ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1668

[населено място], 09.06.2026 година

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на четвърти юни две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. А. Н.

Т. К.

като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. ч. т.д. № 1140 по описа за 2026г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Т. И. ООД срещу определение № 8 от 08.01.2026г. по в. т.д. № 276/2025г. на Апелативен съд – Пловдив. С определението е потвърдено решение № 62 от 20.12.2024г. по т. д. № 61/2022г. на Окръжен съд - Кърджали в частта, имаща характер на определение, за оставяне без разглеждане на предявените от дружеството срещу Х. А. Ю. и М. Х. Ю. искове с правно основание чл. 145 от ТЗ за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 174 325 лева, представляващи присвоени парични средства през 2020г., като производството по делото в тази част е прекратено на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното определение е неправилно. Въззивният съд не е изследвал действителната обща воля на страните, обективирана в споразумението от 19.04.2022г., предмет на т. д. № 35/2022г. на Окръжен съд – Кърджали, с което е нарушил разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД. Не е бил изследван какъв е действителният характер на липсващите и присвоени парични средства. В текста на споразумението страните са констатирали, че ответникът М. Х. Ю. е присвоил парични средства за дружеството, с които е правил плащания за своя сметка и е заплащал свои лични сметки. Претендираните по т. д. № 61/2022г. суми не са обхванати от споразумението. Тук сумите са били счетоводно оформени като фиктивно изплатени дивиденти, без реално да са получени от останалите съдружници. Тези суми са били установени от дружеството след подписване на споразумението от 19.04.2022г. и не са включени в него.

Касаторът иска, при допускане на касационно обжалване, оспореното въззивно определение да бъде отменено и делото - върнато на Окръжен съд – Кърджали за произнасяне по същество на предявения иск.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното определение съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на делото правен въпрос, решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираният въпрос е: „Следва ли във всеки конкретен случай съдът да изследва действителната воля на страните в съответствие с чл. 20 от ЗЗД?“.

Във връзка с въпроса от касатора са посочени решение № 213 от 06.01.2017г. по гр. д. № 5864/2015г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 147 от 06.11.2020г. по гр. д. № 3283/2019г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 85 от 24.07.2015г. по гр. д. № 1207/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и др.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе, констатира следното:

Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, както и не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение, за да бъде определението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

С решението от 20.12.2024г. по т. д. №61/2022г. на Окръжен съд - К. М. Х. Ю. е бил осъден да заплати на „Т. И. ООД на основание чл. 145 от ТЗ сумата от 712 975 лева имуществени вреди, представляващи присвоени парични средства, осчетоводени като изплатени дивиденти на съдружници в „Т. И. ООД за 2017г. и 2018г., със законната лихва за забава от 30.12.2022г. до окончателното плащане, а искът срещу Х. А. Ю. по чл. 145 от ТЗ е бил отхвърлен. С допълнително решение са били отхвърлени и предявените срещу този ответник при условията на евентуалност искове по чл. 45 от ЗЗД и чл. 55 от ЗЗД. Срещу основното и допълнителното решението са били подадени въззивни жалби както от „Т. И. ООД, така и от М. Х. Ю.. С въззивната си жалба дружеството е оспорило и частичното прекратяване на производството (с решението от 20.12.2024г.) по отношение на исковете срещу ответниците по чл. 145 от ТЗ за присвоени суми през 2020г. в размер на 174 325 лева. Въззивният съд е преценил, че първо следва да се произнесе по жалбата на „Т. И. ООД в тази й част, тъй като тя има характер на частна жалба.

За да постанови определението си, с което частичното прекратяване на производството по т. д. №61/2022г. на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК е потвърдено, въззивният съд е приел, по друго дело (т. д. №35/2022г. на Окръжен съд – Кърджали) от „Т. И. ООД е била претендирана сумата от 224 306 лева. Тя, според изложените обстоятелства, е била дължима по споразумение от 16.04.2022г., сключено с Х. А. Ю. и М. Х. Ю. след установени присвоени от тях през периода 2019г. - 2021г. суми. При условията на евентуалност сумата от 224 306 лева е била претендирана на основание чл. 145 от ТЗ - като присвоена, включително чрез теглене на пари в брой от каса и теглене на банкомат от банковите сметки на дружеството за периода 2019 - 2021г. С молба вх.№2370/25.08.2022г. от дружеството – ищец по това дело е било уточнено, че претенцията е на договорно основание (споразумение от 19.04.2022г.), но, при условията на евентуалност, и на основание чл. 145 от ТЗ – за нанесени от ответниците вреди. Т. д. № 35/2022г. по описа на Окръжен съд – Кърджали не е приключило и е било висящо.

С оглед предмета и висящността на делата пред Окръжен съд – Кърджали, съставът на Апелативен съд – Пловдив е направил обобщаващ извод, че се касае за идентичност на сумите, претендирани от „Т. И. ООД, като присвоени през 2020г. Търсената по т. д. № 61/2022г. по описа на Окръжен съд - Кърджали като присвоена през 2020г. сума от 174 325 лева е била част от претедираната при условия на евентуалност сума в общ размер 224 306 лева по т. д. № 35/2022г. Изложените твърдения и по двете дела са били идентични – за присвоени суми. Поради това, според въззивния съд, е бил налице висящ процес между същите страни относно същия спор (на същото основание и за същото искане), без значение, че в исковата молба, по която е образувано т. д. №35/2022г., ищецът е търсил защита на първо място на договорно основание. При условията на евентуалност е бил предявен иск по чл. 145 от ТЗ. Искът и процесът по отношение на сумата от 174 325 лева е недопустим. Процесуалната норма на чл. 126, ал. 1 от ГПК повелява, че когато в един и същ съд има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, като по този начин процесуалната норма визира съществуващата процесуална пречка за допустимост на повторно предявения спор.

При тези установени обстоятелства поставеният от касатора правен въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Той не съответства на мотивите на въззивния съд в обжалваното определение, съответно не е въпрос от значение за изхода на делото съгласно постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, приложимо и към частните касационни производства по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Въззивният съд не е обсъждал съдържанието на споразумението от 19.04.2022г., нито приетите обстоятелства по чл. 126, ал. 1 от ГПК са поради тълкуването от съда на това споразумение. Съпоставени от състава на Апелативен съд – Пловдив са водените по т. д. № 61/2022г. на Окръжен съд – Кърджали искове по чл. 145 от ТЗ (изложените по тези искове обстоятелства) и предявените при условия на евентуалност искове по т. д. №35/2022г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, при същата правна квалификация (чл. 145 от ТЗ). За решаващо е било счетено, че и по двете групи искове са изложени обстоятелства за разходвани и неотчетени от М. Х. Ю. и Х. А. Ю. като управители на „Т. И. ООД суми (теглене на пари в брой от каса и теглене на пари от банковите сметки на дружеството). На споразумението от 19.04.2022г., във връзка с което е поставеният от касатора въпрос, са били основани предявените главни искове по т. д. №35/2022г., но не поради висящността на тези искове е било постановено прекратителното определение по чл. 126, ал. 1 от ГПК, съответно определението на въззивния съд по подадената частна жалба.

По изложените съображения касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд – Пловдив не следва да бъде допускано.

От името на Х. А. Ю. и М. Х. Ю. е поискано присъждане на направените в частното касационно производство разноски за адвокат. Установяват платено адвокатско възнаграждение от по 3000 евро с ДДС по договори за правна защита и съдействие, сключени с адвокат Д. И. Д.. С оглед изхода на делото тези разноски следва да им бъдат присъдени изцяло (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК).

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 8 от 08.01.2026г. по в. т.д. № 276/2025г. на Апелативен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА „Т. И. ООД, ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на Х. А. Ю., с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], вх.“Б“, ет. 2, ап. 20, и на М. Х. Ю., с ЕГН [ЕГН] и с адрес [населено място], [улица], вх.“Б“, ет. 1, ап. 16, сума от по 3 000 евро (три хиляди евро) на всеки от тях, разноски за адвокат в частното касационно производство на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.