ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2533

гр. София, 14.05.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 1500/2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадени две допустими касационни жалби против въззивно решение № 158 от 24.10.2024 г. по в. гр. д.№253/2024 г. на Апелативен съд - Варна.

С касационната жалба на ищеца Е. В. В., подадена чрез пълномощник адв. М. Д. от АК – С., горепосоченото въззивно решение, предвид оплакванията по касационната жалба и петитума на същата, се обжалва в частите, с които, в резултат на частично отменяне и потвърждаване на първоинстанционното решение № 39 от 13.03.2024 г. по гр. д. № 247/2023 г. на ОС – Силистра в обжалваните части, като краен резултат са отхвърлени частично предявените от него срещу Н. И. Ч. искове за главница и лихви, така: 1/ искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди по чл. 45 от ЗЗД, е отхвърлен така: за сумата 3254,13 лв. (горницата над 13453,13 лв. /уважена част/ до 16707,26 лв.) - главница от неполучено възнаграждение за периода от 01.08.2018 г. до 09.07.2020 г. и обезщетение в размер на законната лихва върху тази сума - 1015,62 лв. за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г. (за горницата над 4198,52 лв. /уважена част/ до 5214,14 лв.); за сумата от 1 552 лв. - неполучено допълнително възнаграждение през 2018 г., 2019 г. и до 09.07.2020 г. и мораторни лихви от 484,38 лв. върху тази главница от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г.; за сумата от 2 544 лв. - неполучено възнаграждение от провеждане на изпити за придобиване на право за работа със земеделска и горска техника през 2018 г., 2019 г. и до 09.07.2020 г. и мораторни лихви от 793,99 лв. върху тази главница за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г.; 2/ искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД, вследствие на незаконното двукратно прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, за горницата над 5000 лв. /уважена част/ до претендираните 10 000 лв. (т. е. за разликата от 5 000 лв.), и на основание чл. 86 ЗЗД за заплащане и на сумата от 1560,45 лв. - мораторни лихви върху тази главница-горница от 5000 лв. за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г., и обусловената от това отговорност на ищеца за разноски. Иска се уважаване на исковете за горепосочените суми за главници и мораторни лихви, като дължими над тези, за които исковете са били частично уважени от въззивния съд, ведно със законната лихва върху сумите за главници, считано от подаване на исковата молба 10.07.2023 г. до плащането им, както и разноските по делото.

В касационната жалба на ищеца са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваните от него части като неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради това, че присъдените в полза на ищеца имуществени и неимуществени вреди са в по-малък размер от дължимите. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваните части и уважаване на исковете за отхвърлените от въззивния съд суми за обезщетение за вреди-имуществени и неимуществени, главници и лихви.

Ответникът по касация - ответник в производството Н. И. Ч., чрез пълномощник адв. Р., оспорва жалбата с писмен отговор.

С друга касационна жалба, ответникът Н. И. Ч., чрез пълномощник адв. И. Р. от САК, обжалва горепосоченото въззивно решение в частите, с които, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение в осъдителните му спрямо ответника части, жалбоподателят-ответник е осъден да заплати на ищеца Е. В. В. следните суми на основание чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД: сума 13453,13 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, вследствие на незаконното двукратно прекратяване на служебното му правоотношение, извършено със Заповед №РД-11-006 от 31.01.2018 г. и със Заповед №РД-11-039 от 05.11.2019 г. издадени от Н. Ч., в качеството му на директор на Областна дирекция „Земеделие“ - Силистра, изразяващи се в неполучено възнаграждение за периода от 01.08.2018 г. до 09.07.2020 г. ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 10.07.2023 г. до пълното изплащане на задължението; сума 4198,52 лв. обезщетение в размер на законната лихва върху главницата от 13 453,13 лв., дължимо за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г.; сума 5 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконното двукратно прекратяване на служебното правоотношение, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 10.07.2023 г. до изплащане на задължението; сума 1 560,45 лв. обезщетение в размер на законната лихва върху присъдената главница от 5 000 лв. неимуществени вреди, дължима за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г.; и разноските в производството, които е осъден да плати на ищеца.

С касационната жалба на ответника са изложени доводи за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение в обжалваните части като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се неговото обезсилване, евентуално отменяне с отхвърляне изцяло на предявените срещу ответника главни и акцесорни претенции.

Срещу постановеното последващо решението определение по чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молба на Е. В. за зименение решението в частта за разноските, е подадена частна жалба от Е. В., по която е образувано пред ВКС друго, частно, гражданско дело 2277/2025 г., и същата не е предмет на настоящето разглеждане.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Въззивният съд е очертал предмета на спора пред себе си - сумите, за които е висящо въззивното производство. При извършената проверка по чл. 269 ГПК е прието, че първоинстанционното решение е изцяло валидно, също и допустимо в обжалваната част, а оплакването на ответника за недопустимо произнасяне на съда, е неоснователно. За последния извод съдът е посочил, че в случая не е приложимо ТР № 4/06.11.2023 г. на ВАС, тъй като то касае исковете по ЗОДОВ и няма отношение към допустимостта на исковете по реда на чл. 45 ЗЗД. За иска по чл. 45 ЗЗД какъвто е настоящият, е прието да е приложимо разрешението по Постановление № 4 от 30.Х.1975 г. на Пленум на ВС, че когато ръководител на организация или учреждение, който е издал заповед за уволнение, призната впоследствие за неправилна по надлежния ред, наред с издаване на заповедта е причинил и непозволено увреждане при недобросъвестно използване на служебното положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл, и в други подобни случаи, той дължи обезщетение по чл. 45 ЗЗД за действително причинените вреди.

По същество на спора в обжалваните части, въззивният съд, от преценката на събраните по делото доказателства, е установил следното: Ищецът В. е бил в служебно правоотношение с Областна дирекция „Земеделие“-Силистра, Главна дирекция „Аграрна политика“ (преименувана по-късно в „Аграрно развитие“) и е заемал длъжността „главен инспектор“, а ответникът Н. Ч. от есента на 2016 г. е директор на Областна дирекция „Земеделие“ - Силистра. Ответникът, в качеството му на директор на Областна дирекция „Земеделие“ – Силистра, с две отделни заповеди № РД-11-006 от 31.01.2018 г. и № РД-11-039 от 05.11.2019 г., е прекратявал служебното правоотношение на ищеца, с първата заповед - поради получаване за ищеца на възможно най-ниската годишна оценка на изпълнение на дейността „неприемливо изпълнение“, а с втората - поради съкращение на длъжността. Втората заповед е била връчена на ищеца в деня, в който се е явил на работа поради отменяне на първата заповед и едновременно със заповедта за възстановяване на предишната работа. И двете посочени заповеди са били отменени по съдебен път, с влезли в сила съдебни решения на АС-Силистра, потвърдени и от Върховния административен път. За първата заповед съдебния спор е приключил с решение № 14227 от 24.10.2019 г. по адм. д.№ 7768/2018 г. на ВАС, с мотиви, че годишната оценка на В., изготвена от началника Ч. /ответника/, изхожда от некомпетентен орган, като това е и основната причина за отмяна на заповедта, и за втората заповед съдебния спор е приключил с решение № 9250 от 09.07.2020 г. по адм. д. № 4668/2020 г. на ВАС. Установено е също така, че с решение № 133/2019 г. по адм. д. № 250/2019 г. на АС-Силистра и решение № 99/02.10.2020 г. по адм. д. № 154/2020 г. на АС-Силистра по исковете на ищеца срещу ОД „Земеделие“-Силистра по чл. 104 от ЗДС за двете незаконни уволнения, на ищеца са присъдени две обезщетения, съответно от 5034 лева и лихва в размер на 5.59 лева - за първото, и 5034 лева и лихва 6.99 лв. - за второто. Установено е още, че на 15.12.2017 г. ищецът е подал заявление с молба за разрешаване ползване на платен годишен отпуск от 11 дни за 2017 г. в периода 18.12.2017 г.- 05.01.2018 г., съгласувана и одобрена от прекия му ръководител -Т.Н. и отказана с резолюция от ответника Ч., като не е спорно по делото, че заповед за отказа по молбата не е издадена. Не е спорно също така, че страните по делото са съседи и от години, вкл. и в процесния период живеят в жилища на една етажна площадка в жилищен блок.

Воден от даденото решение с т. 1 от горецитираното ППВС № 4/75 г. за предпоставките, при които издалият заповед за уволнение ръководител, чиито акт впоследствие е отменен като незаконосъобразен, отговаря спрямо възстановения на работа работник или служител за причинените на последния вреди от непозволено увреждане, въззивният съд е приел, че с двете съдебни решения за отмяна на уволненията е доказано по делото издаването от ответника на две незаконни заповеди за уволнение на ищеца, като спорът е по установяване на фактите за знанието у работодателя-ответник, че липсват основания за това, както и недобросъвестното използване на служебно положение и преследването на лични или други неслужебни цели. А последните факти въззивният съд е приел също да са доказани по делото. В този контекст решаващо значение е отдадено на показанията на свидетелката Г. С. К., заемала длъжността юрисконсулт и съвместявала длъжността директор „Обща администрация“, работила и с двете страни там, които са подробно описани в решението, и обективират непосредствени впечатления на свидетелката за относими за спора обстоятелства, от които е приел за установено целенасочено поведение на ответника за създаване на предпоставки за уволнението на ищеца В., на знание у ответника за липсата на основания за уволнение и въпреки това издаване на двете незаконни заповеди (ответникът открито е демонстрирал негативно отношение към В. и служителите са виждали това; искал е от него сам да напусне работа или ще намери начин да го уволни; искал е от компетентния му пряк ръководител (Т. Н.) да го атестира с най-ниска оценка, с което той не е бил съгласен; след отказа му и след отказа и на свидетелката К., сам го е атестирал с негативна оценка знаейки, че не е компетентен орган; не е дал възможност на В. да направи възражения по атестацията; не е съгласувал с никой, вкл. с юриста заповедите за уволнение при практика в службата за такова; нямал е намерение да го възстанови на работа и отново го уволнил). Свидетелката К. също така сочи, че знае за конфликт между двамата, когато В. планирал пътуване в чужбина още от лятото, купил си самолетен билет и подал заявление за отпуск, но в последния момент ответникът отказал да му го разреши, и въпреки утвърдената при работодателя практика да се издава заповед, дори и при отказ да бъде разрешен отпуск, такава не била издадена, а ищецът се явил на работа в първия ден на искания от него отпуск. Свидетелката Д. (дъщеря на съжителстващата с ищеца жена) също е посочила, че за края на декември 2017 г. ищецът планувал пътуване до Великобритания, където за празниците да се види със сина си и с неговото семейство, които от години живеели в САЩ и подготовката започнала още през лятото. Знае от ищеца, че той разговарял с Ч. и му е споделил намеренията си, след което закупил самолетен билет, но непосредствено преди заминаването Ч. му отказал отпуск. Семейната среща на ищеца в чужбина се провалила. В. споделил за непоносимост на Ч. към него и много се притеснявал заради тези събития още преди уволнението. Така установеното е обусловило решаващия извод на въззивния съд, че са налице предпоставките по чл. 45 от ЗЗД за ангажиране на личната деликтна отговорност на ответника Ч. за претърпените от ищеца вреди, поради което са неоснователни оплакванията на ответника, че пропуските на ръководителя в процедурата по негативната оценка на ищеца и по издаване на двете заповеди за уволнение не водят до извод за проявен от него субективизъм, а предвид отмяна от съда на издадените от ответника заповеди за уволнение и установено по делото недобросъвестно използване от ответника на служебното му положение за неслужебни цели с уволненията на ищеца при известност за липса на основания за това, е без значение дали ищецът е бил впоследствие уволняван от друг директор на друго основание, а фактът, че той е упражнил правото си да се защити, изобщо не би могъл да бъде аргумент в негова вреда.

По отношение вредите, въззивният съд е приел, че такива - имуществени и неимуществени, са причинени на ищеца в причинна връзка с двете уволнения по посочените заповеди, отменени от съда. За времето от първото уволнение, вкл. и времето на второто уволнение, и до отмяната им, ищецът е останал без работа, с което му е причинена вреда, пряка последица от това двукратно уволнение. Предвид обжалване на уволненията и очакването за възстановяването на работа, обстоятелството, че не е търсил и не е започнал друга работа, не може да се разглежда като съпричиняващо вредите, и оплакването на ответника в тази насока е прието за неоснователно. Обезщетението за вредата от неполучено трудово възнаграждение за исковия период от 01.08.2018 г, до 09.07.2020 г. (шест месеца след първото уволнение до отмяна на второто уволнение) се съизмерява със сумата, която ищецът би получил ако бе продължил да работи на същата работа, като единствената причина да не я получи, е незаконното уволнение. За размера на обезщетението, на основание чл. 162 ГПК, е възприел определената от заключението на икономическата експертиза сума за възнаграждение, което ищецът би получил ако не беше незаконното му уволнение за процесния период, на база възнагражденията на друг служител, заемал същата длъжност като ищеца преди уволнението му като „главен инспектор“, с близка заплата, и преназначен на длъжност „главен експерт“ (в която насока е споделил довода на въззивника-ищец), определената от вещото лице за периода от 01.08.2018 г. до 09.07.2020 г. на 21 741,26 лв. с включен данък и доброволно допълнително пенсионно осигуряване (1 200 лв. и 2 054,13 лв.) и чиста (нетна) сума от 18 487,13 лв. Въззивният съд обаче е приел, че обезщетението не съставлява трудовото възнаграждение, а се съизмерява с неполучената сума за него, и се дължи чистата такава в размер на 18 487,13 лв., без в нея да се включват сумите за данък и за пенсионно осигуряване, и след приспадане от последната сума на присъденото със съдебно решение по повод отмяна на второто уволнение обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДС от 5 034 лв., остава дължимо на ищеца обезщетение за неполучено възнаграждение от 13 453,13 лв., за който само размер искът е основателен, като за горницата над 13 453,13 лв. до присъдените 16 622,80 лв., решението на първоинстнационния съд следва да бъде отменено и искът в тази част - отхвърлен. Съответно и претенцията за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 13 453,13 лв. за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2020 г. е определена на 4 198,52 лева, за който уважен размер на иска по чл. 86 ЗЗД във вр. чл. 84, ал. 3 ГПК първоинстанционното решение следва да се потвърди, а за горницата над 4 198,52 лева до 5 187,75 лв. то следва да бъде отменено и искът - отхвърлен.

По отношение претенцията в частите за неполучено допълнително трудово възнаграждение 1 552 лв. през 2018 г., 2019 г. и до 09.07.2020 г., мораторна лихва от 484,38 лв. върху тази главница от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г., и за 2 544 лв. за пропуснати ползи от неполучени възнаграждения от участие в изпитни комисии провеждане на изпити в училища за придобиване на право за работа със земеделска и горска техника през 2018 г., 2019 г. и до 09.07.2020 г. и мораторна лихва от 793,99 лв. върху тази главница за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г, въззивният съд, аналогично на първоинстанционният, е приел, че е неоснователна. За първата е посочено, че е за сумата за допълнително материално стимулиране /ДМС/ по чл. 67, ал. 7, т. 5 от ЗДС, което не се дължи безусловно на служителя, то е за постигнати резултати, изплаща се по решение на работодателя и възможност за това, след оценка по ред, определен в специална наредба, поради което и неполучаването му не е пряка последица от незаконното уволнение. Суми за представително работно облекло ищецът не е претендирал в исковата си молба, същите не съставляват допълнително възнаграждение по см. чл. 67 от ЗДС, а са по чл. 40, ал. 1 от ЗДС и не са в обема на това обезщетение, като освен това дължимостта на същите не е в пряка връзка от незаконното уволнение и не се дължат. За неполученото възнаграждение от участие в изпитни комисии е посочено, че предвиденият ред за определяне на членовете на изпитните комисии по чл. 23 от Наредба №12/2009 г. до 2018 г., съответно по чл. 17 от Наредба 1/2019 г. след това, от комисия, назначена от Министъра на земеделието и храните, изключва получаването на възнаграждения от ищеца за участие в изпитите да е в зависимост единствено от наличието на служебното му правоотношение и съответно неполученото такова не е в пряка връзка с процесните уволнения. Не е доказан от ищеца съответно, че и при запазено служебно правоотношение, той задължително би бил включен от комисията при МЗХ в състава на изпитните комисии, като аргумент за това не е определянето му като член в изпитни комисии за предходни периоди.

По претенцията за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд се е позовал на кореспондиращите и взаимно допълващи се показания на свидетелите Д., К. и Т. (последният приятел на ищеца), от които е установено негативното развитие в живота на ищеца след първото и второто незаконни уволнения, за което подробно са описани личните впечатленията на свидетелите. Свид.Д. сочи, че след първото уволнение ищецът изпаднал в депресивно състояние, приемал на успокоителни, затворил се в себе си и в дома, нежелаел да излиза и комуникира с приятели, дори със семейството, стресирал се при всяко излизане на ответника на етажната площадка и при мисълта да се засекат, гледал постоянно през шпионката, колегите му й се обаждали, за да разпитват заради разпространени слухове относно повода за уволнението му, дори пребиваването му при внучетата в САЩ не помогнало, върнал се много отслабнал. Малко след това излязло решението на съда за отмяна на първото уволнение и В. бил изключително ентусиазиран, отпуснал се, започнал пак да се усмихва, като това продължило кратко - до второто уволнение. След това отново се затворил в стаята си и не поддържал връзка с никого, не отговарял на телефона, не искал да допуска близките си. Аналогични данни дава и свидетеля Т. за емоционалното затваряне на ищеца след първото уволнение, дотогава много емоционален човек, а след него се капсулирал, не се виждал с приятели на кафе, не играел на карти в петък (както дотогава), избягвал компанията, а второто уволнение тотално го съкрушило - страдал от загубата на работата си, за градените там отношения, след двете уволнения не бил човека отпреди това, страдал от депресия, отдръпнал се от приятелите. Според свидетелката Ч. (съпруга на ответника), те живеят на една етажна площадка с ищеца, семействата не комуникират по никакъв начин и се стремят да се избягват. Към датата на уволнението, ищецът е бил на 61 години, с дългогодишен стаж в професията си.

Воден от разясненията с ППВС № 4/23.12.1968 г. за примерно посочените в това постановление конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението критериите при определяне на справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди, въззивният съд е посочил кои конкретно установени по делото обстоятелства отчита за определяне на размера на това обезщетение. В тази насока е съобразил зрялата възраст на ищеца, дългогодишният му стаж в системата и градената там с години кариера и авторитет към момента на уволнение; двукратното, последователно тенденционно уволнение от ответника при липса на основание за това като засилващо интензитета на вредите; сравнително дългия период от време от почти две години и пет месеца (от 31.01.2018 г. до 09.07.2020 г., с изключение на времето от първото съдебно решение за отмяна на уволнението от 24.10.2019 г. до второто уволнение на 05.11.2019 г.), през който ищецът е изпитвал тревоги, притеснения, стрес, несигурност, огорчение, безсилие, безпокойство, психическа затормозеност, чувство за злепоставяне пред обществото и други подобни и обичайни в подобни случай негативни преживявания от уволнението, от оставането му без работа и без доходи, от несигурността за бъдещето, от социалната му изолация и промяна, от сниженото качество на живот в този период и от уронване на авторитета му в обичайната му среда. Съобразено е, че с по-големия интензитет са били тези преживявания на ищеца след повторното уволнение в деня на възстановяването му на работа по първото решение на съда и изпитаното безсилие и отчаяние тогава. От друга страна, съдът е съобразил, че ищецът няма доказани заболявания от уволнението, включително психични такива, няма дълбоки депресивни състояния и няма поставени медицински диагнози в този смисъл, като обичайният стрес, тревожността и свързаните с това евентуални нарушения на съня и отслабване, са отчетени в обичайните вреди от деликта. Няма доказани и трайни негативни последици в емоционалната сфера на ищеца и в обичайния му начин на живот след отмяната на второто процесно уволнение. Предвид това, отчитайки и стандарта на живот в страната към датата на деликта и размера на присъжданите обезщетения, въззивният съд е определил сумата от 5000 лв. като справедлив размер на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца, върху която се дължи и мораторна лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Също така ответникът дължи и обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД в размер на 1 560,45 лв. за периода от 10.07.2020 год. до 09.07.2023 год. За горниците над тези размери исковите претенции са приети за неоснователни и подлежащи на отхвърляне и първоинстанционното решение в тази част подлежи на потвърждаване. По изложените мотиви оплакванията на ищеца в насока на занижаване размера на обезщетението са приети за неоснователни, също и тези на ответника, че не са разграничени понесените от ищеца вреди от последващи уволнения, и че обезщетението е в завишен размер, тъй като свидетелите по делото са говорили само за периода на първото и второто уволнение на ищеца, сторено конкретно от ответника.

По преценката по чл. 288 ГПК, касационният състав намира следното:

ПО КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА НА ИЩЕЦА Е. В. :

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази жалба се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а само втория въпрос - в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1/ В какъв размер се присъжда обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, в размера на неполученото брутно възнаграждение от пострадалия за съответния период или на нетното такова - при присъждане на обезщетението приспадат ли се данък по ЗДДФЛ и вноските за социално осигуряване?- противоречие с Решение №740 от год. по гр. д №4548/2023 г. на II г. о. на ВКС: Решение №335 от 10.01.2012 г. по гр. д.№1230/2010 г. на IV г. о. на ВКС; Решение №2 от 11.07.1995 год. по гр. д.№1/1995 г. на Пленума на ВС: Решение №590 от 08.10.2010 год. по гр. д.№1808/2009 г. на IV г. о. на ВКС; Решение №144 от 8.06.2018 г. по гр. д.№4603/2017 г. на IV г. о. на ВКС; Решение №322 от 6.03.2018 г. по гр. д.№4134/2016 г. на IV г. о. на ВКС; Решение №144 от 22.07.2014 год. по гр. д.№4053/2013 г. на IV г. о. на ВКС;

2/ Включват ли се е присъжданото обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане правените от работника/служителя чрез работодателя вноски за допълнително доброволно пенсионно осигуряване и тези вноски представляват ли част от брутното трудово възнаграждение с постоянен характер?“

3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните? –противоречие с Решение №210 от 15.08.2014 год., по гр. д.№6605/2013 г., Г.К., IV Г.О. на ВКС: Решение №212 от 01.02.2012 г., по т. д.№1106/2010 г. Т.К., II ТО. на ВКС: Решение №392 от 10.01.2019 г. по гр. д.№891/2010 г., ГК.. I Г.О. на ВКС: Решение №127 от 05.04.2011 г. по гр. д.№1321/2009 год., Г.К., IV Г.О. на ВКС: Решение №68 от 24.04.2013 г, по т. д.№78/2012 г., Т.К., II Т.О, на ВКС: Решение №60 от 05.06.2013 г. по гр. д.№546/2012 г., Г.К., IV Г.О. на ВКС: Решение №166 от 15.07.2013 г. по гр. д.№1285/2012 г., Г.К., III Г.О. на ВКС: Решение №15 от 23.01.2017 г. по т. д.№2388/2014 г.,, Т.К., II Т.О, на ВКС: Решение №161 от 04.10.2016 г. по т. д.№2220/2015 г.,Т.К.. II Т.О. на ВКС: Решение №3 от 15.03.2016 г., по гр. д.№2526/2015 г., Г.К., III Г.О. на ВКС. По този въпрос се сочи евентуално и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4/ Включват ли се в обезщетението за имуществени вреди от непозволено увреждане по смисъла на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД като пропуснати ползи неполучени суми, които имат сигурен и постоянен характер за работника/служителя и имат ли сигурен и постоянен характер сумите, които работникът/служителят е получавал преди прекратяване на трудовото или служебното правоотношение с него и които са получавани от останалите работници/служители след прекратяване на правоотношението с пострадалия?- противоречие с Решение №13 от 28.01.1997 г. по гр. д.№ 4270/1996 г. на IV г. о. на ВКС

5/ При постановяване на решението си за определяне на неимуществени вреди по реда на чл. 51 от ГПК съдът длъжен ли е да вземе предвид и фактите, от значение за размера на вредите, настъпили след предявяване на иска (чл. 235, ал.З ГПК) или се ограничава единствено до болките и страданията, изпитвани от незаконно уволненото лице за времето на уволнението - противоречие с Тълкувателно решение № 1/01.08.2022 г. по тьлк. д.№1/2021 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав на ВКС намира, че поставеният в изложението въпрос № 1 по чл. 280, ал. 1 ГПК, удовлетворява изискванията за общо и допълнително основание за селекция съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Упражнявайки правомощията си по същото ТР №1/19.02.2010 г., състава на ВКС, доуточнява въпроса така: Въпрос 1/ : В какъв размер се присъжда обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане при незаконно уволнение след срока по чл. 225, ал. 1 КТ - в размера на неполученото брутно възнаграждение от пострадалия за съответния период или на нетното такова ?, по който въпрос следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която предявеният иск по чл. 45 ЗЗД за имуществени вреди е отхвърлен в обжалваната сега от касатора-ищец част за сумата 3254,13 лв. (горницата над 13453,13 лв. /уважена част/ до 16707,26 лв.) - главница от неполучено възнаграждение за периода от 01.08.2018 г. до 09.07.2020 г. и обезщетение в размер на законната лихва върху тази сума - 1015,62 лв. за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г. (за горницата над 4198,52 лв. /уважена част/ до 5214,14 лв.).

Поставеният въпрос № 2 се обхваща от първия въпрос, поради което същият не може самостоятелно да обуслови наличие на общото основание за селекция по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпрос № 3 е принципно значим по всяко гражданско дело, но не се установява противоречие на възивното решение с практиката на ВКС по него, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди ясно релевантните доводи и възражения на страните и изложи ясни мотиви, което в случая е сторено от въззивният съд. Несъгласието на страната с фактическите и правни изводи и крайния резултат по спора не значи, че съдът се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика или неточно е приложил закона. Конкретното оплакване на касатора, обусловило поставянето на този въпрос, е за необсъждане на довода му по въззивната жалба и удостоверение с изх.№127 от 12.02.2024 год. на ПЗГ „Добруджа“ - гр. Силистра, от което същият извежда доказване на причинната връзка с неполучено възнаграждение за участие в изпитни комисии. Доколкото въззивният съд се е позовал на приложимата във времето нормативната уредба, според която определянето на тези членове не е в правомощието на автора на посоченото удостоверение - директора на конкретната гимназия, то каквито и съображения да е изложил последния в цитираното удостоверение, те са само негово мнение, което не е в състояние да установи правнорелевантния факт за сигурното включване на ищеца като член на такава комисия в контекста на установяване на причинната връзка по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради което необсъждането му не е от решаващо значение в случая. Наличието на практика на ВКС по въпрос № 3, част от която е и цитирана от касатора, изключва преценката за специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставеният въпрос № 4 е абстрактен, отговорът му е в зависимост от конкретно установени във всеки отделен спор обстоятелства и не би могло да получи еднозначен отговор, поради което не покрива изискването за правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно и соченото като противоречива практика решение е постановено при действието на ГПК/отм./, и е изключено от практиката на ВКС, с която може да се прави преценка, съгласно разясненията по т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК,

Въпрос № 5 също не може да обуслови допускане касационното обжалване, защото същият не кореспондира с мотивите на съда в случая, и е лишен така от характер на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК . Въпросът е израз на защитната теза на касатора какъв следва да бъде резултата от този иск, но противно на тази му насоченост, въззивният съд в решението си, при преценяване какви са конкретно установените по делото обстоятелства за определяне на обезщетението по чл. 52 ЗДД, е изложил конкретните си съображения, в които отсъства извод за продължаващо и след отмяната на второто уволнение, негативно в емоционален, здравословен и житейски план, състояние при ищеца, което евентуално би могло да обуслови приложение на разясненията по посоченото тълкувателно решение по въпроса. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за достъп до селекция.

ПО КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА НА ОТВЕТНИКА Н. Ч.:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази жалба се поставят въпросите:

1/ Намират ли приложение постановките на т. 1 от ППВС 4/30.10.19/75 г. при прекратяване на служебно правоотношение, съответно носи ли физическо лице, извършило това действие, деликтна отговорност?

2/ Актуални ли са постановките на т. 1 от ППВС № 4/30.10.1975 г.? Постановките на т. 1 от ППВС № 4/30.10.1975 г. следва ли да се разбират, с оглед на съвременните обществени отношения, в смисъл, че се предполага причинна връзка между недобросъвестното незаконното уволнение и пропуснати ползи за срок, по-дълъг от шест месеца, които пропуснати ползи са в размер на чистото възнаграждение, което ищецът би получил за съответния период? – сочи се по въпроси № № 1 и 2 основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3/ Кои вреди са преки и непосредствени и как се определя размерът им в хипотезата на пропусната полза ?

4/ При незаконно недобросъвестно уволнение налице ли е сьпричиняване на вредите (прекъсване на причинната връзка) от страна работника/служителя, ако същият не търси или не започва друга работа? - за въпроси № № 3 и 4 се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Решение № 50174 от 7.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 162/2022 г. III г., Решение № 296 от 5.11.2013 г. на ВКС по гр д № 48/2013 г., IV г., а само в частта на въпрос № 3 - как се определя размерът им в хипотезата на пропусната полза, се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

5/ Има ли задължение въззивният съд да изложи ясни и убедителни мотиви?- основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК , противоречие с Решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на ВКС, IV г. о.,

6/ Как се определят неимуществените вреди при незаконно недобросъвестно уволнение на служител?- основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, противоречие с Решение № 34/27.03.2020 г. по т. д. № 1160/2019 г. на ВКС, II т. о.

7/ Ако в случая ищец, с прекратено служебно правоотношение, претендирайки обезщетение за имуществени вреди, персонално от ръководителя, на основание чл. 45 от ЗЗД , би имал доходи, и ако те бяха по - високи, при положение, че не би могъл да съвместява служебно правоотношение и получаване на други евентуални доходи - то съобразно размера на другият доход не следва ли да се постави въпроса дали изобщо има имуществена вреда, които следва да се обезщетяват?

8/ Следва ли при претендирано обезщетение за неимуществени вреди за сходни периоди, само единият от които е предмет на съдебен спор, да има точна и ясна диференциация относно евентуални претърпени такива вреди за процесният периоди ? - по въпроси № № 7 и 8 се сочи основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като такива от значение за точното прилагане на закона.

Изложените от въззивния съд мотиви не сочат на наличие на основания за допускане касационното обжалване по поставените въпроси от касатора Н. Ч.. Относно въпроси № № 1 и 2 касаещи приложението на т. 1 от ППВС 4/30.10.19/75 г., е формирана трайна практика на ВКС – напр. решение № 343/11.01.2018 г. по гр. д.№ 428/2017 г. на ІV г. о., решение № 322/06.03.2018 г. по гр. д. № 4134/2016 г. на ІV г. о., решение № 144/08.06.2018 г. по гр. д.№ 4603/2016 г. на ІV г. о. и други цитирани в тях решения на ВКС, с които е прието, че когато уволнението е признато за незаконно, работникът може да претендира вреди от уволнението в размер над предвидения в чл. 225, ал. 1 КТ само в случаите, когато вредите са настъпили в резултат на непозволено увреждане, съставляващо действие извън предвидената в КТ възможност за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя. Когато ръководителят на предприятието-работодател, въпреки че му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника, е издал уволнителна заповед, ползвайки недобросъвестно служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, то той дължи на работника обезщетение по чл. 45 ЗЗД за действително причинените вреди – в този смисъл се реферира към ППВС № 4 от 30.10.1975 г., което не е изгубило сила в тази част. Спорът не е трудов, а ответник по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД е съответният ръководител на предприятието работодател, извършил незаконното уволнение. Няма ограничение за вида на вредите, за които може да се претендира обезщетение, и важи общият принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че подлежат на обезщетение всички вреди, пряка последица от увреждащото действие. Причинно-следствената връзка не се предполага, а трябва да се докаже, както е указано изрично в т. 2 на ППВС № 7/30.12.1959 г. Пряка причинно-следствена връзка е налице, когато деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината предшества следствието и го поражда, като вредата закономерно произтича от деянието. Имуществените вреди от незаконно уволнение могат да се изразяват, както в пропуснати доходи от труд, така и в разликата между пропуснатите и действително получените суми. Наличието на съдебна практика, която се споделя и от настоящия касационен състав, на която практика обжалваното решение не противоречи, и от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат нейната промяна, изключва основание за селекция по тези въпроси. Това изключва вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено от некомпетентен съд - с оглед довода на касатора, че спорът подлежи на разглеждане от административен съд, поради което липсва основание за допускане касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Въпрос № 3 е общо теоретичен, същият е получил отговор в посочените от касатора две решения на ВКС, на като въззивното решение не противоречи, тъй като в съответствие с дадените по тях разрешения за това как се преценява кои вреди са преки и непосредствени, въззивният съд е приел, че оставянето на ищеца без работа е пряка последица от двете процесни уволнения. Въпросът в частта как се определя размера на преките вреди в хипотеза на пропуснати ползи също е общо теоретично поставен, но в контекста на случай като настоящия, е получил своето разрешение в Решение №740 от год. по гр. д №4548/2023 г. на II г. о. на ВКС, решение № 144/08.06.2018 г. по гр. д.№ 4603/2016 г. на ІV г. о., което изключва специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По въпрос № 4 не е обосновано соченото специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като посочените по него две решения не дават отговор на такъв въпрос и се явяват така неотносима съдебна практика.

Не се констатира противоречие по въпрос № 5 с посоченото по него решение на ВКС, тъй като в случая въззивният съд е изложил ясни и разбираеми мотиви, в които е взел отношение по спорните въпроси.

Липсва основанието за допускане касационното обжалване по въпрос № 6, тъй като въззивният съд е съобразявал всички критерии, както и обективно установени по делото обстоятелства, имащи отношение към определяне на справедливия размер на обезщетението, в съответствие с указанията на практиката на ВКС, вкл. и посочената от касатора, и с ППВС № 4/23.12.1968 г.

Поставените въпроси № № 7 и 8 са неясни, неразбираеми, не кореспондират с фактическата и правна рамка на спора, което ги лишава от характеристика на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и липсва общото основание за селекция по тях.

При извършената служебна проверка не се установяват белези на нищожност, нито на недопустимост /в обжалваните части/ на въззивното решение. Не се установяват и белези на очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваните части. Изведените правни изводи не разкриват явна необоснованост, нито нарушение на основополагащите принципи относно доказването в гражданския процес. Същите са разбираеми, логически последователни и отразяват решаващата воля на съдебния състав на база вътрешното му убеждение относно доказаните по делото правно релевантни факти и обстоятелства от значение по предмета на спора.

Ето защо, извън горепосочената част, в която се допуска касационно обжалване частично по жалбата на ищеца, липсват основания за допускане касационното обжалване на въззивното решение в останалите обжалвани части.

По частичното допускане на обжалването, касаторът-ищец дължи внасяне на държавна такса в размер на 90,08 лв., превалутирани на 46,06 евро съгласно ЗВЕРБ.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, Г. К. състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :ДОПУСКА, по касационна жалба на Е. В. В., касационно обжалване на въззивно решение № 158 от 24.10.2024 г. по в. гр. д.№ 253/2024 г. на Апелативен съд - Варна, В ЧАСТТА, в която искът на Е. В. В. срещу Н. И. Ч. за обезщетение за имуществени вреди по чл. 45 от ЗЗД, е отхвърлен за сумата 3254,13 лв. (горницата над 13453,13 лв. /уважена част/ до 16707,26 лв.) - главница от неполучено възнаграждение за периода от 01.08.2018 г. до 09.07.2020 г. и обезщетение в размер на законната лихва върху тази сума - 1015,62 лв. за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г. (за горницата над 4198,52 лв. /уважена част/ до 5214,14 лв.) и обусловената от това отговорност за разноски.

УКАЗВА на касатора Е. В. В. в 1-седмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена по сметката за държавни такси на ВКС, сума в размер на 46,06 евро (равностойност на 90,08 лв.) за държавна такса по жалбата, КАТО ПРИ НЕИЗПЪЛНЕНИЕ на това указание в цялост, касационната му жалба ще бъде оставена без разглеждане в тази част, а образуваното по нея производство прекратено.

При изпълнение на указанието, делото да се докладва на Председателя на Второ гражданско отделение на ВКС, за насрочване открито съдебно заседание.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 158 от 24.10.2024 г. по в. гр. д.№ 253/2024 г. на Апелативен съд - Варна, в останалите обжалвани части, по касационните жалби на Е. В. В. и на Н. И. Ч..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: