разград постановено по в. гр. д.№160/2025г. в частта, с която „Водоснабдяване – Д.“ ЕООД е осъдено да заплати на Ф. А. Х. сумата от 123, 91лв., представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди от настъпила на 03.04.2023 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.04.2023г. до окончателното изплащане.
ПРЕКРАТЯВА производството гр. д. №3349/2025 г. на Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение в посочената част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 93/16.06.2025г. на Окръжен съд – Разград постановено по в. гр. д.№160/2025г. в частта, с която „Водоснабдяване – Д.“ ЕООД е осъдено да заплати на Ф. А. Х. сумата от 40 000лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпила на 03.04.2023 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.04.2023г. до окончателното изплащане.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която производството частично се прекратява може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението, пред друг тричленен състав на ВКС. В останалата част определението, постановено по чл. 288 ГПК, е окончателно.
ИЗПРАЩА делото по компетентност на Окръжен съд – Разград за произнасяне по реда на чл. 248 ГПК, съобразно указанията в мотивите на настоящото определение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: