ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3232

гр. София, 16.06.2026г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 2300 по описа за 2026г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Г. К. ООД, подадена чрез процесуален представител адв. Д. Н. против определение № 149 от 12.03.2026г. постановено по ч. гр. д. № 107/2026г. по описа на Апелативен съд – Варна.

С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционно определение № 210/14.01.2026г. постановено по гр. д. № 2769/2025г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което на основание чл. 130 от ГПК е прекратено производството по делото по гр. д. № 2769/2025г. по описа на този съд.

Частният жалбоподател сочи неправилност на обжалваното определение поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е извел извод за недопустимост на предявения иск по съображения относими към основателността му. За да обоснове извод за процесуална недопустимост, съдът е направил материалноправна оценка на твърденията на ищеца в нарушение на процесуалните правила и правото на достъп до съд. Отправя искане обжалваното определение да се отмени, а делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му.

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

В изложението частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, евентуално от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по които е отправено искане за допускане на касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както следва:

1/ Следва ли да се приеме, че е налице имуществена вреда по смисъла на чл. 45 от ЗЗД и чл. 74 от ЗЧСИ, когато срещу ищеца е възникнало ликвидно и изискуемо задължение, установено с влязъл в сила акт на ЧСИ, макар същото все още да не е фактически изплатено?

2/ Представлява ли увеличение на пасива на имуществото настъпила имуществена вреда, независимо дали задължението е изпълнено към момента на предявяване на иска?

3/ Представлява ли влязлото в сила постановление за разноски на ЧСИ годно изпълнително основание за принудително събиране на вземането и настъпва ли имуществена вреда още с възникването на изпълняемото задължение?

4/ Допустимо ли е съдът при проверка по чл. 130 от ГПК да извършва материалноправна преценка относно действителното настъпване и доказаността на вредите, или следва да провери единствено дали са наведени твърдения за елементите от фактическия състав на претендираното право?

5/ Представлява произнасяне по същество на спора извършването на преценка относно наличието на вреда в производството по чл. 130 от ГПК?

6/ Следва ли искът по чл. 441 от ГПК вр. чл. 74 от ЗЧСИ да се счита недопустим, когато ищецът твърди съществуването на изискуемо задължение, подлежащо на принудително събиране, но неизпълнено към момента на предявяване на иска?

7/ Налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл. 74 от ЗЧСИ при твърдения за възникнало и изискуемо задължение за разноски, начислени с влязло в сила постановление на ЧСИ?

Частният жалбоподател поддържа, че поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в определение № 50017/02.03.2023г. по гр. д. № 2518/2022г. на ВКС, I ГО.

8/ Настъпва ли имуществена вреда по смисъла на чл. 45 от ЗЗД и чл. 74 от ЗЧСИ още с възникването на ликвидно и изискуемо задължение за разноски по изпълнителното производство или едва след фактическото му плащане?

Решаването на този въпрос поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа също очевидна неправилност на извода във въззивното определение за недопустимост на иска поради липсата на вреда, доколкото начислената от ЧСИ такса не е била фактически заплатена от ищеца, както и поради това, че съдът е смесил понятията за процесуална допустимост с материалноправната основателност на иска, довело до преждевременно прекратяване на делото и до лишаване на ищеца от правото на съдебна защита.

Препис от частната жалба не е връчен на основание чл. 130, изр. 2 от ГПК.

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното:

П. О. съд – Варна делото е образувано по предявен от „Г. К. ООД, ЕИК[ЕИК] против Частен съдебен изпълнител Д. З. П.-Я., рег. № .... и с район на действие, този на ВОС, иск с правно основание чл. 441, ал. 1 от ГПК вр. чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ вр. чл. 45 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 25491.58 лева, представляваща обезщетение за вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. д. № 969/2022г. – извършен на 24.04.2025г. от ЧСИ Д. Я. опис на собствения на ищеца недвижим имот, въпреки че към момента на насрочване и извършване на описа, срещу имота се провежда принудително изпълнение по изп. д. № 765/2022г. по описа на ЧСИ Н. Д., а взискателят по първото изпълнително дело е единствен взискател по второ изпълнително дело и ЧСИ Я. е уведомена за това – ведно със законната лихва върху сумата считано от исковата молба до окончателното плащане. Ищецът се е позовал на ТР от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и приетото в него, че при провеждане на публична продан на недвижим имот от съдебен изпълнител, втора публична продан на същия имот, но от друг СИ, не се извършва. За вписаната възбрана всеки кредитор може да се уведоми и да се присъедини към образуваното висящо изпълнително дело. Въпреки това, за извършения паралелен опис на същия имот по изп. д. № 969/2022г. ЧСИ Д. Я. е начислила в своя полза и в тежест на длъжника „Г. К. ООД такса за извършване на описа по т. 20 от ТТРЗЧСИ в размер на исковата сума. Така начисленото задължение за длъжника съставлява вреда, доколкото се претендира двукратно плащане за едно и също действие.

В уточняваща молба ищецът уточнил, че таксата за втори опис на същия имот е платена авансово от взискателя, след което е начислена от ответния ЧСИ по делото за сметка на длъжника, съответно последният дължи таксата дори при доброволно плащане на дълга. Постановлението на ЧСИ, с което тази такса е начислена е влязло в сила, съответно размера на дълга на ищеца по изп. д. № 969/2022г. ЧСИ Д. Я. е увеличен с този размер. Посочил, че понастоящем се провеждат две публични продажби на един и същ имот на ищеца.

С определение от 14.01.2026г. Окръжен съд – Варна при преценката си по чл. 130 от ГПК приел, че предявеният иск е недопустим, защото ищецът не е упражнил защитата си по реда на чл. 435, ал. 3, т. 7 от ГПК и защото ищецът претендира бъдеща вреда, а не реално понесена. Изтълкувал това като липса на твърдение за увреждане, поради което прекратил образуваното пред него съдебно производство.

За да потвърди преграждащия акт на първата инстанция, Апелативен съд – Варна изложил съображения, че искът по чл. 74 от ЗЧСИ не е недопустим поради липсата на предприето обжалване на действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК, доколкото отговорността по чл. 74 от ЗЧСИ е деликтна и самостоятелна и не е обусловена от провеждане на защитата срещу изпълнението по Глава 39 на ГПК. Приел обаче, че искът е недопустим, защото ищецът не е навел твърдения за настъпили за него имуществени вреди – сумата на начислената му такса ищецът е отрекъл да я е платил, а вредата е за бъдещи вреди /бъдещи загуби/, а не за настъпили такива, поради което искът се явява недопустим.

За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, съдът съобрази следното:

Релевантни с оглед данните по делото и произнасянето на Апелативен съд – Варна са четвърти и пети въпроси, които обобщено се свеждат до разликата между процесуалните предпоставки обуславящи допустимостта на иска и материалноправните предпоставки обуславящи основателността на иска.

Въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което по делото е налице приложно поле на касационното обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и то следва да бъде допуснато.

По релевантния правен въпрос, настоящият съдебен състав се придържа към трайно установената и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, в която е разяснено, че условията, от които зависи съществуването и надлежното упражняване на процесуалните права съставляват процесуални предпоставки. Те са определяни обикновено с императивна правна норма и обуславят правната валидност на предприетото процесуално действие. За наличието или липсата им, съдът следи служебно. Следователно, ако изискуема от процесуалния закон предпоставка не е налице, действието е опорочено и като такова не може валидно да сезира съда, т. е. да породи задължение за произнасяне по него. Тази зависимост между регламентирано и надлежно упражнено право, определя допустимост на действието, когато те са в съответствие, а когато е налице несъответствие между тях – недопустимост. Основателността като правна категория предполага съответствие между вече предприето процесуално действие и неговия фактически състав. За това по нея съдът е длъжен да се произнесе чрез разглеждане на конкретните предпоставки, установяващи наличието или липсата на факти, относими към този фактически състав /мотиви към т. 9 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, валидни във всички случаи на разграничение между процесуални предпоставки, обуславящи допустимостта на иска и материалноправните предпоставки, обуславящи основателността на иска/.

Процесуалните предпоставки като условия – фактите и обстоятелствата, обуславящи съществуването на правото на иск – за допустимост на иска, обуславят допустимостта на процеса, а с това и правото и задължението на съда да разгледа и реши по същество правния спор между страните. Предпоставките се разграничават на абсолютни и относителни, според това дали за тях съдът следи служебно, или се вземат предвид, само по отвод на страната. Абсолютните процесуални предпоставки са: наличието на подведомствен на съда гражданскоправен спор /неразрешен със сила на пресъдено нещо/ между правоспособните лица, чиято правна сфера е засегната от съществуването му, без да е изтекъл съответният давностен или преклузивен срок. Процесуалните предпоставки, обуславящи надлежното упражняване на правото на иск са: процесуалната дееспособност на страната, процесуалната представителна власт на нейния представител, редовност на исковата молба, родовата и местната подсъдност; както и липсата на арбитражна клауза или клауза за отнасяне на спора пред чуждестранен съд, на висящ процес по същия спор между същите страни, на висящ процес по преюдициален спор и десезиране на обявения в несъстоятелност длъжник. В съвкупността си всички те трябва да са налице през цялото време на развитие на исковия процес и към момента на постановяване на решението, за да бъде то валиден и допустим съдебен акт. Отпадането на процесуална предпоставка, респ. възникването на процесуална пречка в хода на делото, препятства развитието на процеса и винаги осуетява допустимостта на решението като процесуално действие на съда, защото прави ненадлежно упражняването на правото на иск. Това има за последица липса на право и задължение за правораздавателния орган да извършва процесуални действия, насочени към разглеждане и решаване на спора по същество /мотиви към ТР № 1 от 09.07.2019г. по тълк. д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС; определение № 79/29.01.2015г. по ч. гр. д. № 343/2015г., IV ГО и др./.

В цитираната от частния касационен жалбоподател практика на ВКС е разяснено, че без значение при преценка допустимостта на иска е какво е действителното правно положение – дали ищецът действително е носител на претендираното спорно материално право или не, дали ответникът действително нарушава предявеното за защита материално право на ищеца и т. н. Процесуално легитимирани страни в исковия процес са лицата, които претендират да притежават материалното право, засегнато от правния спор, а материално легитимирани са действителните носители на спорното материално право и на съответстващото му задължение. Ако по делото се установи, че ищецът не е носител на предявеното за защита спорно материално право, исковият процес не се прекратява, а искът се отхвърля.

В конкретния случай, за да направи извод за недопустимост на предявения иск, въззивният съд не е посочил коя положителна процесуална предпоставка, обуславяща допустимостта на иска липсва, респ. каква отрицателна процесуална предпоставка /процесуална пречка/ осуетяваща допустимостта на иска, е налична. Изводът за недопустимост на осъдителния иск е изведен от апелативния съд на база разсъждения по твърдението за понесена вреда – има или няма вреда за ищеца – длъжник по изпълнението, настъпила ли е тя или е потенциална и бъдеща и т. н. и въз основа на този анализ, съдът е достигнал до извод, че ищецът не е навел твърдения за настъпили за него имуществени вреди. Този извод на въззивния съд е очевидно неправилен. Твърдения за вреди ищецът е навел в исковата и в уточняващата си молба и тя е описана като съизмерима с начислената такса за паралелен опис извършен на 24.04.2025г. от ЧСИ Д. Я., по две изпълнителни дела, по второто от които принудителното изпълнение незаконосъобразно е насочено от ответния ЧСИ върху един и същ имот на ищеца, с размера на която такса е увеличен размера на дълга му по изп. д. № 969/2022г. Тези твърдения са твърдения за вреди, а искът е допустим. Дали таксата е начислена; на какво основание и от кого; платена ли е тя или ще бъде платена в хода на делото; или с размера й е увеличен размера на дълга на ищеца по изпълнителното дело; по какъв начин е засегнала патримониума на ищеца /има ли намаляване на актива му или увеличаване на пасива му/ и законосъобразно ли е процедирал ЧСИ при начисляването й, са все въпроси, които нямат отношение към допустимостта на иска. По тези въпроси съдът ще се произнесе с решение след съпоставка на противопоставените позиции на страните по спора, преценка и анализ на събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната взаимна връзка и по вътрешното си убеждение, което ще формира въз основа на приложение и на правилата на формалната логика, опитните правила и научното знание на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК, като вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право /чл. 235, ал. 3 от ГПК/.

Ето защо, като е приел, че искът е недопустим, защото вредата съизмерима с размера на начислената такса за опис, с който се е увеличил размера на дълга на ищеца по изпълнителното дело, не е твърдение за вреда, респ. че вредата не е настъпила, а е бъдеща доколкото не е заплатена от ищеца, въззивният съд е постановил акта си при допуснато съществено нарушение на правилото на чл. 130 от ГПК и на процесуалните правила, разграничаващи предпоставките за допустимост от тези за основателност на иска.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че обжалваното определение е неправилно и следва да се отмени. Делото следва да се върне на Окръжен съд – Варна за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 149 от 12.03.2026г. постановено по ч. гр. д. № 107/2026г. по описа на Апелативен съд – Варна.

ОТМЕНЯ определение № 149 от 12.03.2026г. постановено по ч. гр. д. № 107/2026г. по описа на Апелативен съд – Варна.

ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Варна за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане и решаване на гр. д. № 2769/2025г. от етап изпращане на препис по реда на чл. 131 от ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.