ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 2508 гр. София, 14.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

Ф. В.

като изслуша докладваното от съдията А. Ц. гр. д. № 1226/2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. М. С. срещу решение № 1427/03.12.2025 г., постановено по въззивно гр. д. № 939/2025 г. на Софийския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 6079/07.11.2024 г. по гр. д. № 8255/2022 г. на Софийския градски съд, с което: 1/ е отхвърлен предявеният от М. М. С. против Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 вр. чл. 4 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди от действия на ПРБ, изразяващи се в направено искане на 01.06.2022 г. в открито съдебно заседание по НОХД № 9804/2020 г. по описа на СРС, за налагане на ищеца М. С. на мярка за неотклонение задържане под стража, без да са на лице основанията за това искане, като искането е уважено, ведно със законната лихва за забава върху сумата от 15.06.2022 г. до окончателното плащане; 2/ е отхвърлен предявеният от М. М. С. против Софийски районен съд иск с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС вр. чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, а в условията на евентуалност и този по чл. 49 ЗЗД, за заплащане на сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди, претърпени в периода от 01.06.2022 г. до 15.06.2022 г., в резултат на съществено нарушение на правото на Европейския съюз, допуснато по НОХД №9804/2020 г. по описа на СРС.

В изложението към жалбата се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г. о., съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че съдебното производство НОХД № 9804/2020 г. по описа на СРС е било образувано въз основа на обвинителен акт по досъдебно производство № 1 626/2019 г. по описа на 05 РУ-СДВР, пр. пр. № 33 392/2019 г. по описа на СРП, с който обвиняемият М. М. С. е привлечен към наказателна отговорност за престъпление по чл. 325, ал. 4, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 НК. С разпореждане на съда от 14.12.2020 г. делото е насрочено за разглеждане в разпоредително заседание, като призовката, ведно с препис от разпореждането на съда и от обвинителния акт, са получени лично от подсъдимия С. с положен подпис. Ход на делото не е даден поради неявяване на подсъдимия в съдебната зала и делото е отсрочено за друга дата, а съдът е постановил принудителното довеждане подсъдимия чрез органите на ОД Охрана. С протоколно определение от 06.04.2021 г. СРС, на основание чл. 270 НПК, е взел спрямо подсъдимия С. мярка за неотклонение задържане под стража предвид повторното му неявяване в съдебно заседание. Призовката му е връчена лично на 29.04.2021 г. На 26.05.2021 г. в открито съдебно заседание подсъдимият се е явил лично и по искане на защитата му взетата мярка за неотклонение задържане под стража е изменена в подписка. След това съдебно заседание последвали няколко, в които подсъдимият отново не се явил, поради което съдът с протоколно определение от 06.04.2022 г. изменил мярката му за неотклонение в задържане под стража, като неявяването без уважителни причини от страна на подсъдимия било системно в производството и предполагало визираната от закона последица - определяне на по-тежка мярка за неотклонение, каквато е задържането под стража. Подсъдимият обжалвал така наложената му по-тежка мярка и с определение № 834/21.04.2022 г. СГСотменил обжалвания съдебен акт и потвърдил мярката за неотклонение подписка.

От приложеното по делото писмо от 04.05.2022 г. на МВР на РБ се установява, че въпреки проведените оперативно-издирвателни мероприятия М. М. С., търсен на регистрирания му постоянен адрес в [населено място], не е бил намерен. В съдебно заседание на 01.06.2022 г. М. М. С. не се е явил лично, като районният съд е открил производство по 270 НПК и отново е изменил мярката му за неотклонение в задържане под стража. С определение № 1284/15.06.2022 г., постановено по в. ч.н. д. № 2229/2022 г. СГС отменил протоколното определение, с което е изменена мярката за неотклонение задържане под стража и потвърдил мярката за неотклонение подписка. Наложената с протоколното определение от 01.06.2022 г. мярка за неотклонение задържане под стража не е била приведена в изпълнение.

При така установените факти въззивният съд е приел от правна страна, че след изменението на ЗОДОВ с ДВ бр. 98/2012 г. деликтният състав по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. ЗОДОВ предвижда обективна отговорност на държавата за вредите от дейността на правозащитните органи във всички случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС. Съгласно чл. 5, § 1 от Конвенцията, прогласяващ правото на свобода и сигурност, никой не може да бъде лишен от свобода, освен по силата на постановена от съда присъда; за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона; при законен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред предвидена в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление, или с цел предотвратяване на престъпление или укриване след извършване на престъпление /изброяват се и други хипотези, неотносими към разглеждания казус/. Извън посочените хипотези, всеки друг случай на лишаване от свобода е в нарушение на човешкото право на свобода и сигурност по чл. 5, § 1 КЗПЧОС.

Въззивният съд е посочил, че в случая се претендира обезщетение за нанесени неимуществени вреди от действия на Прокуратурата на РБ, направила искане на 01.06.2022 г. в открито съдебно заседание по НОХД № 9804/2020 г. по описа на СРС, за налагане на ищеца на мярка за неотклонение задържане под стража, без да са налице основанията за това искане. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че взетата спрямо М. М. С. мярка за неотклонение не е била приведена в изпълнение, той не е бил фактически задържан под стража, тъй като мярката е била отменена при инстанционен контрол. При това положение твърдените вреди, за които не са ангажирани доказателства, не подлежат на обезвреда по заявения ред и правилно е отхвърлена исковата претенция срещу Прокуратурата на РБ.

По отношение на иска с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС, вр. чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ срещу Софийския районен съд, въззивният съд е посочил, че фактическият състав на иска по чл. 2в, ал., 1, т. 2 ЗОДОВ предпоставя осъществено действие или бездействие от ответника, съставляващо нарушение на правото на ЕС, което следва да е достатъчно съществено и като пряко следствие от това нарушение за ищеца да са настъпили твърдените в исковата молба вреди. В случая искът се основава на вреди в периода 01.06.2022 г. - 15.06.2022 г., когато в рамките на НОХД № 9804/2020 г. по описа на СРС е била постановена мярка за неотклонение задържане под стража. Като е взел предвид, че взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение не е била приведена в изпълнение, а в периода, в който същата е била постановена, същият се е укривал и по този начин е препятствал развитието на наказателното производство, последните се потвърждавали и от изложеното във въззивната му жалба, че той се е укривал, за да не участва в процеса, докато мярката бъде отменена, апелативният съд е приел, че именно неговото поведение е забавило и затруднило хода на производството.

Въззивният съд е приел, че в случая не се установява нарушение на норма от правото на Европейския съюз, което да е достатъчно съществено, за да ангажира отговорността на СРС, а също и, че не са установени и настъпили за ищеца неимуществени вреди и исковата претенция правилно е отхвърлена от първостепенния съд като неоснователна. Доколкото не е установено нарушение на разпоредби на вътрешното или на общностното право, както и поради липсата на доказани вреди, действията на съдията, постановил протоколното определение от 01.06.2022 г., не могат да се квалифицират като противоправни. Поради това и предявеният евентуален иск по чл. 49 ЗЗД също правилно е отхвърлен като неоснователен.

В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение, с твърдения, че е нарушен материалният закон, допуснати са съществени нарушения на съдопроизводствените правила и решението е необосновано.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, като формулира следните въпроси:

1.Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да прецени по отделно и в съвкупност всички доказателства по делото, както и да обсъди доводите на страните?;

2.Длъжен ли е въззивният съд в мотивите да изложи свои мотиви за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което да намери израз в диспозитива на решението?;

3.Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, когато първоинстанционният съд не е изложил такива в решението си?;

4.Длъжен ли е въззивният съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се съобрази с ППВС №4/1968 г., като при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди?;

5.Длъжен ли е въззивният съд да допусне изслушване на съдебна експертиза в случаите, когато такава експертиза е поискана пред първата инстанция, но не е допусната и отново е поискана с въззивната жалба, заявено отново в съдебно заседание, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК?.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на касационната жалба от Прокуратурата на РБ.

Ответникът по касационната жалба Софийски районен съд в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал писмен отговор, в който излага съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на III г. о. намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване.

По първите два въпроса е налице установена непротиворечива задължителна практика и съдебна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Непрекият резултат от тази дейност е констатацията, съдържаща се в мотивите му, за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението. При постановяване на решението си Софийски апелативен съд не се е отклонил от визираните по-горе задължения. В случая въззивният съд е преценил по отделно и в съвкупност всички доказателства по делото, обсъдил е всички доводи и възражения на страните, а несъгласието на касатора с това какво е приел съда от фактическа и правна страна не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Третият въпрос е некоректно поставен, тъй като не кореспондира на мотивите към въззивното решение. Това е така, тъй като макар и с кратки мотиви апелативният съд е изложил съображенията си защо счита иска по чл. 49 ЗЗД за неоснователен. В този смисъл поставеният от касатора въпрос е израз на несъгласието му с правилността на направения от въззивния съд извод, която обаче е предмет на същинския касационен контрол, а не на допускането му.

Четвъртият и петият въпроси не са обуславящи за изхода на делото, тъй като не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, който е приел, че в случая липсва противоправност, за да се ангажира отговорността на ответниците, поради което не е формирал мотиви относно болките и страданията, които обуславят неимуществените вреди.

Доколкото е релевирано и оплакване за очевидна неправилност, касационният съд намира, че атакуваният въззивен акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.

В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.

Воден от горното, ВКС, състав на Т. Г. отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1427/03.12.2025 г., постановено по въззивно гр. д. № 939/2025 г. на Софийския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: Членове: