ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 3195/15.06.2026 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закритото съдебно заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет и шеста година в състав:Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Златина Рубиеваразгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 688 по описа за 2026 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1191/20.10.2025г. по гр. д. № 1635/2023 г., в частта, с която Софийският апелативен съд, потвърждавайки решение № 1684/03.04.2023 г. по гр. д. № 742/2021 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на В. Т. Г. срещу Прокуратурата на Р. Б. за сумата над 15 000 лв. до 140 000 лв. – обезщетение за неимуществените вреди от незаконното обвинение в престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „в“ и „д“, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 4 НК.
Решението се обжалва от В. Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по въпросите (първия и третия – материалноправни, а втория - процесуалноправен) за онези конкретно проявени обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и за необходимите мотиви, с които съдът е длъжен да се обоснове, както и за началния момент, от който пострадалото лице търпи вреди от незаконно наказателно преследване. Касаторът счита, че въпросите обуславят решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на ВКС, включително по сходни спорове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано.
От ответника Прокуратурата на Р. Б. ответник и по касация, не е постъпил отговор на жалбата.
За да сподели извода на първата инстанция, че искът е доказан по основание, въззивният съд е приел, че ищцата е била незаконно обвинена за престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „в“ и „д“, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 4 НК - за 15 деяния в периода 02.07.2003 г. – 17.07.2003 г. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 3 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи и прокуратурата, при обвинение в извършването на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че извършеното от обвиненото лице не е престъпление – наказателното производство, по което ищцата е била незаконно обвинена е прекратено на това основание с постановление на прокурора от 22.08.2017 г. След това въззивният съд е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които е намерил доказани, в причинна връзка с незаконното обвинение и да имат значение за да определи размера на обезщетение по справедливост, включително като в установяването на релевантните за това факти е възприел мотивите в първоинстанционното решение (чл. 272 ГПК). Намерил е да са следните:
Към момента на повдигнатото обвинение ищцата е 35-годишна. Обвинена е за тежко умишлено престъпление в смисъла по чл. 93, т. 7 НК – за престъплението по чл. 242, ал. 1, б. „в“ и „д“ НК законът предвижда наказания лишаване от свобода от три до десет години и глоба от двадесет до сто хиляди лева. Общата продължителност на наказателното производство е 10 години, 3 месеца и 16 дни. По време на висящото наказателно дело, което спрямо ищцата надхвърля разумния срок, тя се страхува от възможността да бъде несправедливо осъдена за 15-те неизвършени престъпни деяния, притеснява се за своето бъдеще и това на детето си. Съдебните заседания, в които тя присъства, са многобройни и са продължили 4 години. Към момента на повдигнатото обвинение тя е старши инспектор в Митница „Калотина“, през 2004 г. е била дисциплинарно уволнена, а впоследствие – възстановена с влязло в сила решение, а през 2008 г. трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие. Към този момент действа разпоредбата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл, т. е. при това обвинение ищцата не може да заема такава длъжност, включително в друга администрация, до момента на обявяването на разпоредбата за противоконституционна - с РКС № 5/2016 г. – ДВ бр. 38/2016 г.), т. е. прекратяването на трудовото правоотношение през 2008 г. е във връзка с незаконното обвинение, а при действието на чл. 100, ал. 2 ЗДСл. то е осуетило професионалната й реалицация. Репутационни вреди от разпространена информация в медиите произтичат от статия от 15-21.09.2007 г., в която авторът се е позовал на изявления на прокуратурата за повдигнатото обвинение на ищцата. В [населено място], където тя е живяла, вървели клюки, свързани с обвинението. Отношенията със съпруга й (вече бивш) се обтягат. Тя търси, но не намира работа. Обикаля улиците безцелно, крие се в банята и плаче. Информацията за обвинението достига до родителите й, а ищцата търпи допълнителни притеснения от начина, по който те дълбоко съпреживяват обвинението и клюките в града – баща й е известен учител по математика. Неиздържайки на напрежението и безработицата, тя се премества в [населено място], където заедно със сина си живеят в жилище на далечни роднини. Макар и трудно, намира работа в Божурище, несъответна на квалификацията й. Въззивният съд е заключил, че незаконното обвинение оставя траен негативен ефект върху личния живот на ищцата. От друга страна, е съобразил и онези обстоятелства, които макар и свързани с незаконното обвинение, предопределят по-нисък размер на обезщетението – взетата най-лека мярка за неотклонение „подписка“, постановената присъда, която е оправдателна за ищцата, последвана от постановлението за прекратяване на наказателното производство.
Въззивният съд е приел за неоснователен довода, че датата, от която следва да ангажира отговорността на държавата за неимуществените вреди от незаконното обвинение, е тази, на която ищцата е узнала за извършвана полицейска проверка в митническото звено, в което е работила, а именно от м. юли 2003 г. Намерил е, че при тази проверка ищцата дава обяснения за дежурство на 18.07.2003 г., но от свидетелските показания се установява, че тогава е нямала никакви притеснения да е уличена в престъпление. Напротив – пред сестра си и съпруга си (разпитаните свидетели) е споделила, че от Главно управление Митници я уверили да не е нарушила закона, а спецификата на служебните й задължения предполагала извършването на чести проверки. Въззивният съд е заключил, че така събраните доказателства изключват извода през м. юли 2003 г. ищцата да се е почувствала засегната от предприетите полицейски действия, тогава да й е съобщено или намекнато за наличие на подозрение за извършено от нея престъпление. С тези мотиви въззивният съд е приел, че отговорността на държавата следва да се ангажира от момента, в който с постановлението от 28.05.2007 г. по ДП № 49/2004 г., ищцата е привлечена като обвиняем за престъплението по чл. 242, ал. 1, б. „в“ и „д“, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 4 НК – за 15-те деяния, извършени в периода 02.07.2003 г. – 17.07.2003 г., а не от м. юли 2003 г. респ. е изключил връзката на незаконното обвинение със статия за ищцата, публикувана през 2003 г., и с дисциплинарното й уволнение със заповед № 235/22.01.2004 г.
В решението са отчетени и онези твърдения, посочени в исковата молба като релевантни за обезщетението, но за които въззивният съд е намерил да нямат връзка с обвинението – внезапно прекъснатата втора бременност на ищцата, смъртта на баща й, прекратяването на брака. Намерил е, че твърденията за това, че незаконното обвинение е причинило на ищцата булимия и анемия е необходимо да се докажат с медицинска документация или заключение на съдебномедицинска експертиза, а доколкото такива доказателства не са ангажирани, ги е намерил неверни.
При съвкупна преценка на обективно проявените обстоятелства, които въззивният съд намира за доказани и по причина на незаконното обвинение в 15-те престъпни деяния, които ищцата не е извършила, е определено обезщетението за сумата 15 000 лв. като адекватно на претърпяните неимуществени вреди. Съобразявайки и общественоикономическите условия в страната в периода, в който ищцата е назаконно обвинена, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е бил уважен в същия размер.
При така изложените мотиви в решението повдигнатите първи материалноправен и процесуалноправният въпроси го обуславят. Въззивният съд обаче е определил обезщетението адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, така както ги разяснява ППлВС № 4/1968 г., а и практиката на Върховния касационен съд по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Отказал е да зачете онези обстоятелства, които нямат за причинна незаконното обвинение или за които връзката е намерил недоказана. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и със задължителните указания в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. По тези въпроси е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Настоящият състав приема, че противоречие на въззивното решение с други решения на ВКС относно приложението на критерия „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение е възможна, само когато по висящото и по приключените дела по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, а присъдените обезщетения са различни. Липсва сходство в юридическите факти (основанието) на обективната отговорност на държавата, предвидена в състава по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, между възприетото в обжалваното решение и в решенията по чл. 290 ГПК на ВКС, на които касаторът се позовава.
Последният повдигнат въпрос обуславя решението, но начинът, по който въззивният съд го е разрешил, съответства на практиката на Върховния касационен съд по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. В своята практика, основана на прякото прилагане на КЗПЧОС, Върховният касационен съд приема, че когато от обстоятелствата по полицейска проверка или по досъдебно производство е видно, че според разследващите органи едно определено лице е извършител на престъпно деяние, т. е. когато процесуалноследствените действия са насочени към установяване дали това конкретно лице е извършило престъплението, това лице търпи вреди от обвинението от момента, в който е узнало за образуваното производство за установяване на конкретното престъпно деяние и че е разследвано като единствено възможния негов извършител. Като е приел, че при дадените обяснения в рамките на образуваната през 2003 г. полицейска проверка, ищцата не е изпитвала никакви съмнения или притеснения да е уличена в извършването на конкретно престъпно деяние, и в частност, в извършването на някое от 15-те, за които през 2007 г. е била привлечена като обвиняем за престъплението по чл. 242, ал. 1, б. „в“ и „д“, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 4 НК, въззивният съд е постановил решението в съответствие с тази практика. И по третия въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.
При тези мотиви съдът ОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1191/20.10.2025г. по гр. д. № 1635/2023г. на Софийския апелативен съд в частта, с която искът е отхвърлен.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.