ОПРЕДЕЛЕНИЕ

1441/26.05.2026

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на двадесет и осми април две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 669 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Желев” ООД, чрез пълномощника му адв. М. Б. от АК-Бургас, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 261/05.11.2025 г., постановено по в. т. д. № 117/2025 г. по описа на Апелативен съд-Варна, 3 състав, в частта, в която е потвърдено решение № 289/24.06.2024 г., постановено по т. д. № 439/2023 г. по описа на Окръжен съд-Варна, в частта, в която са отхвърлени не поради тяхната неоснователност, а поради извършено съдебно прихващане на предявените от ДП „Фонд „Затворно дело” срещу „Желев” ООД главни кондикционни искове за заплащане на ДП „Фонд „Затворно дело” на следните суми: 1) 257652 лв., съставляваща разликата над 66240 лв. до предявените 323892 лв., представляваща дължимо обезщетение за ползването на поземлен имот с идентификатор 10135.3515.1776 за периода от 01.10.2018 г. до 31.12.2020 г. - на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, поради извършено съдебно прихващане с парично вземане на „Желев“ ООД към ДП „Фонд затворно дело“ за сумата от 1 106 531 лв. - стойността на изградените от „Желев“ ООД в ПИ 10135.3515.1776 сгради и 2) 300208 лв., съставляваща разликата над 14720 лв. до предявените 314928 лв., представляваща обезщетение за ползването на поземлен имот с идентификатор 10135.3513.1779 за периода от 29.09.2018 г. до 31.12.2020 г. - на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, поради извършено съдебно прихващане с вземане на „Желев“ ООД към ДП „Фонд затворно дело“ за сумата от 575935 лв. - стойността на изградените от „Желев“ ООД в ПИ 10135.3513.1779 сгради. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила, в която са отхвърлени предявените от ДП „Фонд затворно дело“ срещу „Желев“ ООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове за заплащане на сумата от 136457,16 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане в размер на законната мораторна лихва, изтекла за периода от 02.08.2020 г. до 02.08.2023 г., както и на сумата от 44278,88 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане в размер на заплащане на законната мораторна лихва, изтекла за периода от 02.08.2020 г. до 02.08.2023 г., а първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените главни кондикционни искове поради извършено прихващане в следните части: 1) до сумата от 66240 лв., представляваща дължимо обезщетение за ползването на поземлен имот с идентификатор 10135.3515.1776 за периода от 01.10.2018 г. до 31.12.2020 г. - на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, поради извършено съдебно прихващане с парично вземане на „Желев“ ООД към ДП „Фонд затворно дело“ за сумата от 1 106 531 лв. - стойността на изградените от „Желев“ ООД в ПИ 10135.3515.1776 сгради и 2) до сумата от 14720 лв., представляваща обезщетение за ползването на поземлен имот с идентификатор 10135.3513.1779 за периода от 29.09.2018 г. до 31.12.2020 г. - на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, поради извършено съдебно прихващане с вземане на „Желев“ ООД към ДП „Фонд затворно дело“ за сумата от 575935 лв. - стойността на изградените от „Желев“ ООД в ПИ 10135.3513.1779 сгради.

Касаторът поддържа, че въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение, е недопустимо, тъй като съдилищата са се произнесли по непредявен иск – макар и с исковата молба да не е предявено вземане за заплащане на обезщетение за ползване на изградените върху процесните поземлени имоти сгради, а само за ползването на тези поземлени имоти, са разгледани искове за заплащане на обезщетение за ползване и на изградените върху поземлените имоти сгради. Вследствие на допуснато нарушение на основания принцип в българския граждански процес – диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК), въззивният съд е съобразявал факти, които са увеличили размера на претендираното обезщетение – и за ползването на сградите, изградени върху поземлените имоти. В този смисъл, стойността на обезщетението за ползването на имотите е изчислена глобално (вкл. и за изградените върху поземлените имоти сгради), като не е установен средният пазарен наем на земята без построените върху нея сгради.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – решението е вероятно недопустимо, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „Допустимо ли е въззивният съд да разшири предмета на иска извън очертания с петитума на исковата молба - при липса на противоречие между обстоятелствената част и петитума? (твърди се противоречие с решение № 156/26.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4622/2019 г., IV г. о.; решение № 539/13.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1844/2010 г., IV г. о.; решение № 94/09.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5666/2013 г., III г. о. и решение № 403/19.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 321/2012 г., I г. о.); „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени от страните доводи, възражения и доказателства, относими към предмета на спора, и какви са последиците при неизпълнение на това задължение?” (твърди се противоречие с т. 1 от ТР № 1/2010 г. и решение № 138/3.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5037/2016 г., III г. о.) и 3. „Може ли съдът да приеме за доказан размера на претендираното обезщетение по чл. 59 ЗЗД въз основа на експертиза, която не съответства на заявения предмет на иска и включва компоненти, които не са предмет на претенцията?” (не се твърди противоречие с конкретна задължителна или казуална практика на ВКС).

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изяснил, че с влизане в сила на първоинстанционното решение в частта, в която предявените главни осъдителни искове са отхвърлени поради извършено съдебно прихващане, в отношенията между страните е установено със сила на пресъдено нещо правопораждащият фактическия състав, при чието проявление възниква кондикционното притезание по чл. 59 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за ползване през релевантните периоди на държавни имоти без основание. Счел е, че пренесеният с въззивните жалби правен спор се съсредоточава върху действителния размер на дължимите обезщетения по чл. 59 ЗЗД - съобразно терените и сградите-държавна собственост, ползвани реално от търговското дружество през процесните периоди, както и върху дължимостта на претендираната законна мораторна лихва върху предявените главни кондикционни вземания. Апелативният съд е развил правни съображения относно допустимостта на първоинстанционно решение - в съответствие с уредения в чл. 6, ал. 2 ГПК принцип на гражданския процес (диспозитивно начало) окръжният съд се е произнесъл по очертания с исковата молба предмет на правния спор, и вида и обема на търсената съдебна защита. В исковата молба ясно и непротиворечиво било релевирано фактическо твърдение, че с предявените кондикционни искове се претендира присъждане на обезщетения за лишаването на ищцовото предприятие от ползването на подробно индивидуализирани поземлени имоти и сгради за исковите периоди - от 29.09.2018 г. до 09.02.2022 г. (за единия поземлен имот) и от 01.10.2018 г. до 09.02.2022 г. (за втория поземлен имот), през които периоди ответното дружество е ползвало имотите без правно основание, лишавайки собственика им от възможността да упражни правата си върху тях, вкл. да получава доходи от тях. В този смисъл, въззивният съд е счел за неоснователни поддържаните във въззивната жалба на ответника правни доводи, че дължимите обезщетения по чл. 59 ЗЗД следва да се определят по размер само въз основа на квадратурата на незаетите от сгради площи от държавните поземлени имоти.

Разглеждайки по същество правния спор, апелативният съд е приел за установено от заключението на повторната СТОЕ, че средният пазарен наем за ползване на първия поземлен имот и изградените в него сгради за периода от 29.09.2018 г. до 31.12.2020 г., изчислен по метода на пазарните аналози, възлиза на сумата от 314928 лв., а средният пазарен наема за втория поземлен имот и изградените в него сгради за периода от 01.10.2018 г. до 31.12.2020 г., изчислен по метода на пазарните аналози, е в размер на 323892 лв. Отговаряйки на оплакванията на въззивника-ответник, че обезщетенията са определени по размер въз основа на по-големи площи от тези, които са му били предоставени по процесните договори за съвместна дейност, апелативният съд е изяснил, че с главните осъдителни искове не се претендира присъждане на обезщетение за неизпълнение на вторично задължение на ответника по прекратени с изтичане на сроковете договори за съвместна дейност, а на обезщетения за реално ползвани държавни имоти без основание по субсидиарни искове по чл. 59 ЗЗД. Счел е, че със Заповед № РД-22-7706-2/05.01.2022 г. на областния управител на О. В. издадена на основание чл. 80, ал. 1 и ал. 2, чл. 81 и чл. 85 ЗДС, е наредено изземване от „Желев“ ООД на процесните държавни имоти, ведно с построените в имота сгради. Този индивидуален административен акт е бил предмет на оспорване пред административния съд, но жалбата срещу него е отхвърлена. От една страна, търговското дружество не е оспорило фактическите основания, съставляващи реално държане и ползване на държавни имоти, които са индивидуализирани от административния орган със съществено по-голяма площ от предоставената за ползване за целите на съвместната дейност от Варненския затвор - съобразно договорите от 1998 г., а от друга, съставените констативни протоколи за описи на иззето имущество, в изпълнение на влязлата в сила заповед за изземване, които са подписани от представител на ответното дружество, също се ползвали с доказателствена сила за разглежданите релевантни факти. Един от обявените за безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните факти е, че предаването на имотите, включително построените в срока на действие на договорите за съвместна дейност сгради, намиращи се в държане на търговското дружество, е извършено на 09.02.2022 г. и е надлежно документирано в нарочно съставени за целта и подписани от страните протоколи. Пред първоинстанционния съд не били релевирани конкретни твърдения за ползвани по-малък обем площи от иззетите по силата на влезлия в сила административен акт, респ. възражения по отношение на площите, въз основа на които вещите лица са изготвили заключение за средния пазарен наем зае ползване на процесните имоти. От друга страна, съгласно таблиците, съдържащи се в обстоятелствената част на повторната СТОЕ, средната наемна цена не е определено въз основа на цялата квадратура на поземлените имоти, а въз основа на застроена площ на сгради и площ на прилежащи терени, които са ползвани от ответника през процесните периоди – именно съобразно фактическите изводи, до които е достигнала тази съдебна експертиза, по искане на ищеца на основание чл. 214, ал. 1 ГПК съдът е допуснал изменение на размера на исковете за главници, а именно: намален е размерът на главния иск, предявен в първоначален размер на сумата 433944 лв., претендирана като обезщетение за ползване на имот с кадастрален номер, завършващ на 1776, който да се счита предявен за сумата 323892 лв., а искът за главница в първоначално предявен размер за сумата 193671 лв., претендирана като обезщетение за ползване на имот с кадастрален номер, завършващ на 1779, да се счита предявен за сумата 314928 лв.

След като ищецът е съобразил размерите на главните искови претенции със заключението на повторната СТОЕ с релевираното искане за изменение на техния размер, неоснователни се явявали доводите на ответника, че обезщетенията трябва да се редуцират поради недоказано ползване на „целите имоти”, поради което въззивният съд е обосновал правния извод, че главните кондикционни искове с правно основание чл. 59 ЗЗД са доказани по размери за сумите след изменението им, по отношение на които с обжалваното решение е прието, че са възникнали предявените с тях кондикционни вземания, вследствие на което е разгледано и уважено процесуалното възражения за прихващането с парични задължения на ищеца към ответника.

При съвпадане на правните съждения на въззивния съд с крайния извод, до който е достигнал първоинстанционният съд, обжалваното решение е потвърдено.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

То не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускането му до касационно обжалване (по същество с първите два процесуалноправни въпроса е обоснован този самостоятелен селективен критерий).

Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като напр. липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните. Следователно, пораждането на процесуалното право на иск и неговото надлежно упражняване се обуславя от наличието на абсолютните положителни процесуални предпоставки (право - и дееспособност на страните в процеса; процесуална легитимация; правен интерес; надлежна представителна власт; родова компетентност), респ. от липсата на отрицателни процесуални предпоставки – т. нар. процесуални пречки (абсолютни - отвод за решен спор със СПН – чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК; отвод за висящност на тъждествен правен спор – чл. 126, ал. 1 ГПК; неподведомственост; относителни - отвод за арбитражна клауза или клауза за определяне на договорна местна подсъдност по чл. 117 ГПК; отвод за местна подсъдност; международна подсъдност на чужд съд, която не е изключителна). Първоинстанционното решението е недопустимо, когато в противоречие с основния принцип на българския граждански процес – диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), съдът се е произнесъл по непредявен иск (по незаявените правопораждащи спорното материално право юридически факти и търсения вид на съдебна защита), вкл. и извън обема на поисканата съдебна защита (произнасяне „свръх петитум”).

Както първоинстанционният, така и въззивният съд са разгледали действително предявените кондикционни искове, обоснован със заявените в исковата молба правопораждащи спорното материално право юридически факти („въпросните имоти са държавна собственост; владеят се или се държат от „Желев” ООД; владението или държането на въпросните имоти от „Желев” ООД е без правно основание… За двата поземлени имота и за обектите, построени в тях, са налични актове за частна държавна собственост… Видно е, че държавата, а и ищцовото предприятие като лице, комуто е възложено да управлява горепосочените поземлени имоти, са били лишени от ползването на гоепосочените поземлени имоти и сгради за периода от 29.09.2018 г. до 09.02.2022 г. за поземлен имот… и от 01.10.2018 г. до 09.02.2022 г. за поземлен имот…“) и вида и обема на търсената съдебна защита (претендират се кондикционни вземания, представляващи обезщетение за ползването на двата поземлени имота, ведно с построените върху тях сгради, подробно описани с техните идентификатори, предназначение, площ и етажност в обстоятелствата част на исковата молба – върху първия поземлен имот седем сгради, а върху втория поземлен имот шест сгради). Следователно, като при формиране на своето вътрешно убеждение въззивният съд е преценявал стойността на средния пазарен наем за ползване на процесните поземлени имоти и построените върху тях сгради – съвкупно, той се е произнесъл по всички правопораждащи предявените кондикционни вземания юридически факти, поради което постановеното от него решение не е вероятно недопустимо (той е приложил един от основните принципи в българското процесуално право – диспозитивното начало, уреден в разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК).

С първите два процесуални въпроса се обосновава недопустимостта на въззивното решение, но те не отговарят както на самостоятелния селективен критерий по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, така и на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не са обусловили волята на апелативния съд. Както бе изяснено, въззивният съд се е произнесъл съобразно наведените в исковата молба правопораждащи спорното материално право юридически факти, очертаващи основанието на предявените кондикционни искове, като не е разширил предмета на исковете. От друга страна, като е приел, че в предмета на спора се включва и твърденият факт, че търговското дружество е ползвало без правно основание не само процесните поземлени имоти, но и построените върху тях сгради, подробно описани в исковата молба, апелативният съд се е произнесъл по всички наведени доводи, релевирани във въззивната жалба - за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение, вкл. и по оплакването, че приетата СТОЕ „надхвърля предмета на делото (включва стойности за ползване на сгради при иск, ограничени до терена)”.

В този смисъл, и третият процесуален въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК - въззивният съд не е достигнал до правния извод, че СТОЕ не е съобразена с предмета на иска и е включвала компоненти, които не са претендирани, а напротив – и апелативният съд е разгледал предявените кондикционни искове на заявените в обстоятелствената част на исковата молба правопораждащи юридически факти, като при определяне на размера на предявените кондикционни парични вземания е съобразявал средния пазарен наем не само на ползваните поземлени имоти, но и на изградените сгради върху тях.

По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Тъй като ответникът по касационната жалба не е представил доказателства за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС в размер на сумата от 16176,74 евро с ДДС (представени са договор за правна защита и съдействие и фактура, съгласно които уговореното адвокатско възнаграждение ще бъде заплатено чрез банков превод, но не и доказателства за извършено плащане), съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателния разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, процесуалното искане за присъждане на тези разноски е неоснователно.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 261/05.11.2025 г., постановено по в. т. д. № 117/2025 г. по описа на Апелативен съд-Варна, 3 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.