ОПРЕДЕЛЕНИЕ

гр. София, № 1538/01.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети март две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

като разгледа докладваното от съдия Господинова т. д. № 101 по описа за 2026 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Банка ДСК“ АД срещу решение № 1039 от 01.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 843/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7-ми състав, с което след частична отмяна и потвърждаване на решение № 124 от 29.08.2023 г., постановено по гр. д. № 49/2021 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, са отхвърлени исковете с правна квалификация чл. 422 ГПК, предявени от „Банка ДСК“ АД срещу П. К. Е., Н. М. Д. и Н. М. Ш., като последните две физически лица са конституирани в процеса на мястото на починалия първоначален ответник Г. А. Д., за признаване за установено, че П. К. Е., Н. М. Д. и Н. М. Ш. дължат солидарно на „Банка ДСК“ АД сумата от 64 983, 15 евро, съответстваща на 127 094, 05 лв., представляваща предоставена за ползване сума по договор за кредит, сключен на 13.10.2005 г., сумата от 7 728, 18 евро, представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 07.12.2016 г. до 08.07.2020 г., дължима по договор за кредит, сключен на 13.10.2005 г., сумата от 691, 05 евро, представляваща неустойка за забава, начислена за периода от 23.05.2017 г. до 08.07.2020 г., дължима по договор за кредит, сключен на 13.10.2005 г., сумата от 505, 43 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, начислена за периода от 08.07.2020 г. до 04.08.2020 г., сумата от 660, 85 евро, съответстваща на 1 292, 49 лв., представляваща заемни такси, дължими по договор за кредит, сключен на 13.10.2005 г., от които 60 евро - такса изискуемост, 264, 25 евро - такса за застраховка, 336, 60 евро - такса за подновяване на ипотека.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявени искове, като е отрекъл дължимостта на вземанията, предмет на спора, в лева, а те са посочени в исковата молба като такива в евро. Касаторът заявява, че обжалваното решение е и неправилно. При постановяването му въззивният съд не е съобразил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Представеният по делото документ, представляващ Приложение № 1 „Условия за ползване на преференциален лихвен процент по жилищен кредит“, е обсъден изолирано от клаузата на чл. 7.1.2. от договора за кредит, което е довело до необоснован извод, че той не е част от постигнатото с този договор съгласие за размера на задължението на кредитополучателя за заплащане на възнаградителна лихва. Касаторът намира, че изводът на въззивния съд за неравноправност на клаузата на чл. 7.1.2. от договора за кредит, е основан на неточното й тълкуване, което го прави неправилен. С тази клауза страните са изразили воля, че размерът на задължението на кредитополучателя за възнаградителна лихва ще се изменя само ако това лице не изпълнява условията, при които е уговорено, че тя се изчислява въз основа на преференциален лихвен процент. Сочи, че въззивният съд не е взел предвид, че клаузата на чл. 24.1. от договора за кредит не е прилагана в отношенията между страните, защото превалутирането на задълженията по договора е извършено не по реда, установен с нея, а по искане на кредитополучателя за предоговаряне на условията за връщане на заетата сума, сред които е и уговорка за намаляване на лихвения процент, при който се изчислява размера на възнаградителната лихва. Заявява, че въззивният съд е направил изводите си в обжалваното решение въз основа на практика на СЕС по прилагане на Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на чл. 14, ал. 2 от Закона за защита на потребителите от 2006 г., които с оглед датата на сключване на договора за кредит не са приложими към него.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като формулира шест въпроса. Поддържа и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответниците по касация - П. К. Е., Н. М. Д. и Н. М. Ш., са подали отговор на касационната жалба, в който заявяват, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излагат съображения за това, че решението е правилно.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане в производството са предявени от „Банка ДСК“ АД срещу П. К. Е. и Г. А. Д. обективно и субективно съединени искове с правна квалификация чл. 422 ГПК за признаване за установено, че ответниците дължат да изпълнят солидарно към ищеца задължения за заплащане на главница, възнаградителна лихва, неустойка за забава, обезщетение за забава в размер на законната лихва, такса изискуемост, такса за застраховка и такса за подновяване на ипотеката, които са възникнали по договор за кредит, сключен на 13.10.2005 г., между „Банка ДСК“ АД и П. К. Е., като кредитополучател, и за изпълнение на които се е задължил да отговаря като поръчител Г. А. Д. по силата на договор за поръчителство, сключен на 28.06.2017 г. Ответникът Г. А. Д. е починал в хода на процеса и като страни на негово място са конституирани наследниците му по закон Н. М. Д. и Н. М. Ш.. Въззивният съд е счел за установено по делото, че между „Банка ДСК“ АД и П. К. Е., като кредитополучател, е сключен договор за кредит от 13.10.2005 г., с който банката е предоставила на кредитополучателя за ползване парична сума в размер на 160 000 лв. Не се доказва по делото да са изготвени и подписани приложения към този договор, представляващи погасителен план и общи условия. Такива не са посочени в съдържанието на договора и в производството няма представени документи, които да може да се заключи, че представляват приложения към него. Като доказателство по делото е представен документ, означен като Приложение № 1, който сдържа условия за ползване на преференциален лихвен процент по жилищен кредит, като ищецът твърди, че той е неразделна част от процесния договор за кредит, а ответникът оспорва този факт. Въззивния съд е съобразил, че в този документ липсва дата на съставяне, поради което е заключил, че не може да се приеме, че това е станало при сключване на процесния договор за кредит. Освен това той не е подписан от двете страни по договора. Въпреки че документът е подписан от кредитополучателя, от съдържанието му не става ясно каква е изразената от този субект воля за избиране на конкретни условия за ползване на преференциален лихвен процент, от който се изчислява възнаградителната лихва, както и какъв е уговореният точен размер на този лихвен процент. С оглед на това съдът е счел, че този документ не е част от съдържанието на сключения договор за кредит и от него не се установява какво е съдържанието на поетите от страните задължения, което трябва да се определи само от клаузите на подписания на 13.10.2005 г. договор за кредит. Волята на страните за съдържанието на задълженията, които възникват за тях по договора за кредит, не може да се изведе и от подписаните допълнителни споразумения към него. Въззивният съд е приел, че с клаузата на чл. 7.1.2. от договора за кредит е постигната уговорка, че лихвеният процент, въз основа на който се изчислява размера на възнаградителната лихва, дължима от кредитополучателя, ще се определя едностранно от кредитора, като промяната му ще бъде задължителна за страните. Преценил е, че тази клауза не е индивидуално уговорена, както и че нарушава принципа за добросъвестност и създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните. С оглед на това тя е неравноправна на основание чл. 35, ал. 2, т. 8 и т. 10 от Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия /отм./, които норми са били действащи към момента на сключване на договора за кредит. Това означава, че тя е нищожна и не следва да се прилага, като съдът е длъжен да потърси евентуално друга диспозитивна норма от националното законодателство, която да възстанови равновесието на страните, каквото е било при сключване на договора. В тази връзка въззивният съд е счел, че трябва да приложи действащата към момента на сключване на договора за кредит разпоредба на чл. 14, ал. 2 от Закона за потребителския кредит /отм./, която предвижда, че кредитополучателят следва да върне чистата стойност на кредита. Взел е предвид изчисленията на вещото лице в заключението на съдебно-счетоводната експертиза /ССЕ/, допусната във въззивното производство, според които чистата стойност на кредита към 17.10.2008 г. е 151 353, 43 лв., а размерът на платените от кредитополучателя на банката суми за периода от 17.10.2008 г. до 17.01.2020 г., когато е направено последното плащане по сделката, е 159 480, 38 лв. Съпоставил е тези две суми и е заключил, че кредитополучателят е върнал чистата стойност на кредита още на 17.01.2020 г. С това той е изпълнил изцяло задължението, което единствено е възникнало за него по силата на процесния договор за кредит, което е основание за отхвърляне на предявените срещу него установителни искове. Разглеждайки исковете, предявени срещу наследниците на ответника Г. А. Д., въззивният съд се е произнесъл, че клаузата на чл. 24.1. от договора за кредит, в която е предвидено, че кредитът се превалутира от лева в евро, е неравноправна и като такава, е нищожна. От нея не възниква възможност за превалутиране на задълженията по кредитната сделка в евро, поради което подписаното между страните допълнително споразумение за това не поражда последици. Това означава, че задълженията на кредитополучателя по процесния договор трябва да се изпълняват във валутата, в която кредитът е отпуснат и те са договорени, която е лева. Съобразявайки това, въззивният съд е намерил, че за да бъде валидно учредено поръчителство за задълженията по кредитната сделка, в договора за поръчителство трябва да е предвидено, че се обезпечава дълг в лева, а не в евро. В договора за поръчителство, сключен на 28.06.2017 г., по силата на който ищецът твърди, че Г. А. Д. се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на задълженията по договора за кредит, обаче е уговорено, че се обезпечава дълг в евро – за сумата от 75 323, 82 евро. С оглед на това е прието, че договорът за поръчителства обезпечава главен валутен дълг, какъвто не съществува, поради което липсва предмет на обезпечението. Това прави този договор нищожен съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 138, ал. 2 ЗЗД и въз основа на него не е възникнало задължение за Г. А. Д. да отговаря за изпълнение на дълга на кредитополучателя по договора за кредит. Задължение за това лице да заплати претендираните в процеса суми не съществува и предвид факта, че единственото задължение, което е възникнало в тежест на кредитополучателя по кредитната сделка, да върне чистата стойност на кредита е погасено преди сезиране на съда чрез плащане. Това е основание за отхвърляне и на исковете, предявени срещу наследниците на ответника Г. А. Д.. Предвид частичното разминаване между изводите на въззивния съд и на съда от първа инстанция обжалваното решение е отменено в частта, с която установителните искове са уважени и вместо това е постановено друго, с което те са отхвърлени. В останалата обжалвана част, с която са отхвърлени предявените искове, първоинстанционното решение е потвърдено.

Доколкото в касационната жалба касаторът посочва, че обжалваното решение е недопустимо, трябва да се приеме, че той се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Наличието на този порок на решението е обосновано с това, че въззивният съд се е произнесъл по непредявени искове, като в диспозитива е отхвърлил искове за установяване дължимостта на вземанията, предмет на спора, като е посочил стойността им в лева, а валутата, в която те са индивидуализирани в петитума на исковата молба, е евро. В тази връзка първо следва да бъде съобразено, че в диспозитива на въззивното решение размерът на исковете, които са отхвърлени, е записан както в лева, така и в равностойността им в евро, която съответства на стойността на спорните парични вземания, посочена в исковата молба. Наред с това трябва да се съобрази, че в Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015 г., постановено по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени задължителни указания, че когато едно вземане се претендира в левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът служебно присъжда вземането в чуждестранната валута, с което не се нарушава диспозитивното начало /чл. 6, ал. 2 ГПК/, защото не се променя предметът на делото - не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от ищеца. При съобразяване на тези указания трябва да се приеме, че като се е произнесъл с обжалваното решение за отхвърляне на искове за дължимост на определена парична сума, която е посочена в лева, а не в евро, каквото е формулираното от ищеца искане, въззивният съд не е излязъл извън предмета на делото. Той е разгледал искове, имащи за предмет точно спорното право, което ищецът претендира, което е за парични вземания на определена стойност, а не друго по вид право. С оглед на това липсват данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение и не е налице основанието за неговото допускане до касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя и шест въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили изводите на въззивния съд за неоснователност на предявените искове, които са следните: 1) Може ли съдът да присъди левова равностойност на сума, уговорена в чужда валута?; 2) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност?; 3) Какво е действието на директивите, като част от правото на ЕС?; 4) Какво е действието на материалноправните норми във времето и кой е законът, който регулира материалноправните отношения между страните?; 5) Следва ли при тълкуването на съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаемата воля на страните и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор?; 6) Какви са критериите, на които трябва да отговаря клаузата за възнаградителна лихва в договор за кредит, за да не е неравноправна?. По отношение на тези въпроси се поддържат допълнителните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 и т. 1, т. 2 ГПК.

Първият от формулираните въпроси, който ще бъде разгледан, е този, посочен като втори, по който касаторът се позовава на допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Той се отнася до задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото, поради което касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство. Ето защо този въпрос има характера на правен. Той е и обуславящ изхода на спора. По него е налице формирана съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т. д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т. д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т. д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр. д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр. о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че Софийски апелативен съд не се е произнесъл по част от доводите на ищеца, поддържани и във въззивното производство. Първият от тях е, че документът, обозначен като Приложение № 1, следва да се тълкува във връзка с чл. 7.1.2. от договора за кредит, както и с оглед на други установени по делото факти, които в своята съвкупност водят до извода, че този документ е неразделна част от договора за кредит. В постановеното решение въззивният съд е анализирал приетия като писмено доказателство по делото документ, представляващ Приложение № 1, като въз основа на това и на останалите събрани в производството доказателства е направил самостоятелен извод, че не може да се приеме, че той определя съдържанието на задължението за възнаградителна лихва, което е възникнало за кредитополучателя по сключения договор за кредит. Дали този извод е обоснован е въпрос, касаещ правилността на обжалваното решение, по която касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби. Следователно събраното в производството доказателство, на което се позовава касаторът, е изследвано от въззивния съд.

Вторият довод, по който се твърди да липсва произнасяне в обжалваното решение, е, че страните са сключили допълнителни споразумения към договора за кредит, които определят съдържанието на задълженията, които възникват за кредитополучателя по силата на процесната сделка. От материалите по делото е видно, че ищецът е основал исковете си и на факта на сключване между страните по договора за кредит на допълнителни споразумения към него, като твърди, че с тях е постигнато съгласие за размера на задължението на кредитополучателя за заплащане на възнаградителна лихва. Такива допълнителни споразумения са приети като доказателства в производството, но в решението си въззивният съд не е обсъдил нито едно от тях. Той не е изложил мотиви дали те са сключени между страните по кредитната сделка, дали са действителни или намира, че страдат от порок, който ги прави нищожни, в каквато насока в процеса е заявено възражение от ответниците. С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че постановеното от въззивния съд решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК по процесуалноправния въпрос, поставен от касатора и конкретизиран от съда съгласно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като изложи съображения по всички защитни доводи и възражения на страните и извърши анализ на всички събрани в производството доказателства?

Доколкото въззивното решение се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос, не следва да бъдат разглеждани доводите на касатора за това, че в обжалвания акт съдът се е произнесъл по още пет въпроса в противоречие със съдебната практика, попадаща в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и с актове на Съда на Европейския съюз, както и за наличие на специалното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане до касация на решението като очевидно неправилно. Тези въпроси и изложените доводи са свързани с оплаквания за наличие на пороци на обжалваното решение, водещи до неговата неправилност, които са развити и в касационната жалба, поради което по тях касационният съд ще се произнесе в решението, което ще бъде постановено по реда на чл. 290 ГПК.

Предвид извода, че решение № 1039 от 01.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 843/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7-ми състав, следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на касатора трябва да бъдат дадени указания да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба, която съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е в размер на 1 491, 37 евро.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1039 от 01.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 843/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7-ми състав.

УКАЗВА на касатора „Банка ДСК“ АД в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи по делото доказателства за внесена по сметката на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 1 491, 37 евро. При неизпълнение на указанията в срок производството по касационната жалба ще бъде прекратено.

При представяне на документ за платена държавна такса в указания срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание, а при неизпълнение на дадените указания в срок - да се докладва на състава за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.