ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2803

гр.София, 28.05.2026 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдия Х. М. гр. дело №4241 по описа за 2025 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Р. Б. срещу въззивно решение № 755 от 19.06.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1091/2025 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив, VІІ с-в, в частта му, в която, като е потвърдено решение № 702 от 20.02.2025 год., постановено по гр. дело № 20192/2024 год. по описа на Районен съд – Пловдив, ХІV с-в, е уважен предявения от Д. К. М. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение за престъпление по чл. 354а ал. 5, вр. ал. 3 т. 1 НК, повдигнато по БП № 304/2024 год. по описа на Пето РУ при ОД на МВР – Пловдив, пр. пр. № 9672/2024 год. на РП – Пловдив, по което ищецът е оправдан с решение по АНД № 4414/2024 год. по описа на Районен съд – Пловдив, VI нак. с-в, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на влизане в сила на решението – 04.10.2024 год. до окончателното й изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че ангажираните от ищеца доказателства, приети безрезервно от въззивния съд, били крайно недостатъчни за пълното и несъмнено доказване на твърдените неимуществени вреди. В действителност не били представени годни доказателства в тази насока, като бил разпитан само един свидетел – бащата на ищеца, чиито показания следвало да се преценяват по реда на чл. 172 ГПК. Не било установено и никакво отрицателно отношение от страна на околните спрямо ищеца. Ищецът не бил представил никакви други доказателства в подкрепа на твърдяното от него причиняване на многобройни, различни по своя характер и интензивност неимуществени вреди – силен емоционален стрес, безпокойство, безсъние, световъртежи, безвъзвратно уронен престиж, опетнено добро име сред обществото в резултат на действията на органите на ответника. Недоказано било и твърдението, че повдигнатото обвинение е засегнало съществено правната сфера на ищеца, като това се отразило изключително негативно на него и на неговите близки в личностен, здравословен и психологически план. Нямало доказателства за здравословното състояние /психическо и физическо/ на ищеца към периода, за който се твърдяло настъпването на претендираните вреди. В случая наказателното производство се било развило под формата на бързо производство, което приключило в рамките на 9 дни, като от момента на привличането на ищеца като обвиняем до внасяне на делото в съда били изминали само 6 дни. Т.е. касаело се за изключително кратко проведено разследване. На ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение, като не му били налагани други мерки за процесуална принуда. Делото било внесено в съда с предложение за освобождаване на ищеца от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, а не с обвинителен акт. В този смисъл правната сфера на ищеца не била засегната или ограничена по никакъв начин /правото на лична свобода, възможност за свободно придвижване, право и възможност на труд и социални контакти, общуване с близки и познати/. Освен това обвинението не било разгласявано по медии или по друг начин, който да злепоставя ищеца. Твърденията му, че са засегнати доброто му име и авторитет сред обществото били останали недоказани. Ищецът бил задържан за срок от 24 ч. от органите на МВР на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, като това задържане не било разпоредено от прокуратурата, а и тя нямало правомощия да задържа за срок от 24 ч. по ЗМВР. Криминалистичната регистрация била изцяло в прерогативите на МВР, като прокуратурата не била разпореждала такава регистрация, нито имала такива правомощия. Ответникът не носел отговорност и за извършените личен обиск по ЗМВР на ищеца, както и за извършената проверка в жилище на основание чл. 83 ЗМВР, тъй като тези действия не били разпореждани от него. Единственото извършено процесуално-следствено действие – обиск и претърсване на обвиняемия било одобрено от съда. Следвало да се има предвид, че в ищеца било намерено наркотично вещество, че той бил ползвал наркотичното вещество, като го е пушел, както и това, че друг път също бил ползвал наркотични вещества и с поведението си сам бил предизвикал действията по реализиране на наказателна отговорност. За да постанови оправдателната присъда, съдът бил приел за доказано, че на 03.08.2024 год. в [населено място] ищецът, без да притежава съответно разрешително, бил държал високорискови наркотични вещества марихуана с нето тегло 1,638 гр. със съдържание на активен компонент тетрахидроканабинол 8.7 тегловни % на стойност 32.76 лв. Районна прокуратура – Пловдив била приела, че случаят е маловажен и повдигнала обвинение за престъпление по чл. 354а, ал. 5 вр. с ал. З, т. 1 НК. За съда обаче нямало съмнение, че ищецът бил осъществил изпълнителното деяние на повдигнатото му обвинение, както и това, че последното е извършено умишлено, но обвиняемият е лице в млада възраст и се касае за малко количество държани от него високорискови наркотични вещества /марихуана/, поради което приложил разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК. Следователно ищецът бил оправдан по повдигнатото му обвинение не защото не бил извършил деянието или защото същото било останало недоказано, а защото бил приел, че това деяние се явява малозначително Следователно в случая не се касело за незаконно обвинение. В частност прокуратурата имала задължение, съгласно разпоредбата на чл. 207 и чл. 208 НПК, да образува наказателно производство, тъй като били налице достатъчно данни, от които да се направи основателно предположение, че е извършено престъпление. Налице били и достатъчно доказателства съгласно изискванията на чл. 219 НПК за привличането на ищеца като обвиняем. В този смисъл ответникът трябвало да бъде изцяло освободен от отговорност на основание чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като поведението на ищеца било единствената причина за образуване на бързото производство и привличането му като обвиняем.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси, уточнени от настоящия съдебен състав, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК:

1/ За изискването за съществуване на причинна връзка между увреждането и вредите?

2/ За начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта, установен в чл. 52 ЗЗД?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с т. 11 от ППВС №4/1968 год., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, решение № 439 от 14.12.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1730/2011 год., ІV г. о., ГК, решение № 391 от 13.01.2012 год. на ВКС по гр. дело № 201/2011 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 335 от 10.01.2012 год. на ВКС по гр. дело № 296/2011 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 72 от 18.05.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3619/2016 год., ІІІ г. о., ГК и решение № 187 от 13.06.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1215/2011 год., ІІІ г. о., ГК.

Ответникът по касационната жалба Д. К. М. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по БП № 304/2024 год. по описа на Пето РУ при ОД на МВР – Пловдив, пр. пр. № 9672/2024 год. на РП – Пловдив, ищецът бил привлечен като обвиняем на 06.08.2024 год. за престъпление по чл. 354а, ал. 5 вр. с ал. 3, т. 1 НК, като му била наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“. Досъдебното производство било приключило с мнение за предаване на обвиняемия /ищеца/ на съд за посоченото престъпление. С постановление от 13.08.2024 год. на РП – Пловдив същото било изпратено на съда с предложение ищецът да бъде освободен от наказателна отговорност на основание чл. 78а НК. С решение № 1216 от 18.09.2024 год., постановено по АНД № 4414/2024 год. по описа на Райоенн съд – Пловдив, VI нак. с-в, което влязло в сила на 04.10.2024 год., ищецът бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 354а, ал. 5 вр. с ал. 3, т. 1 НК , поради маловажност на случая.

Въззивният съд е приел от правна страна, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй ищецът бил уличен в извършване на престъплениe, повдигнато му било обвинение, а впоследствие бил оправдан. Обвинението се явявало незаконно, независимо от обстоятелството, че отделните процесуално-следствени действия били извършени в съответствие със закона и правомощията на разследващия орган. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ, Държавата дължала обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.

Счел е за неоснователно възражението на ответника, че не следва да бъде ангажиране отговорността му за репариране на причинените на ищеца вреди. Изложил е съображения, че според задължителните разяснения по т. 3 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ОСГК на ВКС и константната практика на ВКС по приложението на чл. 5 ЗОДОВ /която е цитирал/, държавата може да бъде освободена от отговорност само ако поведението на пострадалия е единствената причина за увреждането /единствен каузален фактор за повдигане на незаконното обвинение/, съответно отговорността на държавата може да бъде намалена поради съпричиняване /наличие на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай/. Такова виновно поведение на пострадалия ще е налице, когато с действията си по време на наказателното преследване същият недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение, например: направени неистински самопризнания, въвеждане на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването и др. Посочил е, че в разглеждания случай по делото липсват както твърдения, така и доказателства за подобни действия на ищеца, поради което е формирал извода, че не са налице предпоставките на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗОДОВ и прокуратурата не следва да бъде освободена от отговорност или обезщетението да бъде намалено поради съпричиняване.

Въззивният съд е счел за неоснователен и довода на ответника, че ищецът не е доказал, че в причинна връзка с воденетото срещу него наказателно производство е претърпял неимуществени вреди. Негативните последици от повдигането на обвинение срещу ищеца били доказани по делото посредством събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля С. М. /баща на ищеца/ – наказателното производство се отразило неблагоприятно върху емоционалното състояние и социалната сфера на ищеца; той се променил след повдигането на обвинението, целият му характер е станал друг. Като се е позовал на съдебната практика /която е цитирал/, въззивният съд е приел, че наказателното производство нормално влияе негативно върху психиката на всяко лице и този извод съдът може да направи и без наличие на строго формални доказателства, доколкото липсват други, установяващи обратното, като не в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания. Наличието им се презумира от повдигане на незаконното обвинение и през целия период на висящност на наказателното производство. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице, съгласно чл. 162 ГПК.

На следващо място въззивният съд е изложил съображения, че при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди приложение намира разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и установения с нея критерий за справедливост, като се отчитат конкретните обстоятелства при всеки отделен случай. Според постановките на т. 11 от тълкувателно решение № 3/2005 год. на ВКС, ОСГК, размерът на дължимото се обезщетение се определя съобразно действително претърпените от ищеца болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост на чл. 52 ЗЗД. В трайната съдебна практика са възприети няколко критерия, въз основа на които съдът определя справедливото обезщетение, а именно продължителността на наказателното преследване, личността на увредения и притежавания от него авторитет в обществото, възрастта му, настъпилите промени в семейството, както и в общността, в която живее, допълнително настъпилите обстоятелства, които са се отразили на неговата репутация, негативното отражение на наказателното производство върху душевното му състояние. Към посочените критерии следва да бъдат прибавени характерът на престъплението по повдигнатото обвинение, мярката за неотклонение, която е била взета и с каква продължителност, а така също и липсата на други мерки за процесуална принуда. От значение е и наличието или липсата на публично разгласяване на наказателното преследване.

За да формира извода, че справедливото обезщетение за търпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 1 000 лева /какъвто размер бил определил и първоинстанционният съд/, въззивният съд е отчел младата възраст на ищеца при повдигане на обвинението – 28 год.; изключително кратката продължителност на наказателното производство – досъдебна фаза от една седмица и съдебна фаза от около един месец, която е в разумните граници; тежестта на повдигнатото спрямо ищеца обвинение /същото е по реда на чл. 78А от НК за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание/; наложената на ищеца най-лека мярка за неотклонение „подписка“ и наличието на полицейска регистрация, които не са довели до конкретни неудобства на ищеца, различни от обичайните; ниската интензивност на процесуалните действия, осъществявани в хода на наказателното производство по отношение на ищеца. Отделно от това въззивният съд е посочил, че следва да бъдат съобразени обстоятелството, че осъждането на Прокуратурата също има репарационен ефект, икономическо благосъстояние в страната, както и че по делото не са ангажирани доказателства, които да обосноват извод, че ищецът е претърпял вреди, различни от тези, които са нормална житейска последица от повдигане на обвинение за извършено престъпление от такъв характер /поради това е счел за неоснователно възражението на ищеца, че определеният размер на обезщетението се явява занижен/.

С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, в която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОЗОВ е уважен за сумата от 1 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.10.2024 год. до окончателното изплащане.

Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първият поставен от касатора въпрос е от значение за изхода от спора, но същият не е разрешен в противоречие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 7 от 30.12.1959 год. и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК , и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС – решение № 945 от 15.03.2010 год. на ВКС по гр. дело № 3026/2008 год., ІV г. о., ГК, решение № 480 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр. дело № 85/2012 год., ІV г. о., ГК, решение № 610 от 22.10.2024 год. на ВКС по гр. дело № 732/2024 год., ІV г. о., ГК, решение № 477 от 25.07.2025 год. на ВКС по гр. дело № 2376/2024 год., ІV г. о., ГК, решение № 439 от 14.12.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1730/2011 год., ІV г. о., ГК /цитирано от касатора/ и др., според която причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвенвта. Причинната връзка не се предполага, а трябва да се докаже /т. 2 от ППВС № 7 от 30.12.1959 год./. Обезщетение за неимуществени вреди по ЗОДОВ държавата дължи, когато е налице причинна връзка между тях и посочените в нормативния акт действия или актове на държавните органи по чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ. Както е изрично прието в т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК , държавата по силата на чл. 4 ЗОДВПГ отговаря при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. При предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът трябва в мотивите изрично да изясни дали приема, че е налице причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и установените вреди на ищеца. Обичайните, типичните неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психология едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценка на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване, дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите извън обичайните, т. е. „специфичните“ такива като: конкретно болестно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения /например разрив в семейните отношения/ или в обичайната му битова, обществена и професионална среда /например загуба на поминъка или на възможностите за професионална реализация и др/ и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване.

Обжалваното решение съответства на тези правни разрешения. След като е извършил анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е обосновал наличието на причинна зависимост между незаконното обвинение и обичайните вреди, търпени от ищеца /притеснение, стрес, неудобство пред обществото, злепоставяне пред близки и познати/, като е направил и съответните правни изводи за липсата на изключителна вина или евентуално съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия /чл. 5, ал. 1 и 2 ЗОДОВ/. Част от доводите, във връзка с които е поставен първият правен въпрос, се основат на фактически заключения, каквито изобщо не са правени от въззивния съд. Това е така, тъй като в обжалваното решение не е прието, че в резултат на незаконното обвинение е настъпила негативна промяна в здравословното състояние на ищеца, както и че престижът му е бил уронен безвъзвратно. Във връзка с останалите доводи, с които се обосновава въпросът, следва да се посочи, че в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, когато лицето е било оправдано с влязла в сила присъда, гражданският съд не може да преразглежда въпросите относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца – чл. 300 ГПК. Държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия – чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ. В този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря. Ако само е допринесъл /чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ/ – обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай – т. 3 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 год. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 год., ОСГК. При преценката си във връзка с поведението на пострадалия, обаче, гражданският съд не може да се позовава на обстоятелства относно деянието, за което лицето е било оправдано и за неговата вина, като им дава различна оценка от дадената от наказателния съд. Действия или бездействия, дали основание за предявяване на обвинението, могат да са недобросъвестни в гражданско-правен смисъл, да са административно нарушение или деликт, което не означава, че с осъществяването им лицето има принос в това да бъде обвинен, ако не е извършил престъпление. При повдигане на обвинение Прокуратурата на Р. Б. носи пълна отговорност престъпленията да бъдат различавани от други укорими действия /в този смисъл решение № 183 от 02.12.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2224/2016 год., III г. о., ГК и решение № 188 от 14.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 982/2018 год., III г. о., ГК/.

Вторият правен въпрос обуславя решаващите изводи на въззивния съд, но същият не е бил разрешен в противоречие, а в съответствие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, Решение № 6 от 08.02.2917 год. на ВКС по гр. дело № 2666/2016 год., ІV г. о., ГК, Решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, Решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, Решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, Решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, Решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, Решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Според тази практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид – от значение е и дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване.

Присъденото парично обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените от незаконното обвинение вреди в тяхната цялост, т. е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т. ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.

Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение – съобразил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и е изследвал и конкретното им отражение върху личността на ищеца. Очертал е кои от тези обстоятелства обосновават по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, както и тези, които обосновават по-нисък размер, като е счел, че последните имат превес. Следователно мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Несъгласието на касатора с така определения конкретен размер на обезщетението е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК.

Ето защо не е налице претендираното от касатора основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на адв. К. Д. Д. сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в касационното производство при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 755 от 19.06.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1091/2025 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив, VІІ с-в, в обжалваната му част.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б. да заплати на адв. К. Д. Д., с адрес: [населено място], [улица], с личен № [ЕГН], сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в касационното производство при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: