ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3146
[населено място], 11.06.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ДОРА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1842 по описа за 2026 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. К. Е., представляван от адв. В., срещу Решение № 112/28.01.2026 г. по в. гр. д. № 1179/2025 г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна, респ. потвърждаване, на Решение № 260021/15.01.2025 г., постановено по гр. д. № 89/04.09.2025 г. по описа на СГС, 29 състав, като краен резултат са отхвърлени предявените от касатора срещу Министерство на транспорта и съобщенията искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, съответно от 21 514. 46 лева – разликата между получаваната от него пенсия за инвалидност поради общо заболяване и пенсия за осигурителен стаж и възраст в периода 13.02.2009 г. - 26.02.20216 г., и пенсията, която би получавал в по-висок размер за същия период, и 70 000 лева – стрес и притеснение, причинени от загубени ведомости за заплатите, които ищецът касатор получавал в периода 01.08.1986 г. - 15.08.1989 г. като изпълнителен директор на СД „ОМИР“.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Според касатора в нарушение на правилото на чл. 165, ал. 1 ГПК въззивният съд отказал да кредитира показанията на съпругата му относно факта на предаване на архива на прекратеното СД „ОМИР“ на Асоциация „Съобщение“, впоследствие безспорно загубен не по вина на ищеца, както и че в нарушение на чл. 175 ГПК отказал да счете изявленията на ответника в писма, изх. № № 15 – 01 – 291 от 30.01.2009 г. и 13-00-677/09 от 15.01.2010 г., като признание на факта, че архивът на СД „ОМИР“ му е бил предаден. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете.
Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба Министерство на транспорта и съобщенията е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с Разпореждане № 12/09.06.1986 г. на Бюрото на МС било дадено съгласие да се образува СД „ОМИР“, съществувало в периода 01.07.1986 г. – 16.08.1989 г., когато то било прекратено чрез ликвидация. Изпълнителен директор на СД „ОМИР“ бил касаторът, чието трудово правоотношение било прекратено със заповед № ЛС-15-39/16.08.1989 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ.
С молба от 14.12.2009 г. ищецът поискал от ответника да му бъде издадено УП-3, но такова не било изготвено, а към писмото - отговор на министерството от 15.01.2010 г. били приложени заповед № РДС-09 292/17.11.1986 г. и заповед № РД-09-318.
Касаторът бил предявил иск по УУТССР (отм.) пред СРС, по който било образувано гр. д. № 41058/2009 г. по описа на този съд, производството по което приключило с влязло в сила на 22.12.2015 г. решение, с което искът бил уважен, като било признато за установено, че ищецът имал трудов стаж в СД „ОМИР“ за периода 01.08.1986 г. - 15.08.1989 г. при съответно трудово възнаграждение.
Въз основа на заключенията към изслушаните в производството пред СГС комплексни съдебно-медицински експертизи, основна и повторна психиатрична експертиза, както и свидетелските показания по делото, въззивният съд установил здравословното състояние на касатора през годините.
От заключението към основната и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, изслушани в първоинстанционното производство, въззивният съд констатирал, че разликата между получаваната от ищеца пенсия и тази, която би получил, ако би било взето възнаграждението му в СД „ОМИР“, за периода 13.02.2009 г. - 26.02.2016 г. била 21 514, 46 лева.
От показанията на свидетеля С., съпруга на касатора от 1991 г. и главен юрисконсулт на СД „ОМИР“ към 1989 г., апелативният съд установил, че той имал проблеми при определяне на пенсията. След като от МТС му отговорили, че при тях не се съхранявали търсените от него документи той бил силно стресиран. Въззивният съд отказал да кредитира показанията на свидетеля С. в частта, в която заявила, че след прекратяване на СД „ОМИР“ цялата счетоводна документация - ведомости, трудови досиета и пр., била предадена на СО „Съобщения“, за което бил съставен двустранен протокол, позовавайки се на ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК.
При мотивиране на правните си изводи въззивният съд посочил, че съществени за спора са въпросите дали ответникът бил приел да съхранява архива на СД „ОМИР“ и имал ли е това задължение, как бил предаден този архив и бил ли е необходим писмен документ за това. От анализа на писмените доказателства по делото, Правилника за икономическия механизъм, приет с ПМС 53/31.12.1981 г., чл. 15, ал. 1 от Наредбата за стопанските сдружения, приета с ПМС № 9/1988 г. (отм. 1989 г.), Указ № 56 за стопанската дейност (отм.) и Правилника за прилагането му (отм.) обосновал извод, че в периода 1986 г. – 1989 г. съществувало СД „ОМИР“, прекратено без правоприемство чрез ликвидация през 1989 г., като ликвидаторът бил компетентното лице, натоварено със задължението да предаде архива на прекратеното предприятие. Решаващ според апелативния съд бил отговорът на въпроса кой бил приел архива на СД „ОМИР“, включващ и ведомостите за заплати - първични счетоводни документи, подлежащи на съхраняване от държавните, кооперативните и обществените предприятия съгласно чл. 1 от Наредба № 896 за съхраняване на счетоводните документи (ДВ бр. 54/15.07.1975 г., отм), действала към 1989 г., за срок от 50 години според чл. 10, ал. 4, т. 4 ЗДАФ (отм.). Въззивният съд е посочил, че предаването на документи, включително счетоводни, се извършвало по определен ред, регламентиран в Закона за държавния архивен фонд (ДВ, бр. 54/12.07.1974 г., отм. ДВ, бр. 57/13.07.2007 г.), Правилника за прилагането му, приет с ПМС № 14/25.04.1989 г. (отм. ДВ, бр. 84/19.10.2007 г.), и Наредба № 1 за класифицирането, научно-техническото обработване, съхраняването и използването на документите в учрежденията, организациите и предприятията (ДВ, бр. № 85/29.10.1982 г., отм. ДВ, бр. № 31/23.04.2010 г.), като според чл. 10 ЗДАФ (отм.) за опазването на документите до предаването им в държавния архивен фонд отговорност носели ръководителите на учрежденията и организациите. Позовал се е на разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ППЗДАФ (отм.), според която при ликвидация на учреждения и организации без посочен правоприемник на дейността им документите, които подлежат на постоянно съхраняване, се предават по установения ред на съответния държавен архив в шестмесечен срок от датата на ликвидацията. Редът за предаването на документите бил предвиден в Наредба № 1 за класифицирането, научно-техническото обработване, съхраняването и използването на документите в учрежденията, организациите и предприятията (ДВ, бр. № 85/29.10.1982 г., отм. ДВ, бр. № 31/23.04.2010 г.), чл. 65 от която задължавал ръководителят на учреждението при сливане, разделяне или ликвидиране, съгласувано с органите на управление на държавния архивен фонд, да вземе мерки за опазването, обработването и предаването на документите в съответния държавен архив. Апелативният съд е посочил още, че съгласно чл. 105 Наредбата за организиране, съхраняване и използване на документите на учреждението и за формиране на неговия архив (обн. ДВ, бр. № 85/29.10.1982 г., отм. ДВ, бр. № 31/23.04.2010 г.) документите на едно учреждение се включвали във фонда на друго в случай на ликвидиране на първото и предаване на преписките му за приключване на второто, а според чл. 106 при ликвидиране на дадено учреждение и преминаване на функциите му към няколко други учреждения архивният му фонд се предавал изцяло с опис и срещу подпис на ръководителя на учреждението, наследило най-голяма част от функциите му. Анализът на нормативната уредба относно съхраняването на документи и тяхното предаване налагал извод според апелативния съд, че ведомостите за трудовите възнаграждения са документи, подлежащи на дългосрочно съхранение, част са от архива на предприятието, а предаването им се извършвало със съответния писмен документ (опис, подписан от ръководителя). Според чл. 162, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 1 за класифицирането, научно-техническото обработване, съхраняването и използването на документите в учрежденията, организациите и предприятията (отм.) при ликвидация на учреждението предаването и мястото на по-нататъшното съхранение на документите се съгласува с държавния архив и се извършва от ликвидационната комисия, която предава документите в държавния архив. При липса на предвидено друго в устава на ликвидираното предприятие, в решението на съответния орган, с което то се прекратявало чрез ликвидация и без правоприемник, документите от архива му следвало да се предадат на държавния архив. След като нормативен акт изисквал създаването на писмен документ, който да установи предаването на документи от архива от едно предприятие на друго, било недопустимо според апелативния съд този факт да се установява със свидетелски показания. Ето защо на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК отказал да кредитира показанията на съпругата на ищеца относно предаването на ведомостите за заплати на СД „ОМИР“ на СО „Съобщения“, а след това на Асоциация „Съобщения“.
Въззивният съд посочил, че в тежест на ищеца било да докаже, че разплащателните ведомости преминали на съхранение в СО „Съобщения“, след това - в Асоциация „Съобщения“, а впоследствие на основание правоприемство – в МТС. По делото не било спорно, че с Разпореждане № 34/04.05.1987 г. на Бюрото на МС от 01.05.1987 г. била създадена Асоциация „Съобщения“, след прекратяването на която активите и пасивите й преминали в Комитет по съобщения и информатика, чието наименование бил променено по силата на Разпореждане № 70/30.04.1992 г. на МС на Комитет по пощи и далекосъобщения (КПД). С ПМС № 4/21.01.2000 г. КПД бил закрит, като дейността, имуществото и архивът му преминали към Министерството на транспорта и съобщенията. Според въззивния съд отбелязването в акта на МС, че архивът на Асоциация „Съобщения“ преминавал към МТС не дерогирало изискванията на ЗДАФ (отм.) и Наредба № 1 за класифицирането, научно-техническото обработване, съхраняването и използването на документите в учрежденията, организациите и предприятията (ДВ, бр. № 85/29.10.1982 г., отм. ДВ бр. № 31/23.04.2010 г.) предаването на архивни документи да се извършва с писмен акт - опис, подписан от ръководителя на предприятието, а при ликвидация - от ликвидатора.
Посоченото в молбите на ответника от 21.01.2022 г., че разплащателните ведомости на СД „ОМИР“ били предадени на Асоциация „Съобщения“, не представлявало признание на неизгоден за него факт, тъй като в тях твърдение, че министерството получило същите след прекратяването на асоциацията липсвали. Апелативният съд е пояснил, че признанието на неизгоден факт от страната има доказателствената стойност само тогава, когато това пряко рефлектира върху нейното правно положение, като то следвало да се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото и не освобождавало противната страна от тежестта на доказване, освен ако този факт бил обявен за ненуждаещ се от доказване.
В обобщение въззивният съд е посочил, че недоказано по делото останало твърдението на ищеца относно предаването на разплащателните ведомости на ликвидираното стопанско дружество на Асоциация „Съобщения“, а след това - на МТС, поради което извод за противоправно поведение, а именно неизпълнение на ответника на задължението да съхранява тези документи, според апелативния съд бил изключен.
Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:
1. „Какви са правомощията на въззивния съд при решаване на спора по същество – има ли въззивният съд задължение да обсъди всички доказателства, твърдения, доводи и възражения на страните, надлежно въведени в процеса, както и да посочи защо приема едни от тях, а други не приема, и да формира свои непротиворечиви фактически и правни изводи въз основа на доказателствата в тяхната съвкупност?“;
2. „Приложима ли е разпоредбата на чл. 165, ал. 1 ГПК за допускане на свидетелски показания, съответно тяхното кредитиране при постановяване на решението, когато от събраните по делото доказателства, косвени и преки, гласни и писмени, безспорно се установява, че писменият документ е изгубен или унищожен не по вина на страната, която желае да се ползва от него, както и че с този писмен документ са предадени на праводателите на другата страна архивните документи, от неиздаването на които ищецът черпи своите права за търсените обезщетения?“;
3. „Приложима ли е разпоредбата на чл. 165, ал. 1 ГПК за допускане на свидетелски показания, съответно тяхното кредитиране при постановяване на решението, когато от събраните по делото доказателства, косвени и преки, гласни и писмени, безспорно се установява, че с изгубения или унищожен писмен документ не по вина на страната, която желае да се ползва от него, са предадени на праводателите на другата страна, а не насочени от нея други субекти, архивните документи, от неиздаването на които ищецът черпи своите права за търсените обезщетения?“;
4. „Представлява ли доказателство в процеса извънсъдебното и/или съдебното признание на неизгодни за страната факти и задължен ли е съдът да вземе предвид и да изгради своите фактически и правни изводи на направеното признание на факти при решаване на спора?“;
5. „Задължен ли е съдът да приеме за установи фактите и обстоятелствата, за които насрещната страна е направила извънсъдебно и/или съдебно признание, с оглед на всички събрани по делото доказателства?“.
Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като счита, че въпросите са решени в противоречие с ППВС № 7/1965 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2018 г. на ВКС, II ТО, Решение № 28/18.04.2019 г. по гр. д. № 2014/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 193/18.12.2019 г. по гр. д. № 1090/2019 г. на ВКС, I ГО, Решение № 134/05.08.2019 г. по гр. д. № 3482/2018 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 180/19.12.2019 г. по гр. д. № 4801/2018 г. по описа на ВКС, I ГО, Решение № 5/11.05.2020 г. по гр. д. № 4910/2018 г. на ВКС, IV ГО, и др. (по първи въпрос), Решение № 206/17.07.2012 г. по гр. д. № 824/2011 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 155/28.06.2012 г. по гр. д. № 1750/2010 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 190/25.01.2021 г. по гр. д. № 4079/2019 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 223/16.11.2016 г. по гр. д. № 1626/2016 г. на ВКС, I ГО, Решение № 163/15.06.2011 г. по гр. д. № 1536/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 23/02.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 920/2017 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 206/17.07.2012 г. по гр. д. № 824/2011 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 131/18.07.2018 г. по гр. д. № 131/2018 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 685/13.11.2025 г. по гр. д. № 4971/2024 г. по описа на ВКС, I ГО (втори и трети въпрос), Решение № 527/15.03.2012 г. по гр. д. № 943/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II ТО, Решение № 134/05.08.2019 г. по гр. д. № 3482/2018 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 50009/07.03.2025 г. по т. д. № 1988/2022 г. на ВКС, I ТО (последните два въпроса).
Касаторът моли обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Моли обжалваното решение да бъде допуснато и като очевидно неправилно.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора първи въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си твърденията и възраженията на страните и всички доказателства по делото. Този въпрос е значим за изхода на спора, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но е разрешен от въззивия съд в съответствие с формираната непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл. 269 ГПК, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Именно в пределите, очертани с въззивните жалби и отговорите по чл. 263, ал. 1 ГПК, той е извършил самостоятелен анализ на доказателствата, обсъждайки защитните доводи на страните. Този въпрос от изложението към касационната жалба не обуславя допускане до касационно обжалване, тъй като е отправен общо и без връзка с мотивите на въззивния съд, тъй като касаторът не конкретизира кое доказателство или възражение апелативният съд е пропуснал да обсъди. Наличието на съдебна практика по поставения въпрос, включително задължителна (посочена от самия жалбоподател), изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът бланкетно се е позовал.
Втори и трети въпрос не могат да обусловят допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не покриват условието на чл. 280, ал. 1 ГПК да са с обуславящ изводите на въззивния съд характер. По начина, по който са формулирани, те представляват доводи за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила и необоснованост на обжалваното решение, които в производството по чл. 288 ГПК не могат да бъдат изследвани. Въпросите са основани на хипотеза, каквато въззивният съд не е приемал за установена, точно обратното – решаващият съд е констатирал липсата на каквито и да е доказателства, вън от показанията на съпругата на ищеца, които отказал да кредитира, че ведомостите за заплати, заедно с останалите книжа, формиращи архива на прекратеното чрез ликвидация СД „ОМИР“, са били фактически предадени за съхранение в Агенция „Съобщения“, чийто правоприемник бил ответникът. Решаващите му изводи обаче се свеждат до неизпълнение на задължението на ликвидационната комисия по действалата към 1989 г. Наредба № 1 за класифицирането, научно-техническото обработване, съхраняването и използването на документите в учрежденията, организациите и предприятията (ДВ, бр. № 85/29.10.1982 г., отм. ДВ бр. № 31/23.04.2010 г.) да предаде архива на СД „ОМИР“, прекратено чрез ликвидация без правоприемник, в държавния архив по реда на раздел VI от тази наредба. При липса на данни за обратното е приел, че, както в устава на СД „ОМИР“, така в решението на органа, с което то се прекратявало чрез ликвидация и без правоприемник, не било предвидено архивът му се предаде за съхранение на Агенция „Съобщения“, чиито права и задължения ответникът поел след прекратяването й, поради което ликвидационната комисия била длъжна да предаде документите за съхранение не другаде, а в държавния архив. При липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване поначало изследването налице ли е допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е безпредметно.
Последните два въпроса, касаещи приложението на чл. 175, ал. 1 ГПК, обуславят въззивното решение, тъй като апелативният съд е посочил в мотивите, че признанието на неизгоден факт има доказателствената стойност само тогава, когато пряко рефлектира върху правното положение на страната, от която изхожда то, а задължение на съда е да го цени с оглед на всички обстоятелства по делото, установени от събраните по делото доказателства. Това разрешение е съобразено с постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, на които касаторът се позовава, както и служебно известните на състава Решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г., на ВКС, III ГО, Решение № 235 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., на ВКС IV ГО, Решение № 22 от 19.03.2015 г. по гр. д. № 2979/2014 г. на ВКС, ІV ГО, Решение № 210 от 19.09.2016 г. по гр. д. № 861/2016 г., на ВКС, ІV ГО. В случая апелативният съд е отрекъл обсъжданите писма, изходящи от ответника, да обективират позитивното му изявление за предаване на архива на прекратеното учреждение на праводателя му, излагайки допълнителен аргумент, че дори и да е налице такова признание, то при преценката му с оглед на всички обстоятелства по делото същото не разколебава установените по делото факти. Ето защо извод, че въззивният съд се е отклонил от посочената практика на ВКС, е изключен, поради което не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Наличието на съдебна практика по обуславящите въззивното решение въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът бланкетно се е позовал.
Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице очевидна необоснованост на акта.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация следва да се присъдят разноските за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. (равни на 102, 26 евро) съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 112/28.01.2026 г. по в. гр. д. № 1179/2025 г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА К. К. Е., ЕГН: [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Министерство на транспорта и съобщенията сумата 102, 26 евро - разноски в настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.