ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2806

Гр.София, 28.05.2026г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

Д. П.

при участието на секретаря ..., като разгледа докладваното от съдията Русева г. д. N.1892 по описа за 2026г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „БДЖ Товарни превози“ЕООД, Поделение за товарни превози - Г. О. и В. А. Т. срещу решение №.108/4.02.26 по г. д.№.1212/25 на ОС Варна, ІVс., с което, след частична отмяна на решение №.1027/24.03.25 /поправено с реш.№.3147/27.08.25/ по г. д.№.8004/23 на РС Варна, предявеният от В. Т. иск с правно основание чл. 200 КТ е уважен за сумата 73093,52лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 2.10.21, до окончателното изплащане, и е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 300 000лв., със съответно произнасяне по разноските. „БДЖ Товарни превози“ЕООД, Поделение за товарни превози - Г. О. обжалва решението в осъдителната му част, а В. Т. - в отхвърлителната.

В.Т. оспорва жалбата на „БДЖ Товарни превози“ЕООД, Поделение за товарни превози - Г. О., и претендира разноски по нея; последното оспорва неговата жалба.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение е прието, че са налице условията на чл. 200 КТ за ангажиране на отговорността на ответника като работодател на наследодателя на ищеца-негов син, за претърпените от последния неимуществени вреди-болки и страдания във връзка със смъртта на баща му при травматично увреждане, признато по надлежен ред за трудова злополука /разп.№.5104-04-85/10.12.21 на ТП НОИ В. Т./. Изяснени са възрастта, здравословното състояние и положението на ищеца - роден на ... ... ...; с установена трайно намалена работоспособност /с ЕР ТЕЛК №.4717/166/2.12.21 – 80% ТНР при диагноза „генерализирани разстройства на развитието“; с ЕР ТЕЛК №.91155/20.06.24 на НЕЛК – 100% ТНР с чужда помощ поради общо заболяване умерена умствена изостаналост, значително нарушение на поведението, изискващо грижи и лечение, с дата на инвалидизация 3.9.05 (според констатациите при освидетелстването когнитивните му умения съответстват на първа група в детска възраст, облича се с помощ, не може да се обслужва сам, тромава и нестабилна походка, с некоординирани движения, не поддържа очен контакт, ориентиран за собствена личност и място, дезориентиран за време, отговаря на въпроси едва след настояване от майка му със забавена, акцентуирана реч, мислене – забавено, ограничено и бедно като понятиен състав; стереотипни, заучени фрази, емоционално изравнен, апатичен, усмихва се неадекватно; памет и интелект - умерена умствена изостаналост, с нарушено когнитивно, личностово и социално функциониране, невъзможност за самостоятелно справяне, налице е необходимост от постоянен придружител, емоционално-волева сфера – апатичен, отслабен волеви контрол)/, поставен под пълно запрещение /с реш.№.883/7.07.22 по г. д.№.688/22 на ОС Варна - и назначен настойник майка му - удост. №.АУ006378КНС/19.01.23/. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е отчел силната връзка и емоционална близост, която е съществувала между родителя и детето - позовал се е на свидетелските показания, от които е установено, че основните грижи за ищеца са полагани от неговия баща; последният е подхождал с изключителна загриженост, всеотдайност, внимание и обич към своя син; към датата на смъртта си А. Т. е бил в трудоспособна възраст, осигурявал е финансовата обезпеченост на семейството си, а след загубата му съпругата му е поела изцяло грижите за домакинството и сина им. Прието е, че е вън от съмнение, че внезапната смърт е причинила тежка травма на ищеца, която е белязала живота му не само емоционално, но и в материален аспект; в лицето на баща си той е загубил морална опора, сигурност, загриженост, бащина любов, финансова подкрепа, като тази загуба неминуемо е оказала и ще оказва и в бъдеще изключително негативно влияние върху живота му-още повече, че именно поради липсата на пълноценни комуникативни умения и трудната си подвижност с оглед състоянието си, ищецът е общувал изключително с баща си, който е намирал подход към него в стремежа си да стимулира развитието на елементарни социални умения у сина си и подобряване на двигателните му такива. Съдът е намерил за неоснователни доводите на ответника, поддържани и във въззивната му жалба, че ищецът не е могъл да формира осъзнато чувство на симпатия и емоционална близост към баща си, както и да възприеме загубата му с характерните негативни последици и изживявания – тъга, скръб, чувство на липса на близък човек, загуба на подкрепа и др., които обикновено се наблюдават у хората с нормално умствено развитие. Посочил е, че доказателства, които да обосноват подобен извод, по делото няма ангажирани. Обратно – от доказателствата е установено, че синът е бил изключително привързан към баща си, не можел да се примири, че го няма, продължавал да го търси в очакване, че „може да си дойде“; след смъртта му често изпадал в кризи, ставал мълчалив, свеждал поглед и по това близките му разбирали, че нещо го мъчи -т. е. независимо, че не изживява страданието от загубата на баща си по начин, който обществото очаква, то установеното по-горе обосновава категоричен извод, че изпитва тъга и мъка от загубата на любим човек и че тези чувства ще го съпътстват ежедневно. Като е съобразил горното и критерия за справедливост, в това число възрастта и състоянието на В.Т., който се нуждае от ежедневна подкрепа от близък човек, вкл. и за удовлетворяване на най-елементарните си нужди, икономическите условия в страната към момента на увреждането, съдът е намерил, че дължимото обезщетение за установените неимуществени вреди възлиза на 300 000лв. (153 387,56евро).

Приел е, че възражението по чл. 201 ал. 2 т. 1 КТ за съпричиняване на злополуката от пострадалия е основателно. Посочил е, че в тежест на работодателя, който го е въвел, е да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т. е., при условията на пълно и главно доказване работодателят трябва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата за безопасност на труда, но и че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и мерки за безопасност; изводът за съпричиняване от страна на работника не може да почива на предположения, нито може да се обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за безопасност – работникът е допуснал груба небрежност само в случаите, когато поведението му съставлява тежко нарушаване на задължението да положи дължимата грижа при изпълнение на работата. Посочено е, че в случая твърденията на ответника са, че при извършването на маневрата на 2.10.21г. пострадалият А.Т. е нарушил чл. 57 т. 10 от Инструкция за маневрист, началник влак товарно движение и маневрен стрелочник (в сила от 25.11.13), с която е бил надлежно запознат и инструктиран, както и чл. 33 ал. 1 предл. първо ЗБУТ, която установява общото правило, че всеки работещ е длъжен да се грижи за здравето и безопасността си. От констатациите в протокол №.5103-03-26/2.12.21 за резултатите от извършеното разследване на злополуката, който съгласно чл. 58 ал. 6 КСО се ползва с обвързваща доказателствена сила до опровергаването му, обсъдени във връзка с протоколите за оглед на местопроизшествие и на труп и с показанията на свидетелите М. М., Е. И. и В. М., е установен механизмът на настъпване на трудовата злополука: при извършване на маневрата /набутване на група вагони по седми претоварен коловоз/ пострадалият Т. е качен на степенката на челния вагон и подава сигнал по радиостанцията „бутай назад“; при приближаването на ж. п. състава към порталната врата на халето със скорост от около 4 км/ч той се опитва да се премести (прехвърли) към челната страна на вагона, за да не се удари в рамката на вратата на претоварния пункт поради стеснения габарит, като стъпва на Z-образения лост на челото на вагона, разположен хоризонтално, на разстояние от 60 см. вдясно от степенката, не успява да се прехвърли на челото на вагона (поради подхлъзване или поради недостатъчно време да се прехвърли) и е затиснат между вагона и рамката (касата) на порталната врата, като в резултат затискането получава травми, от които настъпва смъртта му. Прието е, че описаният механизъм обосновава извод за проявена груба небрежност от страна на работника за настъпване на злополуката. Установено е, че той е бил надлежно инструктиран относно правилата за безопасна работа при извършване на маневра в Претоварен пункт, включително с Инструкцията за маневрист, началник влак товарно движение и маневрен стрелочник, в сила от 25.11.13, като в деня на злополуката също му е проведен инструктаж.

Съобразно установения механизъм на настъпването на трудовата злополука съдът е намерил, че А. Т. е нарушил чл. 57 т. 10 от цитираната инструкция-според която при подаване на вагони на коловози за общо ползване пред складове, магазии и други, маневреният стрелочник върви покрай коловоза пред вагоните, като предупреждава за движението на състава намиращите се работници по товаренето, разтоварването, ремонта и други. Т. е имал дългогодишен стаж като маневрен стрелочник – от 2012г.; проведено му е обучение и е издържал проверочен изпит за правоспособност; много добре е познавал особеностите на руските вагони, тъй като е работил по „руската част“. Въпреки това вместо да се придвижва пеша покрай коловоза пред вагоните - съобразно изискването на чл. 57 т. 10 от Инструкцията за маневрист, началник влак товарно движение и маневрен стрелочник, при приближаването на ж. п. състава към халето, макар и с ниска скорост, той е бил на степенката на челния вагон и по време на движение на състава е предприел рисково преминаване на челната страна на вагона, който няма преходен мост или платформа за преминаване от другата страна, стъпвайки на Z-образния лост, който е в близост до спепенката. По този начин пострадалият е нарушил правилата за безопасност на труда, задължение за което му е вменено с цитираните по–горе норми, неполагайки грижа, каквато и най-небрежният в подобна ситуация би положил. Същевременно е отразено, че съпричиняването се степенува в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства-колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в нейното обезщетяване. В случая при преценката за степента на съпричиняване съдът е съобразил и влязлата в сила присъда №.64/03.11.22 по н. о.х. д.№.757/22 на ОС Варна, с която маневристът и ръководител на маневрената бригада М. М. М. е признат за виновен за това, че на 2.10.21г., поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, е допуснал многобройни подробно описани нарушения и по непредпазливост е причинил смъртта на А. Т. – престъпление по чл. 123 ал. 4 вр. ал. 1 НК. Съгласно чл. 300 ГПК присъдата е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършване деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Установеното с присъдата, че служител на ответника -маневристът М.М. - допуснал множество нарушения при изпълнение на възложената му работа, е от значение за степента на съпричиняването на увреждането, а оттам и на отговорността на работодателя. С оглед конкретните обстоятелства, механизма на настъпване на злополуката, установен по-горе, както и влязлата в сила присъда, въззивният съд е приел, че обективният принос на пострадалия в съпричиняването на вредоносния резултат е в размер на 60%. С този процент следва да бъде намалено и определеното на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, при което дължимото от работодателя такова възлиза на 120 000 лева. На основание чл. 200 ал. 3 и ал. 4 КТ от него са приспаднати получените от ищеца суми по общественото осигуряване /180лв./ и застраховка „Трудова злополука“ по Наредбата за задължително застраховане за риска „трудова злополука“ на работниците и служителите /46 726,48лв./, и искът е уважен до размер 73 093,52лв. (37 372,12 евро).

Съгласно чл. 280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай.

Касаторът „БДЖ Товарни превози“ЕООД, Поделение за товарни превози - Г. О. се позовава на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Длъжен ли е съдът да обсъди свидетелските показания съвкупно с другите доказателства по делото, като съобрази обстоятелствата за евентуалната заинтересованост на свидетелите?“ /реш.№.110/17.07.18 по г. д.№.3763/17, ІІІ ГО, реш.№.52/7.06.17 по г. д.№.3463/16, І ГО, реш.№.50242/29.11.22 по г. д.№.117/22, ІV ГО, реш.№.114/17.08.21 по г. д.№.2339/20, ІV ГО, реш.№.622/24.10.24 по г. д.№.5086/23, ІІІ ГО, реш.№.136/10.03.25 по г. д.№.2081/24, І ГО, реш.№.136/30.10.20 по г. д.№.4746/19, ІІІ ГО, реш.№.500/95/3.04.24 по т. д.№.1318/2, ІІ ТО, реш.№.207/17.03.21 по г. д.№.165/20, ІV ГО, реш.№.60173/15.12.21 по г. д.№.1431/21, І ГО, реш.№.69/7.07.21 по г. д.№.3418/20, І ГО, реш.№.315/ 30.05.24 по г. д.№.2397/23, ІІ ГО, реш.№.131/12.04.13 по г. д.№.1/13, ІV ГО/; 2. “Необходимо ли е пълно и главно доказване на изгодните факти, с които страната обосновава твърденията си за причинени неимуществени вреди, когато те са оспорени, и как съдът следва да изгради преценката си за доказаност на тези факти?“ /реш.№.80/3.05.18 по г. д.№.2560/17, ІV ГО, реш.№.50078/30.11.23 по г. д.№.1837822, ІV ГО, реш.№.50180/12.10.22 по г. д.№.3675/21, ІІІ ГО, реш.№.60106/4.11.21 по г. д.№.495/21, ІІ ГО, реш.№60155/16.08.21 по г. д.№.3441/20, ІV ГО, реш.№.163/3.0221 по г. д.№.123/20, ІІІ ГО, реш.№.125/23.06.22 по г. д.№.3899/21, ІІІ ГО, реш.№.246/21.12.18 по г. д.№.4719/17, ІV ГО, ТР 1/21.06.18 по т. д.№.1/16, ОСНГТК, реш.№.169/19.03.25 по г. д.№.5295/23, ІІІ ГО, реш.№.497/18.08.25 по г. д.№.3332/24, ІІІ ГО/; 3. „Кои обстоятелства е длъжен да съобрази съдът при определяне на обезщетение за неимуществени вреди и как следва да оцени тяхното значение за справедливия размер на обезщетението?“ /т. 11 ППВС 4/68, реш.№.143/29.03.21 по г. д.№.3662/19, ІV ГО, реш.№.129/ 19.11.20 по г. д.№.516/20, ІІІ ГО, реш.№.407/26.05.10 по г. д.№.1273/09, ІІІ ГО, реш.№.281/22.01.20 по г. д.№.7/19, ІV ГО, реш.№.82/20.04.21 по г. д.№.1811/20, ІІІ ГО, и др./; 4. „Кои са фактите, обуславящи размера на приноса в настъпването на вредите при допусната груба небрежност по чл. 201 ал. 2 от КТ и следва ли да има съответствие между определената от съда степен на съпричиняване и действителния принос на пострадалия?“ /реш.№.291/11.07.12 по г. д.№.951/11, ІV ГО, реш.№.178/2.01.19 по г. д.№.4579/17, ІІІ ГО, реш.№.252/30.09.16 по г. д.№.1364/16, ІV ГО/.

Касаторът В. Т. се позовава на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК и чл. 280 ал. 1 т. 1 и ал. 3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“При определяне на съпричиняването по чл. 201 ал. 2 КТ следва ли съдът да съобрази съотношението между нарушението на работника и неизпълнението на задълженията на работодателя за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, вкл. задължението му за организация и контрол на работния процес?“ /реш.№.60/5.03.14 по г. д.№.5074/13, ІV ГО; реш.№.207/28.02.06, ІІІ ГО, реш.№.719/10.11.09 по г. д.№.2898/08, І ГО, реш.№.50127/16.01.24 по г. д.№.2468/22, ІV ГО, реш.№.51/8.05.2018 по г. д.№.2302/17, ІІІ ГО, реш.№.50255/17.01.23 по г. д.№.649/22, ІІІ ГО/; 2. “Допустимо ли е съдът да определя висок процент съпричиняване при трудова злополука единствено въз основа на единично нарушение на вътрешна инструкция от страна на работника, без да извърши цялостна преценка на организацията на труда, контрола и мерките за безопасност, осигурени от работодателя?“; 3. “Следва ли при определяне на съпричиняване по чл. 201 ал. 2 КТ съдът да изложи конкретни мотиви относно съотношението между нарушенията на работника и неизпълнените задължения на работодателя за безопасност на труда, или е допустимо процентът на съпричиняване да бъде определен без такава съпоставителна преценка?“ /решение N.233/08.04.19 по г. д.№.2425/18, IV ГО/; 4. „Представлява ли всяко нарушение на правилата за безопасност на труда от страна на работника „груба небрежност” по смисъла на чл. 201 ал. 2 КТ, или за да се приеме груба небрежност е необходимо поведението на работника да представлява явно и съществено отклонение от дължимата грижа?“ /реш.N.262/24.02.15 по г. д.N.22798/14, IV ГО/; 5. „При трудова злополука, настъпила при дейност с източник на повишена опасност, следва ли при определяне на съпричиняване да се отчита засиленото задължение на работодателя за контрол и организация на безопасността на труда?“.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице.

По касационната жалба на „БДЖ Товарни превози“ЕООД, Поделение за товарни превози - Г. О.:

Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост и предубеденост на свидетеля, според правилата на чл. 136 ГПК /отм,/, сега чл. 172 ГПК, съвкупно с целия доказателствен материал по делото; вземат се предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установените факти-обстановка, психическо състояние на свидетеля, възраст към релевантния момент, физиологични особености /зрение, слух, възраст, заболявания/, паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възприемане - възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, обстоятелствата при възпроизвеждането, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината; съдът следва да мотивира защо дава или не дава вяра на едни или други свидетелски показания. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Обсъдила е подробно свидетелските показания, относими към търпяните от ищеца неимуществени вреди - в това число отчитайки както обстоятелството, че се касае за близки до семейството, така и това, че именно поради това те имат преки, непосредствени и трайни впечатления от различни периоди както от състоянието на ищеца и особеностите в поведението му, така и от начина, по който е общувал с родителите си и е бил отглеждан и обгрижван от тях. Преценката е извършена съвкупно с останалите доказателства, вкл. доколкото съдът е отчел и писмените доказателства във връзка със здравословното състояние на ищеца. Именно като е съобразил, че от една страна свидетелските показания не си противоречат, както и не противоречат на писмени доказателства, ги е кредитирал. Изрично е посочил защо намира, че възраженията, че ищецът не е могъл да формира осъзнато чувство на симпатия и емоционална близост към баща си, както и да възприеме загубата му с характерните негативни последици и изживявания-предвид здравословното му състояние, са неоснователни. Изложил е подробни мотиви какво се установява от доказателствата и какво не и защо намира, че показанията на свидетелите относно различните прояви на реакция на липсата на бащата са такива, обосноваващи категоричен извод, че В.Т. изпитва тъга и мъка от това и тези чувства го съпътстват ежедневно. Същите, в това число в частта им относно близките отношения между родителя и детето, не противоречат и на логическите и опитните правила, доколкото е и житейски ясно и очаквано дете, което има сериозни здравословни проблеми, с последиците от които години наред се е борило с огромната е единствена помощ и подкрепа на родителите си, което е зависимото от тях за задоволяване на ежедневните си нужди, да е привързано към тях – и в частност към бащата, с който е имало силна връзка, да го търси и чувства болезнено липсата му във всеки един аспект и момент и да страда от нея-независимо дали осъзнава или не причините за отсъствието му. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл. 281 т. 3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл. 280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Според сочената относно втория въпрос практика последицата от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес е, че за съда е осъществено само онова фактическо твърдение, което той може да приеме за безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства; по силата чл. 154 ГПК всяка от страните следва да проведе пълно главно доказване относно обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, като извлича изгодни за себе си правни последици; по правилата на гражданския процес главното доказване (онова, за което страната носи доказателствена тежест) трябва да бъде винаги пълно: да създаде абсолютна достоверност - сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение; само насрещното доказване може да се задоволи да бъде непълно; ако страната не се справи с доказателствената тежест, дори да съществува вероятност, но не и несъмненост, то в резултат на последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес, за съда този факт или обстоятелство не се е осъществило, ако трябва да се установи настъпването му, съответно се е осъществило, ако трябва да се установи липсата му. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че претендираните с исковата молба вреди са били недоказани, респективно че изводите на съда са хипотетични, а не доказани. Въззивната инстанция, обаче, не е отрекла горните постановки, нито е процедирала в отклонение от тях. Съобразила е събраните по делото доказателства, подробно е обсъдила показанията на разпитаните свидетели и е изложила мотиви какви неимуществени вреди и защо намира за установени. Имено предвид извода си за проведено надлежно пълно главно доказване е определила, в съответствие с него, и дължимша размер на обезщетението. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Безспорно съгласно практиката на ВКС, в това число цитираната във връзка с третия въпрос, съгласно правилото на чл. 52 ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост; понятие „справедливост“ не е абстрактно такова; то е свързано с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението; такива са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други; при причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вред; изброяването е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Така е процедирала и въззивната инстанция. Обсъдила е събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях конкретни правнорелевантни факти във връзка с определяне размера на дължимото обезщетение. В съответствие с възприетите критерии е отчела от една страна възрастта и състоянието на ищеца-уязвимото му положение на лице, което е изцяло зависимо от чужда помощ, каквато бащата несъмнено и дълготрайно е оказвал според свободното си време /вкл. през продължителното отсъствие на майката при престоя й в Англия/ - и на каквато завбъдеще няма да може да разчита, силата на връзката между двамата, голямата подкрепа, което починалият родител е давал-в това число доколкото още от ранната възраст на ищеца е полагал усилия, използвайки подходящ подход, да участва в игри с него, да го раздвижва и разхожда и му помага да развива двигателните си и комуникативни способности с оглед заболяването му /трудна подвижност и липсата на пълноценни комуникативни умения/, да задоволява присъщите на всяко дете нужди - и съответно от друга страна интензитета на притесненията, тревогата, непрекъснатото очакване, непримирението, че бащата няма да се върне, надеждата, че ще дойде-и разочарованието, че не се появява, усещането за липса на човека, когото синът най-много е слушал - независимо дали се осъзнават или не причините за отсъствието му, промяната в състоянието, тъгата и мъката от невъзможността да се общува с родителя, който ежедневно се очаква и не се вижда, страданието в специфичната му форма с оглед особеностите на конкретния случай, неминуемия отпечатък върху начина на живот и от материална гледна точка с оглед загубата на финансовата опора в семейството, икономическите условия в страната. Предвид изложеното не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС и съответно хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

Съгласно цитираната относно четвъртия въпрос практика при трудовата злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност; небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за извършването й; грубата небрежност не се отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като тя също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия; при трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност; това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя-намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност-т. е. липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност; съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението; колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в нейното обезщетяване; превенцията на риска от трудова злополука при работа с машини е отговорност и двете страни по трудовото правоотношение, но ролята на работодателя е водеща; надлежното обезопасяване на работните места и условията на труд е негово задължение и включва система от мерки, само част от които се свеждат до правила за безопасност, пряко вменени на изложените на риска негови работници и служители, след инструктаж; делът на останалите мерки, които работодателят е трябвало да предприеме за осигуряване на безопасни условия на труд, не изключва прилагането на чл. 201 ал. 2 КТ, ако работникът грубо е нарушил правилата за безопасност, отнасящи се пряко до работата му, но наред с другите обстоятелства, това негово поведение е от значение за степента, в която се намалява обезщетението при трудова злополука; работодателят е длъжен да внедри системи за безопасност, както и да следи за изправното им функциониране; неосигуряване на ефективен контрол върху техническата изправност, профилактика и ремонт на производствените мощности и работното оборудване, довело до използването им при неизправно състояние на заложените от производителя системи за безопасност, има водещо значение за предотвратяване на трудовите злополуки. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Съобразила е както белезите на грубата небрежност, които е приела, че са налице, така и степените предвид обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, в това число при отчитане на множеството нарушения на маневриста и ръководител на маневрената бригада М. М., установени по задължителен за съда начин с влязлата в сила присъда /в която са отграничени в 11 пункта/, и водещата роля на работодателя за превенцията на риска от трудова злополука при работа с машини. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 ГПК.

По касационната жалба на В. Т.:

Изведените въпроси касаят предпоставките за наличие на съпричиняване, преценката за приноса на работника и работодателя и необходимостта от мотивирането й. Във връзка със същите е налице трайно установена практика на ВКС, в това число вече цитирана по повод жалбата на касатора ответник и тази, сочена от касатора ищец. Съгласно последната не всяко нарушение на инструкциите за безопасност на труда представлява груба небрежност, а само това нарушение, което е в пряка причинна връзка с увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка; пострадалият следва да е допринесъл за трудовата злополука, но вината му не може да се предполага; доказателствената тежест за предпоставките на чл. 201 ал. 2 КТ е на работодателя; небрежността в гражданското право е неполагане на грижа според един абстрактен модел – поведението на определена група лица /добрия стопанин/, с оглед естеството на дейността и условията за извършването й; винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата като сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той я съпричинява; в хипотезата, при която работодателят е нарушил правила за безопасност на труда и работникът е допринесъл за настъпване на злополуката, работодателят отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с виновното му поведение, но не и за тези, които са последица от поведението на увредения; когато трудовата злополука е настъпила в резултат на работа с необезопасени машини и съоръжения или без да е проведен точен инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност при работа, то поведението на работника не може да бъде окачествено като груба небрежност, освен когато от обстоятелствата е било несъмнено ясно, че определени негови действия могат да доведат до злополука, увреждаща здравето му; във всички случаи преценката за наличието на груба небрежност е конкретна и зависи от установените факти по делото. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Изрично се е позовала на възприетите в нея постановки, обсъдила е подробно доказателствата във връзка с механизма на злополуката, в това число показанията на разпитаните свидетели и влязлата в сила присъда, посочвайки кои факти приема за установени и защо и какво значение им придава. Именно на тази база е приела, че е налице груба небрежност, и е изложила подробни мотиви за този извод. Като е съобразил конкретните особености на случая - в това число дългогодишния опит и познаване на особеностите на вагоните, на които е станала злополуката, от пострадалия, факта, че те са без преден мост или платформа за преминаване от другата страна – като при липсата им е стъпил на Z образен лост на челото на вагона на разстояние 60см от степенката, малкото разстояние между вратата на претоварния пункт и вагона, обуславящо удар в рамката на вратата при оставане на степенката поради стеснения габарит, извършеното нарушението на изрично установените детайлни правила за безопасност, за които А.Т. е бил надлежно инструктиран, вкл. в деня на злополуката, и във връзка с които успешно е държал изпити - и извършеното степенуване в съответствие с обективното съотношение на допринасяне за трудовата злополука – по отношение на което значение има както водещата роля на работодателя във връзка с осигуряване на безопасността на работа и множеството нарушения, визирани в присъдата на маневриста и ръководител на маневрената бригада, така и голямата тежест на конкретното нарушение на пострадалия, който при очевидното малко разстояние при входа и липса на специални приспособления за преминаване не е изпълнил безусловното си задължение да слезе и върви пеш докато вагоните навлизат, като освен това е подавал и сигнал за продължаване на бутането им, въззивният съд е процедирал в съответствие с установената практика. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Доколкото е релевирано оплакване по чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика-напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни-и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Предвид изложеното не е налице и хипотеза на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК.

С оглед всичко посочено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ищеца се дължат 3000евро платен адвокатски хонорар за отговор на касационната жалба на ответника. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.108/4.02.26 по г. д.№.1212/25 на ОС Варна, ІVс.

ОСЪЖДА „БДЖ Товарни превози“ЕООД, Поделение за товарни превози - Г. О., да плати на В. А. Т. 3000евро /три хиляди евро/ разноски на основание чл. 78 ал. 1 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: