ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3207

гр.София, 15.06.2026 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичянкато разгледа докладваното от съдия Х. М. ч. гр. дело №1080 по описа за 2026 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищцата И. К. З. срещу определение № 4650 от 10.03.2025 год., постановено по ч. гр. дело № 1167/2025 год. по описа на Софийски градски съд, ТО, VІ-Ж с-в, с което е оставена без уважение частната жалба на ищцата срещу определение № 1000 от 09.01.2025 год., постановено по гр. дело № 28871/2024 год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в, с което е върната исковата й молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК и чл. 130 ГПК.

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното определение, евентуално за неговата неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Основните доводи са, че въззивният съд не се бил произнесъл по поправената искова молба, съобразно уточнението от 20.12.2024 год. – чл. 129, ал. 5 ГПК, не бил преценил законосъобразността на дадените указания, не бил определил предмета на спора и не бил обсъдил доводите и възраженията в частната жалба.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на обжалваното определение и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното определение.

В изложението като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Длъжен ли е въззивният съд преди да приложи санкция, затова че „нещо конкретно не му било ясно, да очертае предмета на спора, като прецени дали евентуална неяснота е съобразена с диспозитивното начало, доколкото в противен случай се постига отказ от правосъдие?

2/ Длъжен ли е въззивният съд преди да приложи санкция поради счетена неяснота, да прецени, дали относно визираните неясни обстоятелства са дадени указания и евентуално, ако са дадени, дали са ясни, точни и конкретни?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – определение №5667 от 05.12.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело №2960/2024 год., ІV г. о., ГК, определение №3624 от 15.07.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело №2508/2024 год., ІV г. о., ГК, определение №725 от 11.11.2015 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3241/2015 год., ІV г. о., ГК, решение №164 от 04.07.2012 год. на ВКС по гр. дело № 570/2011 год., IV г. о., ГК, определение № 4397 от 19.12.2022 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3856/2022 год., ІV г. о., ГК и определение № 3 от 06.01.2017 год. на ВКС по ч. гр. дело № 5389/2016 год., ІV г. о., ГК.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че с исковата молба е предявен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 001 лв. Ищцата била изложила твърдения, че вредите са й причинени по две дела – дело № 66375/2018 год. и дело № 11165/2016 год. по описа на АССГ, с подадените отговори и доклад и др. документи, включително и до МИ – МВР, за които знаела, че са с невярно съдържание, като претендирала ответницата да бъде задължена да ги оттегли от там, където ги е представила, да унищожи, заличи съдържанието им. Първоинстанционният съд върнал исковата молба, след като дал на ищцата неколкократно указания на основание чл. 129 ГПК да уточни исковите си претенции – по отношение на иска за унищожаване, заличаване на документи, които били предоставени на трети за спора лица, приел, че същият е недопустим, като непредвиден по действащото право, а по отношение на иска за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 45 ЗЗД счел, че исковата молба е нередовна, въпреки дадените указания и предоставени възможности за уточнение.

Въззивният извод е формирал извод, че обжалваното определение е правилно. Посочил е, че едва с последната молба от 20.12.2024 год. ищцата е изложила по-конкретни твърдения за това, че ответницата представя по съдебни дела и институции към МВР писмени документи, които касаят нейното здравословно състояние и които намира за неистински и злепоставящи, с което й създава притеснения, като отделно от това е заявила, че увеличава размера на претендираното обезщетение на 8 000 лв. Ищцата се била защитавала сама и въпреки допуснатата й правна помощ се била отказала от служебно определените й процесуални представители. Въпреки направените опити за уточнение на исковите претенции, обаче, и от тази последна молба не ставало ясно в какво правоотношение ищцата са намира с ответната страна, кога точно ответницата е представяла и по какъв повод документите, и дали същата е действала в лично или служебно качество, когато е предоставяла твърдяните документи по съдебните дела и при отделните институции. Не ставало ясно какви са търпените от ищцата неимуществени вреди и към кой момент са претърпени.

Въззивният съд е изложил съображения, че искът за обезщетение за причинени вреди е допустим, но следва твърденията да са конкретни и ясни както относно увреждащите действия, които се твърди, че са извършени от ответника, така и относно причинените вреди. В конкретния случай били изложени твърдения за представяне на документи по две дела, чийто предмет и страни не били ясни; не било уточнено и в какво качество ответницата била представила документите. Освен това документите, които били представени като доказателства в съдебен процес, следвало да се оспорват в съответния съдебен процес и да се доказва твърдяната им неистинност. Ако били представени като доказателства в съдебния процес те не подлежали на връщане и не можело да се постанови изземването им от тези дела. Нямало и уточнения по каква причина и в каква връзка сочените в исковата молба документи били представени в МИ – МВР и по какъв начин това било увредило ищцата. Наред с това самите документи били посочени като номера и дати, но не ставало ясно какво било съдържанието им и по какъв начин представянето им пред съответната институция било увредило ищцата.

Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Служебното задължение на Върховния касационен съд да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

По основанието на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК:

Не се констатира вероятност обжалваното въззивно определение да е недопустимо, тъй като същото е постановено при надлежно упражнено от настоящия касатор право на частна жалба срещу твърдения от него порочен първоинстанционнен акт по връщане на подадената от него искова молба, т. е. който е преграждащ развитието на производството. В тези предметни предели – относно процесуалната законосъобразност на преграждащият акт, е и произнасянето на въззивния съд.

По основанието на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК:

Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилен, актът, постановен от въззивния съд, трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако актът на въззивния съд бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай не се установява нито една от хипотезите на очевидна неправилност като порок, обуславящ допускането на касационно обжалване – от мотивите на въззивното определение не се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма или грубо нарушаване на правилата на формалната логика.

По основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

Двата въпроса в изложението, които са свързани, могат да бъдат обобщени до следния процесуалноправен въпрос: За предпоставките за приложението на чл. 129, ал. 3 ГПК. Този въпрос е обуславящ, тъй като връщането на исковата молба в частта й по предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди е извършено поради това, че ищцата не е изпълнила дадените й указания за отстраняване на констатирани нередовности. Отговор на този въпрос е даден в последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 646 от 30.10.2025 год. на ВКС по гр. дело № 4951/2024 год., IV г. о., ГК, определение № 1057 от 11.05.2023 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1753/2023 год., ІV г. о., ГК, определение № 118 от 23.03.2022 год. на ВКС по ч. т. дело № 430/2022 год., І т. о., ТК, определение № 4397 от 19.12.2022 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3856/2022 год., ІV г. о., ГК, определение № 60099 от 12.07.2021 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1810/2021 год., І г. о., ГК, определение№ 99 от 09.06.2017 год. на ВКС по ч. гр. дело № 749/2017 год., І г. о., ГК, определение № 157 от 27.03.2013 год. на ВКС по гр. дело № 540/2012 год., ІІ г. о., ГК, определение № 171 от 06.10.2017 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2616/2017 год., ІІ г. о., ГК, определение № 60205 от 03.06.2021 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1593/2021 год., ІV г. о., ГК, определение № 360 от 27.06.2011 год. на ВКС по ч. гр. дело № 7/2011 год., ІІІ г. о., ГК, цитираните от касатора определения и др. В тази практика е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК и принципа на диспозитивното начало, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, а съдът е длъжен да даде правна квалификация на предявения иск въз основа на фактическите твърдения на ищеца в обстоятелствената част и петитума на исковата молба и само когато същите са неясни или се констатира противоречие между тях, съдът следва да даде указания за уточняването им и отстраняване на допуснатата нередовност. Правомощието по чл. 129, ал. 2 ГПК следва да се упражнява, когато обективно са налице основания за това. При наличието на нередовности на исковата молба, дадените от съда указания за отстраняването им трябва да са достатъчно ясни и точни; да са конкретни, пълни и изчерпателни; че исковата молба подлежи на връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, когато такива указания не са изпълнени; указанията се считат за изпълнени, когато с тях се отстраняват точно и напълно констатираните от съда нередовности. Указанията за отстраняване на нередовности могат да бъдат точни, когато са законосъобразни, предпоставка за което е наличие на нередовности, които съдът е установил правилно и съответно е указал как да бъдат отстранени. И обратното – когато ищецът не е допуснал нередовности в исковата молба, указания за отстраняването им не могат да бъдат точни и законосъобразни и като последица от това не възниква правомощие за връщане на исковата молба.

В разглеждания случай въззивният съд е извършил преценка за кумулативното наличие на предпоставките, при които исковата молба подлежи на връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, като е приел, че указанията на първоинстанционния съд, дадени по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, са били ясни, пълни и съответстващи на закона, включително били са посочени и последиците при процесуално бездействие /в исковата молба липсва уточнение в какво точно се състои неправомерното поведение на ответницата, кога е осъществено, кои са неотговарящите на истината конкретни обстоятелства и твърдения, с които ответницата е засегнала ищцата/; тези указания – двукратно дадени, са били надлежно съобщени на ищцата, но същата е депозирала уточняващи молби, които са с неясно съдържание. Изводът на въззивния съд, че законосъобразно първоинстанционният съд е приложил санкционната последица по чл. 129, ал. 3 ГПК е в съответствие с практиката на ВКС. Задължението за индивидуализиране на спорния предмет е на ищеца и когато той, въпреки дадената му възможност, не го е изпълнил, нито за другата страна би било възможно да организира защитата си, нито за съда е възможно да разгледа и да се произнесе по спора. Следователно не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4650 от 10.03.2025 год., постановено по ч. гр. дело № 1167/2025 год. по описа на Софийски градски съд, ТО, VІ-Ж с-в.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/