ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3111
гр. София, 11.06.2026 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
като разгледа докладваното от съдия Б. М. гр. дело № 4242 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столична община, действаща чрез процесуалния си представител юрисконсулт Ж., срещу въззивно решение № 773 от 06.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 866/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 6483 от 26.11.2024 г. по гр. д. 3431/2024 г. на Софийски градски съд.
С обжалваното пред въззивния съд първоинстанционно решение състав на СГС е осъдил Столична община да заплати на Д. И. Д., на осн. чл. 49 от ЗЗД сума в размер на 25 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, както и сума в размер на 2 499 лв. обезщетение за имуществени вреди по повод възникнал на 10.01.2024 год. инцидент, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 10.01.2024 год. до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлил исковата претенция за горницата над 25 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв., частично от 60 000 лв. като неоснователна.
В касационната жалба на Столична община се твърди, че въззивното решение в неговата осъдителна част е неправилно като постановено при допуснати нарушения на съществени съдопроизводствени правила, на материалния закон, и е необосновано. Изразява се становище, че същото е недопустимо в частта, с която се потвърждава решението на СГС за присъждане на лихва върху обезщетението за имуществени вреди от датата на увреждането - 10.01.2024 г., вместо от датата на подаване на исковата молба - 22.03.2024 г. По изложени съображения се моли за неговата отмяна като се намали обезщетението за неимуществени вреди, а в частта на лихвата за забава върху имуществените вреди бъде обезсилено.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, в това число направените правонамаляващи възражения за прекомерност на претенцията?
Позовава се на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 228/01.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1060/2014 г. на I г. о.; решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на IV г. о. на ВКС.
2. Следва ли въззивният съд при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди да извърши оценка на обстоятелствата, които обуславят вредите? Достатъчно ли е съдът да изброи обстоятелствата или е необходимо да обоснове влиянието на всяко едно върху размера на обезщетението?
Посочва решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на I т. о. на ВКС; ППВС № 4 от 23.12.1968 г. по гр. д. № 2/1968 г.; решение № 213 от 19.11.2019 г. по гр. д. № 714/2019 г. на ВКС, III г. о. ; решение по гр. д. № 914/2021 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 79/17.07.2018 г. по гр. д. № 2034/2017 г., IV г. о.; решение № 93/04.07.2018 г. по гр. д. №3460/2017 г., Ill г. о.
3. Правилно ли е приложен законовият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?
Позовава се на решение № 199/01.02.2019 г. по гр. д. №4108/2017 г., III г. о.; решение № 127 от 25.10.2023 г. по гр. д. № 3841/2022 г., II г. о.; решение по гр. д. № 3499/2021 г. на ВКС, II г. о.; решение по гр. д. № 3600/2023 г. на ВКС.
По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от страна на ищеца, действащ чрез своя процесуален представител адвокат Г. Б. Х., със становище за нейната неоснователност.
Становище е депозирано и от третото лице-помагач „З.“ ЕАД чрез адвокат И. Е. Г. от Софийската адвокатска колегия, в което се излагат аргументи в подкрепа на касационната жалба.
При преценка на допустимостта на касационната жалба настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение констатира следното:
Настоящата касационна инстанция приема, че касационната жалба е частично недопустима. Въззивното решение в частта, в която въззивният съд се е произнесъл за претендираното от ищеца обезщетение за имуществени вреди, както и по отношение на датата, от която е присъдена законната лихва върху тези вреди, е необжалваемо пред ВКС, тъй като цената на иска е под законоустановения праг от 5 000 лева (респ. тяхната равностойност в евро). Ищецът е предявил иск за сумата от 2 499 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие настъпилия инцидент, претендирайки законна лихва от деня на инцидента. Касационната жалба не следва да се разглежда в тази й част по отношение на този иск и датата на акцесорното вземане за законна лихва, а настоящото касационно производство следва да се прекрати частично по нея.
В останалата част касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно до касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:
За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е очертал предмета на делото, а именно - предявеният иск с правно основание в чл. 49 ЗЗД има за предмет компенсирането на претърпените от ищеца вреди, причинени от виновно, противоправно поведение на лица, на които ответникът Столична община е възложил работа. Съдът е посочил, че съгласно ППВС № 7/1958 г. отговорността по чл. 49 от ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия, тя ангажира отговорността на възложителя за вреди, причинени от изпълнителя на работата и по характер е безвиновна, обезпечителна и се поражда при наличието на вреди, причинени на пострадалия от лице, на което отговорният по реда на чл. 49 ЗЗД е възложил изпълнението на работа.
Съдът е обсъдил събраните по делото гласни доказателства като е отразил показанията на Н. А. - свидетел на инцидента, който разменил няколко приказки с Д., после го чул как го вика, обърнал се и видял, че Д. е паднал на улицата заради заледяване; улицата никога не се чистела, както и тротоарът; имало сняг и лед, там снегорини никога не минавали, не било и опесъчено; свидетелят закарал ищеца до „Пирогов“.
Посочени са и показанията на съпругата на ищеца - обадили й се по телефона, че мъжът й е претърпял инцидент на улицата и е счупил крак; видяла го в спешното отделение, бил на носилка с адски болки; в болницата останал 7 дни, не ставал от леглото, бил на подлога и уринатор; свидетелката била в болнични 10 дни, останала плътно до него, защото му било забранено да става от кревата; три месеца бил на легло, а тя му правела инжекции два пъти на ден за разреждане на кръвта; след това бавно се възстановявал, в началото ползвал патерици около 4-5 месеца, после махнал едната патерица, правел непрекъснато рехабилитация и раздвижвания, после минал на канадка; сега непрекъснато изпитвал дискомфорт и имал болки, през нощта също, като се обръщал на лявата страна било с пъшкане; куцал непрекъснато и казвал, че го боли и разтривал мястото; при по-студено време болката била по-силна; майка му починала в края на март месец, а той не могъл да отиде на погребението, защото то било в [населено място], а той - на легло.
Съдът е отразил изводите, съдържащи се в заключението на съдебно-медицинската експертиза, изготвено от д-р Р. Д., а именно: ищецът е получил закрито счупване в областта на трохантерния масив на лява бедрена кост, причинило на пострадалия трайно затруднение на движенията на ляв долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни, с общ възстановителен период от 6 месеца; проведено е комплексно лечение в болнично-амбулаторни условия в УМБАЛСМ „Пирогов“; проведено е оперативно лечение - поставен е къс бедрен пирон и блейд и един застопоряващ винт дистално; изписан е с подобрение, вертикализиран с две помощни средства, назначена е антикоагулантна терапия; проведена е рехабилитация през месец май 2024 г. в периода от 08.05.2024 г. до 15.05.2024 г. в [населено място] с оглед подобряване на обема на движенията на лявата тазобедрена става.
В заключението е отразено, че претърпените болки и страдания са били най-интензивни непосредствено след травмата, след проведено оперативното лечение и в началото на раздвижването; посочените травматични увреди са в пряка връзка с механизма на увреждането; констатиран е функционален дефицит на ляв долен крайник - сгъва до 90 градуса; налична болка при отвеждане на крайника, ограничена ротация, непълен клек, което е рехабилитационен проблем.
Съдът е достигнал до извода, че е безспорно, че ищецът е паднал и си е счупил крака в [населено място], в кв. Л. на 10.01.2024 г. на заледено и заснежено място и независимо дали инцидентът е станал на улицата или на тротоара в[жк], общината е отговорна за състоянието и почистването и на улицата, и на тротоара. Съдът се е мотивирал, че общините са длъжни да изпълняват възложените им правомощия, защото така те постигат целта на закона - добро управление на съответните обществени процеси; че увреждането е настъпило в резултат на установено противоправно бездействие на служители на общината по отношение на задължението общинските улици и тротоари да бъдат достъпни и безопасни за придвижване от всички участници в движението; че организирането на дейностите по поддържане на общинските пътища е задължение на Столична община.
Въззивният съд е отбелязал, че ответникът е възложил на „З.“ ЕАД, трето лице помагач по делото, дейности по събиране и транспортиране на отпадъци до съоръжения за третиране от контейнери, строителни отпадъци, уборка на междублокови пространства, тротоари, детски площадки и др., както и дейности по зимно поддържане на улици и др. обществени места; от представения пред СГС ежедневен констативен протокол № 10.01.20242068134-19 за установяване на количествата на изпълнени и неизпълнени видове дейности за район „Л.“ не може да се установи дали е извършена обработка на улицата пред блок 321 и кога евентуално е станало това; от показанията на св. А. се установява, че е имало сняг и лед и не е било опесъчено, проради което, според въззивния съд, следва да се приеме, че е налице неизпълнение на задълженията от страна на „З.“ ЕАД.
По повод размера на обезщетението по справедливост съдът е изходил от следното - от заключението на СМЕ на специалиста ортопед-травматолог се установява какви са уврежданията, възстановителният период и състоянието на ищеца към момента на прегледа; налице е болничен престой от седем дни, оперативна интервенция, необходимост от чужда помощ за три месеца, когато е бил на легло, и съпътстващата медикаментозна терапия, както и необходимост от чужда помощ за още три месеца докато е бил с патерици и впоследствие с канадка, необходимост от провеждане на рехабилитация и наличие на функционален дефицит към момента на прегледа от вещото лице.
При така описаните увреждания и последиците от тях, съпоставени с възрастта на ищеца - 54 години към деня на инцидента, обществено-икономическите условия към януари 2024 г. и съдебната практика по сходни случаи, съдът е приел за справедливо обезщетение от 25 000 лв.
Оплакванията на ответника за завишен размер на обезщетението съдът е приел за неоснователни предвид наложилата се операция, болничен престой от седем дни, нуждата от чужда помощ за шест месеца, проведената рехабилитация и констатирания от вещото лице дефицит.
Оплакванията на ищеца за занижен размер на обезщетението съдът също е приел за неоснователни, сочейки наличието на едно увреждане, липсата на усложнения и факта, че функционалният дефицит може да бъде преодолян с рехабилитация.
Поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд по така предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди обжалваното решение е било потвърдено като правилно и законосъобразно.
При така установените данни касационната инстанция намира следното:
За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.
В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са изчерпателно изброени в чл. 280, ал. 1 ГПК и те са две – едно общо основание, представляващо конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, и специални основания, които са посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.
Поставените в изложението на касатора въпроси са относими и са обусловили крайния решаващ извод на съда, поради което обосновават наличието на общото основание съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно наличието на специалния селективен критерий по всеки въпрос настоящата инстанция приема следното:
По първия правен въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т. о.; решение № 102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г. о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г. о.; решение № 50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г. о.; решение № 145/05.08.2021 г. по гр. д. № 1178/2020 г. на ІV г. о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г. о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).
След изведените собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, задължение на въззивната инстанция е да направи също и констатация за частичното им или пълно съвпадение с тези на първоинстанционния съд и в съответствие с последната да се произнесе по основателността на наведените във въззивната жалба оплаквания и противостоящи им защитни тези. Извършването на тези последователни процесуални действия, насочени към постановяването на въззивното решение, са гаранция както за спазване на принципа на състезателност в гражданския процес, така и за реалното осъществяване на правото на защита на страните в процеса. Необсъждането и непроизнасянето от въззивния съд по всички наведени доводи и своевременни възражения при разглеждане на спора по същество е съществено процесуално нарушение.
Обжалваното въззивно решение е съобразено с така посочените правни разрешения. Решението е обосновано, подробно мотивирано и дава отговор на всички оплаквания и възражения на касатора, съдържащи се в неговата въззивна жалба. Съдът е установил самостоятелно фактическата обстановка и е изложил правни доводи и съображения по фактическия състав на непозволеното увреждане в условията на чл. 49 ЗЗД, критериите при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като е дал ясен и категоричен отговор по направеното от касатора пред въззивната инстанция възражение за съпричиняване. Всеки един довод на касатора е бил обсъден.
Останалите два въпроса на касатора са поставени в контекста на приложението на чл. 52 ЗЗД, поради което обосновават общото основание за допускане на решението на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК.
По отношение на въведения допълнителен критерий (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) настоящата касационна инстанция приема следното:
По въпроса как следва съдът да прилага разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е налице многобройна съдебна практика, вкл. и задължителна такава - ППВС № 4 от 23. 12. 1968 г. и множество доразвили постановките на ППВС № 4/1968 г. решения по чл. 290 ГПК на ВКС (решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на IV г. о., решение № 376/21. 10. 2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на ІV г. о., решение № 832/10. 12. 2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ІV г. о., решение №449/16. 05. 2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на ІV г. о., решение № 554/2012 г. по гр. д. № 266/2012 г. на ІV г. о., решение № 263 от 21. 03. 2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на ІV г. о., решение № 70/29. 03. 2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на ІV г. о., решение № 251/21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на ІІІ г. о. и др.), която е съобразена от въззивния съд.
Въззивният съд е съобразил, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие и следва да се преценява въз основа на конкретно обективно съществуващи обстоятелства; че тези обстоятелства се установяват във всеки конкретен случай, съобразно неговите специфики, но неизчерпателно изброени се свеждат до характера на увреждане на здравето, начин на извършване, обстоятелства на извършване, продължителност на възстановителен период, вид и интензивност на търпени болки, страдания и неудобства, перспективи за усложнения или оздравяване, остатъчни последици.
В обжалваното решение са изложени подробни съображения за релевантните по спора обективно съществуващи факти, за които са събрани доказателства в хода на съдебното дирене по делото и са изведени мотивирано аргументи за тяхното значение спрямо засегнатото нематериално благо. Така е направен обоснован извод за значението на горните обстоятелства в тяхната съвкупност при определяне на справедливия размер на обезщетението, в каквото се проявява обществения критерий по чл. 52 ЗЗД. Отчетени са травматичните увреждания, свързаните с тях болки и страдания, продължителния лечебен и възстановителен период, причинените на ищеца неудобства, включително и това, че вследствие на увреждането не е могъл да изпрати майка си в последния й земен път. Ето защо обжалваното решение не се явява постановено в отклонение, а в съответствие със сочената съдебна практика, поради което по поставения въпрос не е налице основание за достъп до касация.
Предвид изложеното не са налице съответните предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение на касационно обжалване в съответната му част, подлежаща на касация.
Предвид изхода от настоящото касационно производство на процесуалния представител на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА и съобразно заложените критерии в чл. 36, ал. 3 ЗА. Ориентир за определяне на справедливия размер на адвокатското възнаграждение е Наредба № 1/2004 за възнаграждения за адвокатска работа. Съгласно чл. 9, ал. 3 от тази наредба за изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК без процесуално представителство възнаграждението е в размер ѕ от възнаграждението по чл. 7 от наредбата.
В настоящото производство защитаваният материален интерес по касационната жалба е 25 000 лева – т. е. обсъжданата наредба по критерий за материален интерес предвижда възнаграждение в размер на 1 354.92 евро или съгласно чл. 9, ал. 3 от посочената наредба – 1016.19 евро без ДДС или 1 219.43 евро с ДДС.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение ОПРЕДЕЛИ :
Оставя без разглеждане касационната жалба на Столична община, действаща чрез процесуалния си представител юрисконсулт Ж., срещу въззивно решение № 773 от 06.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 866/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта му, в която е потвърдено решение № 6483 от 26.11.2024 г. по гр. д. 3431/2024 на Софийски градски съд в частта на присъденото обезщетение за имуществени вреди в размер на 2 499 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.01.2024 год. до окончателното изплащане на вземането, както и относно датата на дължимата лихва за забава върху тези вреди, като недопустима и прекратява касационното производство в тази му част.
Не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 773 от 06.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 866/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, в останалата му обжалвана част.
О. С. община, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес в [населено място], [улица], да заплати на адвокат Г. Б. Х. с адрес на кантората: [населено място], район С., [улица], сумата от 1 219.43 евро с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение в касационното производство, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: