ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1675
[населено място], 09.06.2026 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май, през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Б.
ЧЛЕНОВЕ: А. Н.
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч. т.д.№ 1029 по описа за две хиляди двадесет и шеста година, съобрази следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Бор 8„ ЕООД против определение № 3124/24.11.2025г. по ч. гр. д.№ 2806/2026г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 2848/10.07.2025г. по т. д.№ 339/2025г. на Софийски градски съд. С потвърденото определение е постановено спиране на производството, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, до приключване с влязъл в сила съдебен акт на спора по т. д.№ 1657/ 2024г. на Софийски градски съд. Касаторът оспорва правилността на атакуваното определение, като намира необоснован извода на съда, за преюдициалност на спора по т. д.№ 1657/2024г. на СГС, отделно от обстоятелството, че предявеният по приетото за обуславящо дело иск е и недопустим - дължимото от съда в настоящия спор произнасяне, с оглед съдържанието на защитата на ответника, включва и предмета на обуславящия иск, т. е. самостоятелен интерес от предяването му липсва. При това, постановеното по същия съдебно решение ще установи със сила на пресъдено нещо наемно правоотношение на страните към момента на устните състезания, т. е. към един бъдещ, спрямо периода на претенцията за обезщетение за пропуснати ползи по настоящия спор, период / 01.11.2024г. – 31.01.2025г./.Акцентира се на обстоятелството, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК предполага обуславящото дело да се разглежда, а в случая и то е спряно, до приключване с влязъл в сила съдебен акт на друго, прието за преюдициално спрямо предмета му, производство / по т. д.№ 659/2024г. на СГС /.
Ответната страна – „Х. К. ООД - не е подала отговор.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Ищецът „Бор 8„ЕООД е предявил срещу ответника „Химтрейд – Комет„ООД осъдителен иск, за сума в размер на 26 400 лева – обезщетение за пропуснати ползи, от препятствано от ответника ползване собствени на ищеца недвижими имоти - магазини, складове и паркомясто, за периода 01.11.2024г. – 31.01.2025г. Твърди, че сключеният договор за наем на тези имоти е развален, поради виновно неизпълнение на ответника, в качеството на наемател, на задължението за заплащане на наемна цена / от м. март 2024г. вкл. /. За неплатена наемна цена до развалянето на договора, с действие за в бъдеще / март – юни 2024г. вкл. / ищецът сочи образувано и висящо дело - т. д.№ 1725/2024 г. на СГС. Твърди, че недвижимите имоти били освободени от ответника на 31.10.2025г., поради което и крайния момент на претенцията за обезщетяване на пропуснати ползи е тази дата.
Ответникът е оспорил иска, твърдейки че е кредитор на ищеца, по силата на договор цесия от 26.04.2024г., с който му е прехвърлено вземане на П. Н. Б. към ищеца, в размер на 550 000 лева - паричната равностойност на 42 500 дружествени дяла от капитала на ищцовото дружество. Твърди, че вземането е предмет на образувано и висящо т. д.№ 659/2024г. на СГС, между цедента П. Н. Б., в качеството на ищец по същото, и „Бор 8„ ЕООД, в качеството на ответник. Отделно се позовава на отправено до ищеца извънсъдебно изявление за прихващане вземанията на същия от наемна цена по сключения договор за наем - както изискуема към волеизявлението за прихващане, така и бъдеща - с това му цедирано вземане, като твърди, че с последиците на прихващането не се явява в неизпълнение на договора за наем и за ищеца не е възникнало потестативно право за развалянето му. Позовава се на висящо между настоящите страни дело - т. д.№ 1657/24г. на СГС - по предявен от „Химтрейд - Комет„ ООД срещу „Бор 8„ ЕООД установителен иск, по чл. 124 ГПК, за установяване съществуващо между страните наемно правоотношение към датата на исковата молба - 09.08.2024г, основано на последиците от признато право на вземане на цедента Б. и отправеното възражение за прихващане до ищеца. Предаването на ползваните имоти на 31.01.2025г. ответникът обосновава с изтекъл срок на договора, а не с развалянето му. Поради преюдициалност на спора по т. д.№ 1657/2024г. на СГС спрямо настоящия - тъй като със сила на пресъдено нещо ще се потвърди наличието на правно основание за ответника да държи недвижимите имоти - е поискано спиране на производството по т. д.№ 339/2025г. на СГС, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
В допълнителна искова молба ищецът сочи, че т. д.№ 659/2024г. на СГС, за установяване вземането на цедента П. Н. Б. от парична равностойност на дружествени дялове от капитала на ищцовото дружество, е спряно до приключване с влязъл в сила съдебен акт на т. д.№ 3500/2024г. на СГС. Страни по същото са физическите лица П. Н. Б. и П. П. Б. / едноличен собственик на капитала на „Бор 8„ЕООД /, а искът е с правно основание чл. 30 ЗН и предмет универсално завещателно разпореждане в полза на ответника, от наследодателя на ищеца, в обхвата на наследството от който влизат и дружествените дялове от капитала на „Бор 8„ ЕООД. Ищецът се позовава и на факта / установен със справка в ЕПЕП /, че производството по сочения за преюдициален спор – по т. д.№ 1657/2024г. на СГС също е спряно, до приключване на спора по т. д.№ 659/2024г.. на СГС, производството по който също е спряно, до приключване на спора по т. д.№ 3500/ 2024 г. на СГС. Позовава се и на постановено, невлязло в сила, първоинстанционно решение по т. д.№ 1726/2024г. на СГС, с което е уважен иска на „Бор 8„ ЕООД срещу „Х. К. ООД, с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД, за опразване на процесните помещения от ответното дружество.В този смисъл се оспорва твърдението, че държането им е предадено поради изтекъл срок на договора за наем. Ищецът оспорва да е породило правни последици твърдяното от ответника извънсъдебно изявление за прихващане, поради неликвидност и незискуемост на активното вземане. По всички тези съображения се оспорва наличието на предпоставки за спиране на производството, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
В отговора на допълнителната искова молба, ответникът поддържа преюдициалност на настоящия и със спора по т. д.№ 659/2024г. на СГС.
Първоинстанционният съд е уважил искането, а въззивният съд споделил извода му. Прието е наличие на преюдициалност на спора единствено по т. д.№ 1657/2024 г. на СГС, доколкото с решение по същото ще се установи със сила на пресъдено нещо съществуването на наемно правоотношение между страните, възникнало по договор за наем от 18. 01.2019 г., като се отрече възникнало за наемодателя потестативно право на развалянето му. С оглед предприетата от ответника защита, въззивният съд е посочил, че в предмета на спора е и установяване прекратяването на предходно установената облигационна връзка между страните, основана на сключения от тях договор за наем на процесните имоти - предмет и на спора по т. д.№ 1657/2024г. на СГС, макар с обратен знак - за установяване съществуването на наемното правоотношение. Предвид това съдът е приел, че произнасянето по т. д.№ 1657/2024г. на СГС е с преюдициално значение относно материалноправната легитимация на ищеца по настоящия спор – дали се явява носител на право на обезщетяване за пропуснати ползи от неоснователното държане на имотите от ответника. Това в достатъчна степен удовлетворявало изискването за обусловеност на спора по т. д.№ 339/2025 г. на СГС от спора по т. д.№ 1657/2024г. на СГС. Отчетен е обективния и субективен идентитет по двете дела. Доводът на ищеца – частен жалбоподател, основан на факта, че и обуславящото дело е спряно, до приключване със сила на пресъдено нещо на друг, обуславящ спрямо същото спор, освен липсата на данни определението за спиране от 02.12.2024 г. по т. д. № 1657/2024 г. на СГС / представено по делото / да е влязло в сила, въззивният съд е коментирал като неотносим към преценката му за наличието на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Производството за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на недвижими имоти, по развален договор за наем, може ли да е в преюдициална връзка с установителен иск за незаконосъобразно разваляне на наемно правоотношение ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1 , т. 1 ГПК , поради противоречие на въззивното определение с приетото в решение по гр. д.№ 1806/2018 г. на ІV г. о. на ВКС; 2/ Спирането на производство по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК има ли временен характер и изисква ли обуславящото дело да не е спряно или прекратено ? – в идентична хипотеза допълнителният селективен критерий се обосновава с ТР № 1/2019г. по тълк. дело № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС, както и с определение по ч. т.д. № 2540/2013г. на І т. о. на ВКС. Жалбоподателят поддържа очевидна неправилност на въззивния акт, като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване - чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, която обосновава със съпоставката между предмета на двете – обусловено и обуславящо – производства.
Първият от формулираните въпроси е фактологично неточен: включва, като доказана, но точно тя спорна по делото, предпоставка за отговора - развален наемен договор, поради виновно неизпълнение на ответника, в качеството на наемател, на задължението му за заплащане на наемна цена. Неточно е възпроизведен и предмета на обуславящото дело, което е образувано по предявен установителен иск за съществуващо и към момента на образуването му наемно правоотношение между страните. Несъответствието на включени в хипотезиса на въпроса предпоставки с преценимите, за произнасянето на съда по наличието на основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, обстоятелства, е достатъчно да се изключи характеристиката му на правен въпрос. Дори да би бил надлежно формулиран, не се обосновава допълнителния селективен критерий с посоченото решение по чл. 290 ГПК, което касае напълно различна хипотеза: приета е недопустимост на установителен иск за съществуване на наемно правоотношение, предявен от наемател срещу наемодатели, с твърдение, че изявлението за прекратяването му от страна на наемодателите - неизправна по договора страна, не е породило правни последици. Съдът е приел, че такъв иск е лишен от правен интерес / впрочем в съответствие и с друга формирана практика на касационна инстанция, че и неизправна страна може да прекрати договорната връзка /, тъй като е недопустимо чрез такъв иск съдът да санира един прекратен договор, доколкото на разположение на изправната страна остава правото на обезщетяване по чл. 82 и сл. ЗЗД.
Вторият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като жалбоподателят е релевирал възражение, че обуславящото дело също е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и това е пречка за спиране на настоящото, което въззивният съд е счел за неотносимо към дължимата преценка за преюдициалност. Не е удовлетворен допълнителния селективен критерий с посоченото ТР, досежно коментирания в мотивите му временен характер на спирането, какъвто въззивният съд не е отрекъл, както и с определението по ч. т.д.№ 2540/2013г. на І т. о. на ВКС, постановено в хипотеза на едновременно спиране на две производства, поради мотивирана взаимна преюдициалност, какъвто не е настоящият случай.
Касационното обжалване следва да се допусне, поради очевидна неправилност на въззивното определение, предвид отказа на въззивния съд да прецени наличието на преюдициалност, с оглед обвързаността на обусловеното дело с обуславящите го дела, спрямо които самото то е спряно или дори да не е / доколкото се оспорва влязло в сила определение за спиране на т. д. № 1657/2024г. на СГС /, обуславящото дело се сочи зависимо от правните последици по същите и тяхната противопоставимост на страните по настоящия спор.
Съгласно формирана по приложението на чл. 182 , ал. 1, б.”г” ГПК /отм./, идентичен на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, съдебна практика, основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато между делата съществува връзка на обусловеност, а такава ще е налице когато предмета на обуславящото дело е право или правоотношение, чието съществуване или несъществуване е предпоставка за съществуването на правоотношението, предмет на обусловеното дело. За да бъде едното дело обуславящо е необходимо да има връзка между предмета на делата и между страните по тях, така че страните по обусловеното дело да могат да се позоват на правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо по обуславящото дело. Правоустановителното действие е противопоставимо, когато противната страна е обвързана от силата на пресъдено нещо по обуславящото дело, като страна в същото или правоприемник / чл. 298, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ГПК/, т. е. когато субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение се разпростира и по отношение страните по обусловения иск.
Принципно не е недопустимо / стига да е с оправдан правен интерес за отделното им предявяване, а не злоупотреба с процесуални права / обуславящото дело също да бъде спряно до произнасяне по друг, обуславящ за същото правен спор, респ. производството по последния да се спре до приключване с влязло в сила решение по друг, обуславящ спрямо него правен спор, какъвто е настоящият случай. Но точно с оглед изискването за връзка между предмета на делата и субективен идентитет, като условие за наличие на преюдициалност, по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, в хипотеза като настоящата преценката следва да се извърши в съответствие с предмета и страните на всички, взаимно обусловени дела.
Субективният идентитет, изискуем за противопоставяне силата на пресъдено нещо по обуславящото, в производството по обусловеното дело, изисква и в такава хипотеза страните по всички - каскадно спрени - дела, респ. крайното обуславящо дело - да съвпадат или между тях да е налице правоприемство. В противен случай, решението по обуславящите не би било противопоставимо на страна по обусловеното, отделно от обстоятелството, че съдбата на обусловеното дело би била зависима от процесуалното поведение, предпоставено от правния интерес на чуждо за спора лице, страна по обуславящо обуславящото дело.
В случая липсва изискуемия субективен идентитет, вкл. при условия на частно правоприемство, поради неустановима от формална страна - като правна последица от разрешаването на правните спорове по поредицата взаимно обусловени и в съвкупност обуславящи за настоящото дела - възможна материално-правна легитимация на „Бор 8„ ЕООД, като длъжник по вземане на цедента П. Н. Б., респ. на цесионера „Химтрейд - Комет„ ООД - обект на противопоставеното възражение за прихващане.
Като се е ограничил до формалния предмет на т. д. 1657/2024г. на СГС, въззивният състав не е отчел, че съществуването на наемното правоотношение между настоящите страни не се твърди въз основа на вече възникнали в правната действителност факти, а на евентуално бъдещо конститутивно решение по иск по чл. 30 ЗН / предмет на гр. д.№ 3500/2024г. на СГС между П. Н. Б. и П. П. Б. /, т. е. и между различни от тези по обусловеното дело страни. Преюдициалността предполага значимост, за разрешаването на правния спор, на право или правоотношение между страните по обусловеното и обуславящото дело, основани на факти, осъществили се към момента на предявяване на обусловения иск, а не и възможни да възникнат и произведат правни последици в бъдещ момент, макар и с обратно действие. Такива факти, ако биха били от значение за спорното право, са съобразими като настъпили в хода на производството, съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК или биха обосновали бъдеща претенция, ако възникнат след приключване на устните състезания по същото. За да изчака настъпването на такива факти, обаче, съдът не е оправомощен да спира производството по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК / в същия смисъл - опр. по ч. т.д. № 987/2018г. на І т. о. на ВКС /.
В случая, самостоятелното предявяване на установителен иск за съществуване на наемното правоотношение, цели формално осигуряване на висящ спор за правоотношение, от значение за решението по който, обаче, са поредица от бъдещи, невъзникнали в правния мир факти, последица от бъдещо уважаване на конститутивен иск на трето за спора лице по чл. 30 ЗН. Както вече се посочи, неустановима е - поради липса на други, въведени в предмета на спора по т. д.№ 659/2024г. на СГС, извън преждекоментираните, факти - материалноправна легитимация на настоящия ищец, като длъжник по евентуално признато вземане на наследника със запазена част - трето за спора лице - от паричната равностойност на дружествени дялове от капитала на „Бор 8„ ЕООД, а оттук и обвързаността на ответното дружество, като частен правоприемник на същото лице въз основа на договора за цесия, с решението по гр. д. № 3500/2024г. на СГС и материалноправната му легитимация, като носител на вземане спрямо „Бор 8„ ЕООД - предмет на противопоставеното възражение за прихващане, с невъзникнало - към момента на предявяване на иска по т. д.№ 1657/2024 г. на СГС - вземане.
Съдът, произнасяйки се по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, действително не следи за допустимостта и основателността на претенциите по обуславящо дело, но не следва да игнорира очевидната липса на връзка между правните последици на евентуални решения по противопоставени в каскадна връзка помежду си обуславящи дела, какъвто е настоящият случай, с оглед предмета и страните по същите.
Дори хипотетично да се приеме, че уважаването на иска по чл. 30 ЗН / гр. д.№ 3500/2024г. на СГС / би могло да обуслови претенция на цедента Б. спрямо „Бор 8„ ЕООД / предмет на т. д. № 659/2024 г. на СГС /, съответно на цесионера „Химтрейд - Комет„ООД срещу „Бор 8„ ЕООД, то прихващането би имало погасителен ефект за вземанията към минал момент, към който активното вземане е било изискуемо, а пасивното - поне изпълняемо / ТР № 2/2022г. по тълк. дело № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС /. При това, прихващането няма ретроактивно действие спрямо реализирал се вече фактически състав / неплащане на наемна цена / санкциониран от ищеца с разваляне на договора, потестативното право за което е съобразимо спрямо фактите към момента на волеизявлението за разваляне. Ако това потестативно право е възникнало и упражнено, на основание същите, то вече е произвело правни последици и те не могат да се ревизират с правните последици на прихващането, което е правопогасяващ за задълженията на ответника способ, а не правопогасяващ за правото на разваляне факт.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3124/24.11.2025г. по ч. гр. д.№ 2806/2026г. на Софийски апелативен съд, на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК.
ОТМЕНЯВА определение № 3124/24.11.2025г. по ч. гр. д.№ 2806/2026г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 2848/10.07.2025г. по т. д.№ 339/2025г. на Софийски градски съд, за спиране на производството по същото, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
ВРЪЩА делото за продължаване на съдопроизводствените действия от Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: