Подписвам със становище Определение № 7 от 16 юни 2026 г. по к. д. № 10/2026, тъй като смятам искането за недопустимо, както е прието в диспозитива на определението, но по съображения, различни от изложените в мотивите на определението. Споделям по принцип разбирането, изложено в особеното мнение на петимата колеги, които не подкрепят отклоняването на искането (тъй като приемат, че оспорената пред Съда законова разпоредба по принцип е приложима по главното дело), но смятам искането за недопустимо, тъй като оспорената пред Съда законова разпоредба по други причини не представлява „приложим закон“ по смисъла на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, поради което не може да бъде предмет на конституционно производство на осн. чл. 150, ал. 2.

Този извод следва недвусмислено от самото искане, в което сезиращият съдебен състав твърди, че „прилагането на сега действащата разпоредба на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК /…/ нарушава минималните изисквания в…“ съюзен регламент. Ако съд от националната съдебна система на държава-членка на ЕС установява/намира, че разпоредба от вътрешното право на държавата противоречи на разпоредба от правото на ЕС, той може и е длъжен да остави тази разпоредба неприложена по делото, по което трябва да се произнесе, независимо дали същата разпоредба противоречи /и/ на националната конституция – и „без да иска или изчаква“ произнасянето на Конституционния съд по такъв въпрос[1].

Според постоянната практика на Конституционния съд изискването за „аргументирана преценка на приложимото право, включително относно последиците от действието на правото на Европейския съюз, когато оспорената разпоредба или акт е в приложното му поле“ е условие за допустимостта на искане, внесено от съд на осн. чл. 150, ал. 2 от Конституцията (виж Определение № 5 от 2024 г. по к. д. № 12/2024 г., Определение № 2 от 2024 г. по к. д. № 8/2024 г. и мн. др.).

В Решение № 5 от 14.06.2022 г. по...