ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1768
гр. София, 16.06.2026 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. Х.
ИВАНКА АНГЕЛОВА
разгледа докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 531 по описа за 2026 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Х. Г. от [населено място] - чрез адвокат М. Т., против решение № 304 от 05.11.2025 г., постановено по в. т. д. № 386/2025 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е отменено решение № 40 от 19.05.2025 г. по т. д. № 38/2024 г. на Окръжен съд - Хасково и е осъдена Н. Х. Г. да заплати на ЗК „Л. И. АД сумата 171 184.95 лв. (равностойност на 87 525.47 евро), представляваща изплатено от ЗК „Л. И. АД на Д. А. К. застрахователно обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, претърпени при ПТП на 12.04.2019 г., причинено виновно от Н. Х. Г. като водач на лек автомобил с рег. [рег. номер на МПС] със сключена застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗК „Л. И. АД, която е напуснала местопроизшествието, без да уведоми и изчака идването на органите за контрол на движението по пътищата, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 26.03.2024 г. до окончателното плащане, и разноски в размер на 3 624 лв. (равностойност на 1 852.92 евро).
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението - изцяло или частично, и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на процесуалния представител на обжалващата страна за въззивното и за касационното производство.
С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което е формулирано искане въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси: „1. Как следва съдът да гради фактически изводи по релевантните за спора факти; 2. За приложението на чл. 52 ЗЗД и за задълженията на съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди на увреденото лице; 3. За предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на делинквента; 4. За приложението на чл. 300 от ГПК в производството по предявен иск с правно основание чл. 500, ал. 1, т. 3 от КЗ относно това допустимо ли е пред гражданския съд ответникът да доказва наличието на „неотложна причина за напускане на мястото на ПТП“ при условие, че е осъден от наказателния съд за престъпление по транспорта при квалифициращ признак „избягал от местопроизшествието“. Допускането на касационно обжалване по първите три въпроса се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че въпросът по т. 1 е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС - т. 12, и с практиката в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 220/02.10.2015 г. по гр. д. № 2314/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 74/25.07.2019 г. по гр. д. № 2999/18 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60156/14.07.2021 г. по гр. д. № 3156/2020 г. на ВКС, III г. о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50239/18.01.2023 г. по гр. д. № 4528/2021 г. на ВКС, IV г. о., и др., въпросът по т. 2 - в противоречие със задължителната практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, а въпросът по т. 3 - в противоречие със задължителната практика в Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС - т. 7. Четвъртият въпрос е зададен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че по него няма трайна практика на ВКС и е от значение за точното тълкуване на чл. 300 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на решението - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Ответникът по касация ЗК „Л. И. АД със седалище в [населено място] - чрез юрк. Н. Г., изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 18.02.2026 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:
Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Пловдив е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото, обсъдил е поддържаните от страните доводи и възражения и е достигнал до извод, че са осъществени предпоставките по чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ за осъждане на ответницата Н. Х. Г. да заплати на ищеца ЗК „Л. И. АД претендираната с предявения иск сума от 171 184.95 лв.
При произнасяне по съществото на спора въззивният съд е съобразил безспорните във въззивното производство факти, че с определение от 05.11.2020 г. по НОХД № 1069/2020 г. на РС - Хасково е одобрено споразумение, съгласно което Н. Х. Г. е призната за виновна, че на 12.04.2019 г. в [населено място], при управление на лек автомобил „Ф. Г. с рег. [рег. номер на МПС] , нарушила чл. 20, ал. 1 ЗДвП и чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП, вследствие на което по непредпазливост причинила тежка телесна повреда на Д. А. К. - загуба на крак, изразяваща се в ампутация на десния крак на нивото на бедрото вследствие получени травматични увреждания на крака, като избягала от местопроизшествието - престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „а“, предл. 1 вр. ал. 1, б. „б“, предл. 1 вр. чл. 342, ал. 1 НК. В проведеното преди постановяване на определението открито заседание пред наказателния съд Н. Г. е заявила изрично, че разбира в какво е обвинена, признава се за виновна, известни са й последиците от споразумението и от неговото одобряване и се съгласява с определеното наказание. По повод на инцидента, в изпълнение на сключено без участие на делинквента Н. Г. извънсъдебно споразумение, застрахователното дружество - ищец е изплатило на пострадалия Д. К. сумата 171 184.95 лв., от която 170 000 лв. - обезщетение за претърпените в резултат на произшествието неимуществени вреди, и 1 184.95 лв. - обезщетение за имуществени вреди. Предвид разпоредбите на чл. 383, ал. 1 НПК и чл. 300 ГПК, според които одобреното от съда в наказателното производство споразумение по чл. 382, ал. 7 НПК има последиците на влязла в сила присъда, която е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно извършването на деянието, неговата противоправност и вината на дееца, въззивният съд се е произнесъл, че след като със споразумението е установено извършеното от ответницата деяние, съставомерен елемент на което е бягството от местопроизшествието, е недопустимо съгласно чл. 300 ГПК тя да оспорва регресното вземане на застрахователя с възражение, че е имала неотложна причина да напусне мястото на произшествието. Изложил е съображения, че ако такива причини са съществували, е нелогично в наказателното производство ответницата да признае, че е избягала от местопроизшествието преди задължителното в случая посещение на органите за контрол по пътищата и да получи за това си деяние наказание по съответния текст на НК, без да посочи основателна причина за напускане на местопроизшествието, а по-късно да оспорва иска на застрахователя по чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ с твърдения за наличие на неотложна причина. Поради изложеното въззивният съд е изразил несъгласие с решаващия извод на първоинстанционния съд, обусловил отхвърлянето на иска - че е доказано възражението на ответницата за наличие на неотложна причина да напусне мястото на ПТП. Посочил е, че този извод е неправилен, тъй като не е съобразен със задължителната сила на споразумението и с произтичащата от чл. 300 ГПК забрана в гражданския процес да се извършва преценка за осъществяване или неосъществяване на факти, които са елемент от установения от наказателния съд престъпен състав на деянието.
Въпреки формирания извод, че е недопустимо да се обсъжда наличието на неотложна причина за напускане на местопроизшествието, въззивният съд е разгледал възражението на ответницата и е обсъдил събраните във връзка с него доказателства. Съобразявайки наведените в отговора на исковата молба твърдения, с които са обосновани неотложните причини, въззивният съд е приел на първо място, че психическото състояние на ответницата, за което няма данни да е изисквало медицинска помощ, уплахата й от извършеното деяние и притесненията за намиращите се в автомобила й малки деца не могат да се квалифицират като неотложни причини по смисъла на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ. В подкрепа на този извод съдът е акцентирал върху отсъствието на доказателства ответницата или децата й да са били застрашени от или да са били обект на проявена агресия след инцидента, като е отбелязал, че дори да е имало проява на агресия и тя да е наложила незабавно напускане на местопроизшествието, ответницата е била длъжна да уведоми органите на МВР за причиненото от нея произшествие и да се завърне на мястото на инцидента след тяхното идване там, което не е сторено. Съдът е взел предвид и обясненията на ответницата, дадени пред органите на досъдебното производство и впоследствие пред първоинстанционния съд, че след настъпване на произшествието е възприела обстоятелството, че има пострадал човек, но си е тръгнала бързо от местопроизшествието, без да се обади на тел. 112, тъй като не знаела, че трябва да остане там до идване на контролните органи, а освен това почувствала заплаха за себе си и за децата си; че по-късно отказала да даде кръвна проба за алкохол не защото имало причина за отказа, а защото знаела, че не е употребила алкохол. Относно последното обяснение съдът е препратил към съдържащия се в наказателното дело акт за установяване на административно нарушение от 12.04.2019 г., според който автомобилът, с който е реализирано произшествието, е установен около 19.10 ч. (произшествието е настъпило около 17.50 ч.), като собственикът му Н. Г. е заявила, че превозното средство е било управлявано от друго лице (а в саморъчните писмени обяснения пред органите на досъдебното производство е вписала, че от сутринта до 19.30 ч. в деня на инцидента никой не е управлявал нейния автомобил) и е отказала да бъде изпробвана с техническо средство за употреба на алкохол, наркотични вещества или техни аналози, както и да даде кръвна проба. Във връзка с отказа съдът е отбелязал, че с влязло в сила споразумение от 24.08.2017 г. по НОХД №1020/2017 г. на РС - Хасково ответницата е призната за виновна с налагане на наказание „лишаване от свобода за срок от три години“ и лишаване от право за управлява МПС за срок от 10 години за извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК (състав за налагане на наказание на лице, което управлява МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 1.2 на хиляда, установено по надлежния ред). Въззивният съд е обсъдил и показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели Г. Д. и Б. М. - очевидци на ПТП, които са заявили, че след като ударила с автомобила си пострадалия Д. К., ответницата слязла от колата, без към нея да са отправяни заплахи от събралите се хора, видяла пострадалия на земята, качила се обратно в автомобила си и бързо потеглила. От показанията на свидетелката Д. А. - леля на ответницата, съдът е приел за установено, че след произшествието последната не е потърсила помощ от психиатър или от психолог. Заключението на назначената от първата инстанция съдебно -психологическа експертиза не е кредитирано от въззивния съд по съображения, че не отразява реалното психично състояние на ответницата след инцидента, тъй като не е основано на обективни данни, а е базирано изцяло на твърдения на ответницата за случилото се и за проявените от нейна страна емоционални реакции. В заключение, след съвкупна преценка на доказателствата и на установените от тях факти, въззивният съд е приел, че психоемоционалното състояние на ответницата и цялостното й поведение непосредствено след произшествието не обосновава извод за наличие на „неотложни причини“ за напускане на местопроизшествието по смисъла на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ.
Въззивният съд е съобразил, че поради неучастие на ответницата в извънсъдебната процедура, в която е определено и изплатено обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди на пострадалия Д. К., подлежат на разглеждане противопоставените с отговора на исковата молба възражения за завишен размер на изплатеното обезщетение за неимуществени вреди и за съпричиняване на вредите от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
За да се произнесе относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил установените от доказателствата по делото факти, че към момента на инцидента Д. К. е бил на 58 г. и 10 м. и е работил като професионален шофьор. Според заключението на изготвената в първоинстанционното производство съдебно - медицинска експертиза в резултат на произшествието К. е получил травми на двата крака, като травмите в областта на десния крак са счупване на малкия пищял и размачкване на меките тъкани, което е наложило ампутация на крака на нивото на бедрото, а на левия крак - счупване на малък пищял и размачкване на меките тъкани, състояние след фасциотомия, разкъсване на вътрешен менискус, частично разкъсване на предна кръстова връзка на колянна става; Проведено е лечение чрез поредица операции на десния крак, завършили с ампутирането му на ниво бедро, операции на меките тъкани и на подбедрицата, консервативно медикаментозно лечение и физиотерапевтични процедури; Възстановяването от травмите е продължило около 5 месеца с понасяне на болки с висок интензитет в началния период, които са отслабнали постепенно с времето и в резултат на приложеното лечение, но е възможно да останат т. нар. фантомни болки в ампутирания крак; Поради ампутацията на десния крак пълно възстановяване на пострадалото лице не е възможно. Предвид така установените обстоятелства и след като е отчел други съществени за размера на обезщетението факти - че след загубата на десния крайник пострадалият е лишен завинаги от възможността да упражнява професията си на шофьор, че е търпял и ще търпи занапред сериозни ограничения и затруднения при ежедневното си обслужване и организацията на живота си, че настъпилият изключително тежък и необратим резултат от ампутацията на крайника има тежки физически и психически последствия и че превъзмогването на травмиращото преживяване ще е бавен и труден процес, въззивният съд е формирал решаващия извод, че изплатената от застрахователя сума в размер на 170 000 лв. удовлетворява изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД и че от гледна точка на принципа за справедливост няма основание определеното с извънсъдебното споразумение обезщетение, съобразено със социално - икономическите условия в страната към м април 2019 г., да бъде намалявано.
След обсъждане на неоспореното заключение на назначената по делото съдебна автотехническа експертиза и на останалите относими към механизма на произшествието доказателства въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на възражението на ответницата за принос на пострадалия Д. К., предпоставящ намаляване на обезщетението съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Въз основа на заключението, съобразявайки и обясненията на вещото лице по време на изслушването му в открито съдебно заседание, въззивният съд е приел, че произшествието е настъпило при следните обстоятелства: В дясната лента за движение, където се е придвижвала ответницата Г. със своя автомобил „Ф. Г. , е бил спрян лек автомобил „Ауди А6“, до задната лява част на който се е намирал водачът на автомобила Д. К.; Ответницата е имала видимост към спрения автомобил и към пешеходеца зад него около 7 секунди преди удара, когато автомобилът й е бил на около 79 метра преди мястото на удара при опасна зона 24 метра, но не е реагирала своевременно със спиране и е блъснала пешеходеца в задната лява част на неговия автомобил. Вещото лице е пояснило, че пред автомобила на ответницата са се движили други два автомобила, но те своевременно са преминали в другата лента и не са създали пречка за възприемане на спрелия автомобил „Ауди 6“ с пешеходеца зад него; че ако е реагирала навреме, ответницата е имала възможност да спре на отстояние 10 метра преди мястото на удара, и то не аварийно, а нормално; че успоредно с ответницата в съседната лента се е движил друг автомобил „Мерцедес“, който няма участие в произшествието и не се установява водачът му да е способствал за инцидента. С оглед категоричната констатация на вещото лице, че техническата причина за настъпване на произшествието е несвоевременната реакция на ответницата да предприеме спиране на автомобила си веднага след възприемане на автомобила на пострадалия при наличие на обективна възможност за това, съдът е намерил за неоснователен довода на ответницата, че пострадалият е допринесъл за произшествието и за собственото си увреждане като е паркирал собствения си автомобил в нарушение на правилата за движение (при наличие на пътен знак В27 „Забранени са престоят и паркирането“). За неоснователно е счетено и възражението за съпричиняване на произшествието от водача на лекия автомобил „Мерцедес“ по съображения, че от доказателствата не се установява неговото поведение да се намира в причинна връзка с реализирането на произшествието.
В съответствие с изводите, до които е достигнал, Апелативен съд - Пловдив е отменил решението на Окръжен съд - Хасково за отхвърляне на предявения от ЗК „Л. И. АД срещу Н. Х. Г. иск с правно основание чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ и е осъдил ответницата да заплати на ищеца претендираната с иска сума в размер на 171 184.95 лв., формирана като сбор от изплатените от ответника на пострадалия Д. К. обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.
Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не са осъществени поддържаните в изложението към касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първият въпрос в изложението, с който е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е зададен абстрактно, без връзка с конкретен решаващ правен извод на въззивния съд, обусловил постановения с въззивното решение правен резултат. Въпросът съответства на оплакванията в касационната жалба за необоснованост на фактическите и правните изводи на въззивния съд, за необсъждане в пълнота на фактите и доказателствата по делото и за непълнота на мотивите към решението и като такъв е насочен към оспорване на правилността на решението, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г - на ОСГТК на ВКС. От мотивите към обжалваното решение се установява, че за да формира решаващите си изводи по съществото на въведения с иска по чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ правен спор, въззивният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, които имат значение за изясняване на релевантните за основателността на иска факти, посочил е какви факти приема за установени от доказателствата и кои доказателства не кредитира, разгледал е всички оплаквания, доводи и възражения на страните и се е произнесъл мотивирано по тях. Осъществената от въззивния съд решаваща дейност като втора инстанция по съществото на спора не е в противоречие със задължителната и с казуалната практика на ВКС (в т. ч. посочената в изложението), поради което по отношение на поставения въпрос не е налице и допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос от изложението също е формулиран абстрактно, но доколкото се отнася до критериите за прилагане на чл. 52 ЗЗД, може да се приеме за обуславящ изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска, тъй като разрешаването му от въззивния съд е в съответствие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС (ППВС № 4/1968 г.) и с константната практика на Върховния касационен съд по приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Според задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. В създадената при действието на чл. 290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД последователно се застъпва разрешението, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички установени по делото обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”; От значение за справедливия размер на обезщетението е и обществено - икономическата конюнктура в страната по време на настъпване на вредите, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.
За да се произнесе относно справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е извършил анализ и преценка на всички факти и доказателства по делото, които имат значение за прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД в конкретния случай. В съответствие с указанията в ППВС № 4/1968 г. съдът е преценил като релевантни за справедливия размер на обезщетението възрастта на пострадалия към момента на произшествието, вида и тежестта на получените телесни увреждания, продължителността и интензитета на търпените по повод на травмите болки и страдания, особеностите и времетраенето на лечебно - възстановителния процес, както и цялостното негативно отражение на инцидента върху живота и психоемоционалната сфера на пострадалия К.. Определянето на обезщетение в по-висок размер е обусловено от доказаните в хода на делото факти, че в резултат на произшествието пострадалият е претърпял тежки телесни увреждания („изключително тежки“ според преценката на въззивния съд), съпътствани със значителни по интензитет физически и психически болки и страдания, че в резултат на травмата на десния долен крайник се е наложила ампутация на крайника до нивото на бедрото, с оглед на която възстановяване на пострадалия не е възможно, че увреждането има пожизнен характер и ще създава за увреденото лице затруднения, ограничения и неудобства за цял живот, и че по причина на извършената ампутация професионалната реализация на увредения, който е бил в трудоспособна възраст и е работил като шофьор, е препятствана завинаги. Предвид мотивите, изложени от въззивния съд в подкрепа на извода за справедливия размер на обезщетението, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване по обсъждания въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се констатира и по отношение на третия въпрос с формулировка „за предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на делинквента“. Въззивният съд е изложил подробни мотиви защо приема, че с поведението си пострадалият не е допринесъл за реализиране на произшествието и за настъпване на вредоносния резултат. Изводът за отсъствие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формиран след преценка на събраните по делото доказателства относно обстоятелствата, при които е настъпило произшествието, механизма на неговото реализиране, поведението на ответницата - делинквент и на пострадалия преди и по време на настъпване на произшествието. В резултат на преценката на доказателствата и на релевантните за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД факти въззивният съд е приел, че единствена причина за настъпване на произшествието е поведението на ответницата (сега касатор), която не е предприела своевременно спиране на управлявания от нея автомобил при обективно съществуваща възможност да спре преди мястото на удара и да избегне стълкновението с пострадалия. С оглед възприетата фактическа обстановка към момента на реализиране на произшествието съдът е отрекъл пострадалият да е допринесъл с поведението си за самото произшествие и за собственото си увреждане в резултат на него. Решаващите изводи на въззивния съд във връзка с възражението за принос на пострадалия са изградени в съответствие с трайната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като тяхната правилност не е предмет на проверка и преценка от страна на касационната инстанция в стадия на производството по чл. 288 ГПК (в този смисъл т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Последният въпрос е относим към извода на въззивния съд, че след като с влязло в сила споразумение на наказателен съд ответницата е призната за виновна и осъдена за престъпление по НК, елемент от състава на което е квалифициращият признак „избягал от местопроизшествието“, е недопустимо в производството по предявен иск с правно основание чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ да се твърди и доказва наличие на неотложна причина за напускане на мястото на произшествието, каквато не е изтъквана в наказателното производство преди одобряване на споразумението. Въпреки, че е обсъждан от въззивния съд, поставеният въпрос не може да послужи като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Независимо от преценката за недопустимост да се въвежда с възражение и да се доказва в гражданския процес наличието на „неотложна причина“ за напускане на местопроизшествието, въззивният съд е обсъдил твърденията на ответницата и ангажираните във връзка с тях доказателства и след съвкупната им преценка е достигнал до извод, че „неотложна причина“ не е доказана и не е съществувала. При така формирания самостоятелен извод касационното разглеждане на въпроса няма да доведе до различен изход от спора и касационно обжалване по повод на него не следва да се допуска. Не е изпълнено и специфичното за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изискване въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Доводът в изложението, че по въпроса липсва трайна практика на ВКС и че същият е от значение за точното прилагане на чл. 300 ГПК, не обосновава наличие на специфичната за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнителна предпоставка със съдържание, изяснено в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като разпоредбата на чл. 300 ГПК е достатъчно ясна и няма противоречива практика по нейното прилагане.
По изложените съображения решението по в. т. д. № 386/2025 г. на Апелативен съд - Пловдив не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
В рамките на проверката, която касационната инстанция извършва в стадия за селекция на касационните жалби, настоящият състав на Върховен касационен съд не констатира и предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на поддържаното в изложението основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Въз основа на мотивите към обжалваното решение не се установява при постановяване на решението да е приложен отменен закон, респ. да е приложена разпоредба от закона в противоположен на заложения в съдържанието й смисъл, да са нарушени основополагащи правила и принципи на съдопроизводството или изводите на въззивния съд да са формирани в грубо нарушение на формалната логика. При отсъствие на видимо тежки нарушения на закона - материален и процесуален, и на груби нарушения на логическите правила решението не може да се квалифицира като очевидно неправилно и да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Релевираните в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК пороци на обжалваното решение се припокриват с наведените в касационната жалба основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на разглеждане по реда на чл. 290 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване, но не могат да бъдат подведени под квалифицираната форма на неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Поради недопускане на касационно обжалване на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на сумата 80 евро.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 304 от 05.11.2025 г., постановено по в. т. д. № 386/2025 г. на Апелативен съд - Пловдив.
ОСЪЖДА Н. Х. Г. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2, да заплати на ЗК „Л. И. АД с ЕИК[ЕИК] сумата 80 (осемдесет) евро - юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: