Подписваме определението с особено мнение, защото не споделяме извода за недопустимост на производството по отправеното искане.
Заповедното производство, като съдебен способ за установяване на неудовлетворени вземания, цели съдът да установи дали претендираното вземане е безспорно. Съдът стига до убеждението, че вземането е безспорно, като уведоми длъжника за претендираното от кредитора вземане и длъжникът не го оспори в указания срок. Именно липсата на оспорване, след като длъжникът е узнал за претендираното вземане, е предпоставка за влизане в сила на заповедта за изпълнение и за издаване на изпълнителен лист, който открива възможността за провеждане на принудително изпълнение срещу длъжника. Това, при отчитане на основанията за издаване на изпълнителен лист (чл. 410, ал. 1 и чл. 417, ал. 1 ГПК), определя значимостта на ефективното уведомяване на длъжника за издадената заповед за изпълнение.
В случая сезиращият съд, след като е издал заповед за изпълнение, извършил е необходимите действия, за да уведоми длъжника за издадената заповед за изпълнение и така да му осигури възможност да упражни правото си на възражение срещу съществуването на вземането, е приел, че длъжникът не е ефективно уведомен и вземането не е станало безспорно. Поради това съдът по заповедното производство е издал разпореждане, с което е указал на кредитора, че може да предяви вземането си с иск.
Съдът, пред който кредиторът е предявил иска, преценява самостоятелно налице ли са основанията за неговата допустимост. Преценката на съда по исково производство за недопустимост на иска подлежи на инстанционен контрол, а влязлото в сила негово определение за прекратяване на исковото производство не обвързва съда по заповедното производство, а поставя пред него отново въпросите: безспорно ли е вземането, т. е. влязла ли е в сила заповедта за изпълнение, и съответно, налице ли са предпоставките за издаване на изпълнителен лист.
Заповедното производство по чл. 411 ГПК приключва с отказ да се издаде заповед за изпълнение или с издаването на такава,...