ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2580

Гр. София, 18.05.2026г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Г. Г. Н. Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №3572/2025г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №264621/17.03.2025г. на А. А. В., Р. Н. В. и А. Ив. П. срещу Решение №260039 от 27.01.2025г. по в. гр. дело №12438/2018г. по описа на Сoфийския градски съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение, предявеният срещу тях отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК е уважен. Касаторите считат, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон, и е необосновано. В приложеното изложение се сочи наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по следните формулирани въпроси:

1.„Държането на една вещ за владелец, родственик на държателя, променя ли качеството на държателя и превръща ли го в съвладелец?“, който се поставя във връзка с приетото от въззивния съд, че родствените връзки, а не анимусът определят кои от лицата, упражняващи фактическата власт, я осъществяват с намерения да придобият вещта.

2. „Презюмира ли се априори знание на купувача, че неговият праводател не е собственик в случай, че продавачът е приобритател на купувача по преходна сделка?“

Според касаторите по отношение на тези въпроси е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като разрешението на въззивния съд е в противоречие с решение №1796/03.06.1996г. по гр. дело №2657/1995г., решение №1300/09.12.2008г. по гр. дело №5861/2007г., решение №292, постановено по гр. дело №1291/2012г. и решение №127 по гр. дело №2014/2009г. на ВКС.

Ответникът по касационната жалба –Б. П. църква – Българска патриаршия, представлявана от Негово светейшество патриарх Д., чрез адв. С., чрез депозирания писмен отговор, моли касационно обжалване да не бъде допускано, тъй като оплакванията в жалбата са неоснователни. Счита, че въззивният съд, след задълбочено обсъждане на събраните гласни доказателства, е достигнал до правилен извод относно основателността на предявения иск. В заключение се моли касационно обжалване да не бъде допускано.

Касационна жалба е подадена и от „АС Консулт 2005“ ЕООД Касаторът счита, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила и е постановил необосновано решение. Излага, че изводите на съда са направени при неправилна интерпретация на събраните по делото гласни доказателства. В изложението се сочи наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1.„Държането на поземлен имот от родственик на владелеца, изразяващо се в обикновени действия по ограждане и поддръжка на растителност и трайни насаждения, променя ли качеството му на държател, и превръща ли го във владелец?“

2.„Добросъвестен владелец ли е приобретателят на недвижим имот, чийто праводател се легитимира като собственик на оригинерно основание – упражнено давностно владение, в случай, че правото на собственост на праводателя не е оспорено в срока по чл. 79, ал. 2 ЗС?“

По тези въпроси според касатора, произнасянето на въззивния съд е в противоречие с решение №292, постановено по гр. дело №1291/2012г. и решение №127 по гр. дело №2014/2009г. на ВКС.

Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по касационната жалба –Б. П. църква – Българска патриаршия, представлявана от Негово светейшество патриарх Д., чрез адв. С., моли касационно обжалване да не бъде допускано, тъй като оплакванията в жалбата са неоснователни. Счита, че въззивният съд, след задълбочено обсъждане на събраните гласни доказателства, е достигнал до правилен извод относно основателността на предявения иск. В заключение се моли касационно обжалване да не бъде допускано.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Б. П. църква – Българска патриаршия отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК срещу А. В., Р. В., А. П. и „АС Консулт 2005“ ЕООД за признаване за установено, че ответниците не са собственици на незастроен недвижим имот с площ от 2399 кв. м., находящ се в [населено място], с идентификатор [№], който имот е идентичен с празно дворно място с площ от 2346 кв. м, съставляващо УПИ [№] от кв. 28 по регулационния план на Б. от 1977г., а по нотариален акт №54/ 16.10.1980г. – с площ от 2363 кв. м.

Ответниците „АС Консулт 2005“ ЕООД и А. В. оспорват иска като недопустим поради липса на правен интерес. Твърдят, че спорният имот е бил придобит от ответника А. В. по давност през 2007г., за което е бил издаден нотариален акт №154/15.06.2007г. и в последствие продаден на другите ответници. В условията на евентуалност се позовават на 10-годишна придобивна давност, присъединявайки своето владение към владението на праводателите си, както и на кратка 5-годишна придобивна давност като добросъвестни владелци.

Въззивният съд е приел, че за ищеца е налице правен интерес от предявените отрицателни установителни искове с оглед твърдението му, че е придобил процесния имот по давностно владение, упражнявано в периода 1960-1980г., след което се е снабдил с констативен нот. акт №54, том VІІ по нот. дело №1066/16.10.1980г., както и от твърдението му, че ответниците му противопоставят претенции за собственически права, основани на титули за собственост - нотариални актове.

Във връзка с основателността на предявения отрицателен установителен иск, въззивният съд е посочил, че основният спорен въпрос е относно факта на упражняваното от ответника Ал. В. владение при наведено твърдение, че същото е установено в началото на 1990-те години /1993г./, към който момент и към момента на изтичане на 10 годишния законоустановен срок по чл. 79, ал. 1 от ЗС той е бил в брак с ответницата Р. В..

Въззивният съд е приел за недостоверни показанията на свидетеля Р. относно посочения от него начален момент на установяване на владението от ответника В. 1993г., тъй като са изолирани, не се подкрепят относно от изложеното от другите свидетели, нито от писмените доказателства и приетите заключения на СТЕ. Посочил е, че неговите показания са в противоречие дори с изложеното от самия ответник В., който в отговора на исковата си молба твърди, че той лично, а не наследодателят му /както заявява свидетелят/, е оградил имота. Констатирано е и противоречие досежно вида на оградата, насажденията в мястото и фактическото му състояние, които са установени посредством СТЕ и показанията на другите свидетели.

Анализирайки показанията на всички разпитани по делото свидетели в тяхната съвкупност, въззивният съд е приел, че ответникът В. е установил владение върху имота чрез заграждането му много по-късно от датата на издаване на констативния нот. акт за собственост, като в тази връзка е кредитирал показанията на свидетелката П. /непосредствен съсед от 1964г./, според която процесното място е било заградено от ответника В. едва 4-5 години преди съдебното заседание на 25.04.2017г. Свидетелката е изложила, че именно тогава ответникът В. е слязъл с други хора от един бус, свалили са колове и мрежа. Ответникът заявил на свидетелката, че е закупил процесния имот от банка. Свидетелката установява, че ограждането на имота е станало след последното посещение на членовете на С. С. Детайлно обсъждайки показанията на всички свидетели, въззивният съд е кредитирал /защото впечатленията им са непосредствени и ежедневни/ изложеното от св. П. и П., че знаят имота като собствен на С. С. и не са виждали други лица да ползват имота до момента на заграждането му от ответника В. преди 4-5 години. Посочил е, че двете свидетелки са единодушни, че подкастрянето и косенето на имота е започнало отскоро - отпреди 1-2 години, като именно това е периодът, сочен и от свидетеля на самите ответници - св.К., който е изложил, че в последните 2 години се грижи за процесния имот, като го коси сам, след което е връщал ключа от портата на св. П.. Въззивният съд е посочил, че макар представеното по делото нотариално завещание от 09.05.1964г. да е неотносимо към предмета на спора, очертан от заявените от ищеца факти и придобивно основание, то подкрепя достоверността на показанията на св. П.- относно установения факт, че откакто се помни от 1964г. знае, че процесният имот е на С. С. като дарен от Неврокопския митрополит, както и показанията на св.П., която също винаги е знаела имота като собствен на С. С. като в същото време опровергава показанията на св.Р., че имотът е бил на ответника В. /баща му и брат му/ и възражението на ответника, че имотът е бил собственост на дядо му. Показанията на св.П. се подкрепят и от представения от ищеца констативен нот. акт №105 , том V по нот. дело № 934/1968г., с което е удостоверено правото на собственост на ищеца върху придадени по регулация части от съседни имоти към собствените на ищеца парцели VІІ и VІІІ от кв. 28 по рег. план на [населено място], идентични с процесния имот, съгласно приетите по делото две СТЕ.

Въззивният съд е посочил, че доколкото от събраните по делото доказателства може да се приеме за установено, че ответникът В. е реализирал фактически действия - заграждането на имота с бетонови колове и мрежа през 2012г.-2013г., то от този момент до датата на предявяване на исковата молба- 2015г. не е изтекъл изискуемият по чл. 79, ал. 1 ЗС 10 годишен давностен срок. Дори хипотетично да се приеме, че св. П. погрешно определя сочения от нея момент на установяване на владението и да се приемат за достоверни показанията на [населено място] относно заявения от него момент, в който ответникът лично е започнал да упражнява фактическа власт - 2008г., то и от този момент – до датата на предявяване на исковата молба, с която давността е прекъсната, на основание чл. 116, б.“б“ от ЗЗД - 10 годишният давностен срок по чл. 79, ал1 от ЗС отново не е изтекъл. Въззивният съд е посочил, че именно от момента на заграждането на имота, установеното от В. владение е станало явно. Посочил е също, от показанията на свидетелите не може да се направи извод и за реализиране на обективния елемент от владението - упражняване на фактическа власт от ответника В., тъй като свидетелят К. след като 2 пъти е косил процесния имот през последните две години /т. е.- в хода на исковия процес, доколкото разпитът му е през 2017г., а ИМ е предявена 2015г./, е връщал ключа от портата на имота на св.П., който от своя страна не установява кой ответник точно му е възложил поддържането на имота.

Коментирайки приложените от ответниците писмени доказателства, въззивният съд е посочил, че доколкото те са съставени по тяхно искане и съдържат благоприятни за тях факти и твърдения, то те не установяват възражението на ответника В. за придобиване на имота на оригинерно основание към сочения предходен във времето момент.

С оглед приетото, че ответникът В. и ответницата Р.В. не се легитимират като собственици на оригинерно основание-давностно владение върху процесния имот към момента, в който са се снабдили с констативен нот. акт за собственост върху него през 2007г., въззивният съд е посочил, че сключените последващи разпоредителни сделки между ответниците не са породили вещно-правно действие, предвид което останалите ответници също не се легитимират като собственици на процесния имот на заявеното от тях деривативно основание.

При недоказаното от ответниците притежание на собствеността върху процесния имот на заявените от тях правни основания, въззивният съд е счел, че предявените срещу тях отрицателни установителни искове са основателни и като такива следва да бъдат уважени след отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Първият въпрос, поставен в изложенията към двете касационни жалби, макар и с известни редакционни различия по същността си касае начинът, по който осъществяваната от роднини на владелеца фактическа власт се отразява на владението на последния.

Касаторите поставят този въпрос във връзка със становището им, че въззивният съд е счел, че извършените от трети лица – роднина на ответника действия са такива по своене на имота, а не осъществяване на държане от негово име.

Следва да се посочи обаче, че така поставен, въпросът не кореспондира на приетите за установени от въззивния съд факти. Всъщност коментирайки изложеното от свидетеля Р. /че лично е участвал в поставянето на оградата на процесния имот през 1993г. по молба на бащата на ответника/, въззивният съд е посочил, че не кредитира неговите показания, тъй като са изолирани, не се подкрепят от показанията на другите свидетели, нито от събраните по делото писмени доказателства и приетите заключения на СТЕ. Съобразил е също, че казаното от този свидетел е в противоречие с изложеното от самия ответник В., който в отговора на исковата молба е твърдял, че в началото на 90те години на миналия век самият той е оградил имота с ограда от бетонни колони и го владее и до настоящия момент. В заключение обаче, обсъждайки всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, съдът е счел, че не се установява по безспорен начин нито бащата, нито самият ответник да са оградили или стопанисвали имота в периода от 1993г. до преди 2015г., т. е. изобщо да са осъществявали фактическа власт под формата на владение или държане. Следователно, въпросът, касаещ държането, осъществявано от роднина на ответника не отговаря на общата селективна предпоставка за допустимост на касационно обжалване, тъй като не е от значение за изхода на конкретното дело, не е бил включен в предмета на спора, нито по него е формирана решаващата правна воля, мотивирала уважаване на предявения отрицателен установителен иск за собственост. По тези съображение и съдържащите се в цитираното от касаторите решение №1300 от 09.12.2008г. по гр. дело №5861/2007г. разяснения относно необходимостта от манифестиране чрез активни действия за промяната на намерението за обръщането на държането във владение не могат да намерят приложение по настоящото дело.

Вторите въпроси, поставени и в двете изложения касаят добросъвестността на приобретателя на недвижим имот, чийто праводател се легитимира като собственик на оригинерно основание. Действително съгласно чл. 70 ЗС добросъвестно е владението, което е установено на правно основание, което е годно на направи владелеца собственик, без той да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е опорочена, като тази добросъвестност се преценява към момента на възникване на правното основание и се предполага до доказване на противното. Според утвърдената съдебна практика, последващото узнаване на обстоятелството, че праводателят не е бил собственик, не рефлектира върху добросъвестния характер на владението. Предвид липсата на собственост на праводателя договорът не може да породи вещноправно действие по правилото, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, но това не означава, че отпада годността му да бъде юридическо основание на добросъвестно владение, щом той е валиден като конкретен транслативен акт - продажбата на чужда вещ не е нищожна.

Трябва да се има предвид обаче, че за да бъде приложена цитираната разпоредба, владелецът следва да докаже осъществявано от него владение. Относно характеристиките на добросъвестното владение, както и чрез какви действия лицето демонстрира упражняване на фактическа власт и намерение за своене на имота има последователна и непротиворечива практиката на ВКС, според която за придобиване правото на собственост върху един недвижим имот на основание давностно владение е необходимо осъществяване на фактическата власт върху имота с намерение за своене за определен в закона период от време, като владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, спокойно и явно /решение №116/24.11.2014г. по гр. д. №2592 от 2014г. на ВКС, решение №168/14.10.2023г. по гр. д. №4234 от 2022г. на ВКС и др./. При твърдяна добросъвестност, следва да се докаже и, че вещта се владее на правно основание, годно да направи владелецът собственик, без той да знае, че праводателят му не е собственик. Постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето, но същата не следва да е с инцидентен характер, и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Необходимо е владелецът да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот - да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му /в този смисъл решение №68/02.08.2013г. по гр. д. №603 от 2012г. на ВКС и др./. Разрешението на въззивния съд напълно кореспондира на съдебната практика доколкото по делото нито се е твърдяло, нито се е доказало ответното дружество да е упражнявало някаква фактическа власт върху имота в определен период от време преди предявяване на исковата молба, както и конкретни действия, чрез които тя да е била осъществявана.

Не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с посоченото от касаторите решение №1976/03.06.1996г. по гр. дело №2657/95г., а напротив в съответствие с него, след като е преценил конкретно установените по делото факти, съдът е преценил, че ответникът В. не е осъществил нито обективния, нито субективния елемент от владението в период, достатъчно дълъг за да може да придобие имота по давност.

Въззивният съд е уважил иска по чл. 124 ГПК по отношение на ответника „АС Консулт 2005“ ЕООД защото е приел, че по делото не е установено той изобщо да е упражнявал фактическа власт върху имота, поради което и не се констатира противоречие с посочените в изложението решения №292/5.11.2013г. по гр. дело №1291/2012г. и решение 127/17.08.2011г. по гр. дело №2014/2009г. на ВКС.

Именно съобразно приетото в посоченото от касатора решение № 266/29.06.2011г. по гр. дело№ 1058/2010г. на ВКС, въззивният съд, след като е извършил комплексна преценка на всички доказателства по делото, е достигнал до извод, че ответникът не е доказал упражняването на фактическа власт с необходимите характеристики и продължителност, годна до доведе да придобиването на имота по давност.

В заключение настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не се установява разрешенията на въззивния съд по поставените въпроси да са в противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика.

Не се установява и решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, в което не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №260039/27.01.2025г. по в. гр. д. №12438/2018г. по описа на Софийския градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: