Становище

от съдия Атанас Семов

по определение от 28 май 2026 г. по к. д. № 9/2026

Смятам за необходимо да изложа становище, тъй като установявам недобро изпълнение от сезиращия 3-членен състав на Върховния административен съд на изискването на чл. 18, ал. 3 от ПОДКС, по което практиката на Конституционния съд вече е достатъчно богата.

В искането в изложение под общ надслов „I. По допустимостта на искането“ в началото уместно и напълно правилно се посочва: „Изясняването на приложимото вътрешно право в контекста на правото на Европейския съюз (ЕС) е необходимо винаги, когато приложима вътрешна правна норма попада в приложното поле на правото на ЕС и особено когато представлява акт по транспониране на съюзна директива и поради това се дължи на общо основание (ipso jure) от настоящия съдебен състав, сезиращ по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията субект. Това е така, тъй като Република България, като член на ЕС и по смисъла на чл. 4, ал. 3 от Конституцията, е обвързана от принципите на непосредствена приложимост, примат и директен ефект на правото на ЕС и от задължението за съответстващо на правото на ЕС тълкуване на попадащите в неговото приложно поле вътрешни правни норми, в изпълнение на принципа на ефективност на правото на ЕС (чл. 19, § 1, ал. 2 от Договора за ЕС, ДЕС)“.

Посочва се също, че „като национален съд и съд по правото на ЕС, настоящият съдебен състав служебно провери дали предметът на висящото пред него дело има връзка с правото на ЕС“. Несъмнено такава преценка се дължи от всеки съд по всяко дело и е похвално, че не само е направена, но и самото разбиране за това е изрично потвърдено.

Сезиращият съд обаче „установи, че приложимата вътрешна правна норма не представлява мярка по прилагането на право на ЕС“. Дори това да е вярно, то показва неразбиране, което не бива да се...