ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3183

гр. София, 12.06.2026 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1585 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото – Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), подадена чрез процесуалния й пълномощник юрк. А. В. срещу решение № 6/09.01.2026 г., постановено по възз. гр. дело № 558/2025 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваните части първоинстанционното решение № 835/25.07.2025 г. по гр. дело № 2371/2024 г. на Варненския окръжен съд (ВОС), комисията-касатор е осъдена, на основание чл. 2а от ЗОДОВ, да заплати следните обезщетения: на двамата ищци по делото – Д. Е. К. и А. Ж. К. – сумата 238 175.87 евро (превалутирани 465 831.52 лв.), представляваща обезщетение за причинените им имуществени вреди, формирани от размера на законната лихва за периода 13.10.2014 г. – 29.07.2024 г. върху сумата 455 756 лв., вследствие обезпечение на бъдещи искове и наложени запори по ч. гр. дело № 480/2014 г. на Добричкия окръжен съд (ДОС) – в размер 238 828 лв. и по ч. гр. дело № 530/2014 г. на ДОС – в размер 216 928 лв., които обезпечителни мерки са допуснати във връзка с гр. дело № 2469/2014 г. на ВОС, предявените по което искове на КОНПИ за отнемане на имущество са отхвърлени с влязло в сила решение, присъдена е и законната лихва върху главницата, считано от 20.11.2024 г. до окончателното плащане; на ищеца Д. К. – сумата 10 225.84 евро (превалутирани 20 000 лв.) и на ищцата А. К. – сумата 5 112.92 евро (превалутирани 10 000 лв.), представляващи обезщетения за неимуществените вреди, изразяващи се в претърпените от тях болки и страдания, вследствие незаконни действия на КОНПИ във връзка със същото гр. дело № 2469/2014 г. на ВОС, ведно със законните лихви върху присъдените главници, считано от 28.02.2024 г. до окончателното плащане; в тежест на комисията-касатор са възложени и разноски по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на същото, поради нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В раздел ІІ от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на комисията-касатор, също чрез юрк. В., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) правилно ли е размерът на обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, произтекли от обезпечение на иск по ЗОПДНПИ (отм.), да се изчислява като се определя автоматично чрез приравняване на законната лихва; 2) от кой момент започва да тече лихва за забава по предявени искове по специалния закон за отнемане – ЗОПДНПИ (отм.), доколкото в случая не се касае до забавено изпълнение на изискуемо парично задължение; 3) правилно ли е да се начислява законна лихва за времето на спиране/прекратяване на делото, което не е по искане на КОНПИ, и от което се твърди, че са произлезли имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, формирани по размер от размера на законната лихва; и 4) подлежат ли на доказване от ищеца, претендираните с иска пропуснати ползи, произтекли от обезпечение на иск по ЗОПДНПИ (отм.) чрез наложена обезпечителна мярка „запор“ върху парична сума, предмет на иск за отнемане, и следва ли предположението за наличие на пропусната полза да се основава на доказано, а не предполагаемо увеличение на имуществото на лицето. Жалбоподателят сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В раздел І от изложението си комисията-касатор сочи и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като цитира практика на ВКС, но във връзка с нея не са формулирани правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Насрещната страна – ищците Д. и А. К., в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. Г. А. излагат съображения, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на жалбата.

Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1 от ГПК) и допълнителни (т. т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение; не са такива и правните доводи на касатора по съществото на спора. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК, се произнася дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и дали е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

В случая, както вече беше посочено, от страна на комисията-жалбоподател не са формулирани правни въпроси във връзка със заявеното от нея допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и с цитираната в раздел І от изложението й практика на ВКС. При липса на такъв правен въпрос, т. е. – на обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав не би могъл да установи и сочената допълнителна предпоставка, тъй като е недопустимо сам – вместо касатора – да преценява какъв правен въпрос въззивният съд е разрешил в противоречие със сочената в изложението практика на ВКС.

Формулираните въпроси в раздел ІІ от изложението на жалбоподателя, също не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, съобразно горните разяснения. Първият и третият въпрос изискват директен отговор относно правилността на конкретни правни изводи на въззивния съд, каквато преценка касационната инстанция може да направи едва при извършването на касационната проверка с решението си по чл. 290 от ГПК, но не и във фазата по селектирането на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Поради това първият и третият въпрос не съставляват материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Както вече беше изяснено по-горе, правният въпрос по смисъла на тази разпоредба, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. Вторият и четвъртият въпрос също не удовлетворяват тези изисквания, тъй като в мотивите си въззивният съд не е обсъждал такива правни въпроси, респ. – не ги е и разрешавал, поради което те не са и обуславящи правните му изводи в обжалваното решение. Освен това вторият въпрос е и с неясна формулировка, а и по настоящото дело не е предявен и не се разглежда иск по ЗОПДНПИ (отм.) за отнемане на имущество, като е неясно какво разбира касаторът под израза „от кой момент тече лихва за забава по“ такъв иск, като сам той във втората част на въпроса сочи, че „в случая не се касае до забавено изпълнение на изискуемо парично задължение“.

Наред с горното, от страна на жалбоподателя по никакъв начин не се обосновава наличието на сочената във връзка с тези въпроси допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – същите да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Преповторените в изложението касационни оплаквания за неправилност на дадени правни изводи на въззивния съд, не съставляват такава обосновка, предвид разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, което само по себе си също е достатъчно за недопускане на касационното обжалване. Освен това решаващият правен извод на въззивния съд, с който касаторът основно изразява несъгласието си, – че в случая пропуснатата полза за ищците се изразява в законната лихва върху паричните им суми, по отношение на които, и за периода на наложената обезпечителната мярка „запор“ за обезпечаването на водените срещу тях искове по ЗОПДНПИ (отм.), които са отхвърлени с влязло в сила съдебно решение, е основан и съобразен с трайно установената практика на ВКС, обективирана и в решение № 281/04.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г. на III-то гр. отд., решение № 156/18.12.2017 г. по търг. д. № 449/2017 г. на IІ-ро търг. отд., решение № 432/27.12.2011 г. по гр. д. № 1380/2011 г. на III-то гр. отд., на която апелативният съд изрично се е позовал в мотивите си. Това също обуславя отсъствието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищците, претендираните и направени от тях разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата им в касационното производство по делото, в размер 6 000 евро.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 6/09.01.2026 г., постановено по възз. гр. дело № 558/2025 г. на Варненския апелативен съд.

ОСЪЖДА Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество да заплати на Д. Е. К. с ЕГН [ЕГН] и А. Ж. К. с ЕГН [ЕГН] сумата 6 000 евро (шест хиляди евро) – разноски за касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: