ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3221

гр.София, 16.06.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди двадесет и шеста година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов

ЧЛЕНОВЕ: Д. Д. Н. Ш.

като изслуша докладваното от съдия Томов гр. д. №1416 по описа за 2026 г. приема следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор от АП-София и на З. Д. Ч., чрез пълномощник адв. Е. Ф. срещу решение № 1438 от 03.12.2025 год.,по в. гр. д. № 788 / 2025 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение №15 от 03.01.2025г по гр. д №3673/2023г на Софийски районен съд . Разгледан е иск на З. Д. Ч. за присъждане на обезщетение на неимуществени вреди на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 КЗПЧОС в резултат нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. д.№1/1991г, преобразувано в ДП ІІ 048/1999г , впоследствие в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, уважен до размера на сумата 30 000 лева със законните последици и отхвърлен за разликата до претендираните 120 000лева, със законна лихва, считано от 27.03.2020г.Страните обжалват решението в неизгодните за тях части относно обезщетението за неимуществени вреди при основанията по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК

Прокуратурата на Р. Б. обжалва въззивното решение в осъдителната част, като счита размера на присъденото обезщетение за необосновано завишен. В приложено към касационната жалба изложение се сочи осонование по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, включително въпроса за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД Изтъква се, че въззивното решение не съответства на т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., както и на т. 3 и т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2004 г. на ОСГК, като част от твърдените неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от продължителността на наказателното производство.Поддържа противоречие на въззивното решение с приетото в решения № 50066/2023г. по гр. д. № 2088/2022 г. на ІII ГО, № 50038 от 01.3.2023 г. по гр. д. № 2093/2022 г. на IV ГО , № 50062 от 03.5.2023 г. по гр. д. № 2077/2022 г. на III ГО по въпроса как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД в хипотезата на предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, §1 ЕКЗПЧОС.

В отговор на депозираната касационна жалба защитата на З. Д. Ч. изтъква, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от Прокуратурата на РБ част, като оспорва жалбата и по същество.

З. Д. Ч., чрез пълномощник адв. Е. Ф. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за разликата над 30 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв., както и в частта за отхвърляне на претенцията за присъждане на лихва за забава върху главницата за периода от 36.03.2020г. до 37.03.2023г.,на която дата е предявена исковата молба. Присъденото обезщетение намира за занижено, тъй като не отчита целенасоченото бавене на делото, чиято продължителност е без аналог, изтеклата давност за разследваните престъпления, която осуетява упражняването на правата и вместо да приложи парична оценка в зависимост от броя години продържителност, въззивният съд не отдава никакво значение на продължителността. В приложено изложение към касационната жалба се сочи основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси:

1.Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?

2. Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и какво е значението им?

3. Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?

4. Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му?

5. От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ, във връзка с чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС?

По първия въпрос, относно критерия продължителност на делото, се сочи противоречие между въззивното решение и решения № 222 от 15.3.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на IV ГО, № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV ГО, № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV ГО и № 60242 от 13.1.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III ГО. По втория въпрос, относно залога за ищеца при забавеното дело, неговата загуба, се поддържа противоречие с решения № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV ГО, № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV ГО, № 72 от 01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III ГО; а относно загубата на възможности и нейното значение, сочи се противоречие с решения № 30 от 07.5.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III ГО и № 119 от 14.02.2019 г. по гр. д. № 4104/2017 г. на III ГО. По третия въпрос се сочи противоречие с множество решения на ВКС (реш. № 50280/2023 г. по гр. д. 4210/2021 г. на IV ГО, № 50062 /2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г. на IV ГО, № 117 /2024 г. по гр. д. № 1194/2023 г. на III ГО, № 506/.2024 г. по гр. д. № 4306/2023 г. на IV ГО, № 435 от 10.7.2025 г. по гр. д. № 4315/2024 г. на III ГО и др)., в които при съпоставими факти е присъждан номинален размер като възприетия с въззивното решение от 30 000 лева, но по предявени през 2018-2020г искове, което според защитата засвидетелства, че към 2023г съдът не е отчел продължаващото забавяне на наказателното дело и променената икономическа обстановка.По четвъртия въпрос се изтъква противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и формирана практика на ВКС в решения № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV ГО, № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV ГО, № 72 от 01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021г; № 11/27.1.2014 г. по гр. д. № 3684/2013 г. на III ГО, № 130/13.4.2011 г. по гр. д. № 951/2010 г. на III ГО ; решения №222/15.03.2021 по гр. д №120/2020г на IV ГО,№272/27.01.2020г по гр. д №924/2019г на IV ГО и цитираната в тези решения устатновена практика на ВКС по чл. 2б ЗОДОВ. При разрешението на петия въпрос се изтъква противоречие с практика на ВКС, предвид приетото в решения № 107 от 29.7.2021 г. по гр. д. № 5914/2015 г. на IV г. о. и № 672 от 12.11.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г. на III ГО.,като се изтъква и практика на апелативни съдилища, присъждали мораторната лихва върху обезщетението както е поиската в случая - три години назад, считано от завеждане на иска. По въпроси с № 1, 2 и 5 по реда на изложението се поддържа наличието и на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК .

Отговор от Прокуратурата на РБ не е постъпил

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не са налице основанията на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационна проверка за валидност и допустимост на въззивното решение по служебен почин. Не се констират и предпоставки за прилагане на чл. 280, ал. 2, предл трето ГПК . По изтъкнатите от страните основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК, Върховен касационен съд намира следното:

Въззивният съд е приел легитимация по исковата претенция за нарушение на чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС предвид обстоятелството, че съпругът на ищцата А. З. Ч., починал на 30.10.2014г.,е един от пряко пострадалите при репресиите през т. нар. „възродителен процес“ (1984 г. - 1989 г.),като в периода от 19.2.1985 г. до 14.4.1987 г. същият, тогава семеен, с две деца, е бил задържан и лишен от свобода без присъда в затвора и лагера на о. Белене и в затвора в [населено място] дол, а в периода 15.4.1987 г.–14.12.1988 г. принудително заселен в [населено място] до 1988г, където бил под наблюдение на властите, нямал право да напуска населеното място и не е имал право да съжителства със семейството си - ищцата и двете им деца.Понесените страдания, подробно изложени в исковата молба, са дали основание ищцата да се окачестви като пострадала от престъпленията по време на т. нар „възродителен процес”, пряко и в лично качество и непряко, като съпруга и наследник на починалия А. Ч., като през 1989г. семейството е принудено да напусне страната и да се установи да живее в Турция. Взето е предвид от съда образуваното през 1991г. на следствено дело № 1/1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили срещу пет лица за престъпления по чл. 162 НК, вр. чл. 20, ал. 2 НК, които били обвинени в извършени за периода 1984 г. - 1989г. продължавани престъпления. Производство, преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП - София, а впоследствие – преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП – София е продължило извън всякакви разумни срокове, по делото са били изготвяни и внасяни в съда няколко обвинителни акта, същото е променяло подсъдността си по силата на законодателни промени, привличани са нови обвиняеми, преписката е била връщана за допълнително разследване, производството е било спирано и възобновявано, разследването – продължавано, разпитани са над 360 свидетеля–включително ищцата е разпитатна като свидетел. извършвани са процесуални действия по делегация, за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, като въззивният съд е обявил за известно, че делото и до момента е висящо.Производството не е приключило и до момента, неговата продължителност е довела до прекратяването му срещу виновните лица поради тяхната смърт и изтичането на давностни срокове за реализиране на наказателно преследване срещу обвиняемите. Наследодателят на ищцата, както и тя самата се чувствали разочаровани от дългогодишната липса на напредък по развитието делото.Последната е проявила заинтересована активност за ускоряване на делото , заявила и упражила е правата предоставени в наказателния процес на пострадали лица.Вредите от забавянето по презумпция, изразяващи се в неоправдаване на очакванията за възмездие чрез довеждане до край на наказателния процес, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова много години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от тяхното бездействие и конкретно - на прокуратурата, раздразнението и и загуба на вяра в справедливостта, от оставяне на виновниците безнаказани, не са оборени от доказателствата.Съгласно чл. 74, ал. 2 НПК при смърт на пострадалия от престъплението правата му преминават върху неговите наследници, като ищцата е депозирала молба до ВОП, с която на основание чл. 75, ал. 2 от НПК се заявява намерение за участие в делото като пострадала. Въззивният съд е приел за установено това нейно качество, като е съобразил практиката на ЕСПЧ относно съдържанието на понятието „жертва“ - физическото или юридическо лице, което е пряко или косвено засегнато от твърдяното нарушение, същевременно в мотивите на решението е анализирана и практиката на ВКС, формирана за сходни случаи по искове за обезщетение от нарушаване на същото право, на същото основание и предявени от лица, пострадали при същите обстоятелства.Въззиният съд е обосновал нарушението на защитеното по чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС право като е изтъкнал, че решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение за) съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението и условието е налице.С решението е даден положителен отговор на този въпрос и при определяне размера на обезщетението въззивният съд е изтъкнал, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от ищеца в един много продължителен период от време от приблизително 30 години, и при установена практика на ВКС /Решение № 667 от 8.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4616/2023 г., IV г. о., ГК, Решение № 620 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 461/2025 г., III г. о., ГК и др./, съгласно която справедливият размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност–обичайни /типични/ неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., присъжда сумата 30 000 лева, този е приетият за справедлив и достатъчен размер на обезщетението при прилагане на чл. 52 ЗЗД с отчитане и на факта, че самото осъждане на Прокуратурата има основно репариращо действие-предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.

При така изложените решаващи съображения от въззивната инстанция не са налице основания за допускане на касационно обжалване по повдигнатите от страните въпроси.

Свързано поставените от Прокуратурата на Р. Б. правни въпроси, както и третият и четвъртият въпрос формулирани в изложението на жалбоподателката З. Ч. , касаят задължението на въззивния съд да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД.В практиката на ВКС се приема, че на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като ищецът дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство.Относно неимуществените вреди съгласно практиката на ЕСПЧ (Scordino срещу Италия; Smirnova срещу Русия; Д. и Х. срещу България и др.)съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството ги причинява, поради което поначало не е необходимо изричното доказване на обичайните, типичните неимуществени вреди, като притеснения и безпокойство за развитието на делото и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността, както е отчел и въззивния съд, като се е позовал на така установената съдебна практика .Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968г., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата ; следи се обезщетението да не служи за неоснователно обогатяване и се отчита, че осъждането (признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Водещо поставените от страните въпроси касаят определянето на размера на дължимото обезщетение при иск по чл. 2б ЗОДОВ,което следва да се извърши по справедливост, като по поставените в тази връзка въпроси въззивният съд не е поставовил решение с противоречие с формирана съдебна практика на ВКС Въззивният съд не се е отклонил от установена практика на ВКС, обективирана в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., включително и съдържаща се в решения № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г. о., № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г. о., № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г. о. и др. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да отчитат освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, така и общата продължителност на производството и доколко е надвишен разумния срок предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство, като се отчита какво е значението на делото за страната, вкл. процесуалното й качество в него. В обжалваното решение са посочени конкретно обстоятелствата по установеното нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС относно правото на ищеца на разглеждане и приключване на наказателното дело в разумен срок.С оглед нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и изяснените критерии, въззивният състав е взел предвид общата продължителност на производството, която е три десетилетия. Като не е прецизирал с точност колко на брой години от тази продължителност / към завеждане на иска вече над 30/ обезщетява, въззивният съд не се е отклонил от установен критерий, което да е довело до противоречие с цитираната съдебна практика и да е засегнало решаващите изводи на съда при определяне на обезщетението за бавно правосъдие. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, което определя значимостта на съдебната практика на Върховния касационен съд по прилагане критериите на чл. 52 ЗЗД при сравними обстоятелства. Една и съща неразумна продължителност на едно и също предварително производство, която значително надхвърля законоустановените срокове (неприключило в продължение на 30 години, и понастоящем разследване на престъпления, в положение на „висящност”), е причинила сходни неимуществени вреди на пострадалите от т. нар„възродителен процес“ български граждани, ищци по посочените дела. Въззивният съд се е позовал на актуална и приложима по критерия за сходство съдебна практика, предвид решения №506/2024г по гр. д №4306/2023г и №667/2024г по гр. д № 4616/2023г, на Четвърто г. о на ВКС, Решение №620/23.10.2025г по гр. д № 461/2025г Трето г. о на ВКС и посочената в тези решения установена съдебна практика.Определеният размер на обезщетението може да бъде по-нисък от присъждания от ЕСПЧ по аналогични случаи, но за други държави /решение № 283/ 09.05.2024 г. по гр. д.№ 1838/ 2023 г., ІV г. о./Обстоятелството, че всеки един от ищците е бил част от голяма група от пострадали лица, само по себе си не обосновава определяне на по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди от тези, които са действително установени по делото , указанието е решаващо съобразено от въззивния съд при постановяване на решението и не е налице основание по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК

Предвид гореизложеното, не е налице основание за допускане до касационно обжалване и по първия въпрос, поставен от касатора–ищец, който също е във връзка с критериите, които съдът следва да вземе предвид при определяне на размера на обезщетението от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Решаващият състав на Софийски аперативен съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС по въпроса за критериите при възмездяване на вредите от забавяне на досъдебното производство: фактическа и правна сложност на делото, поведението на страната и поведението на властите .Претендираният от защитата на ищцата начин на изчисляване на обезщетението за неимуществени вреди от неразумна продължителност чрез фиксирана сума начислявана за всеки ден забавяне, не е възприет в българското законодателство и утвърдена практиката на ВКС.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос на жалбоподателката З. Ч., засягащ вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело и връзката му с определяне на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ.Въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, съгласно която вредите от престъплението не се обезщетяват по реда на чл. 2б ЗОДОВ те са относими за преценката на значението (залога), което делото е имало за пострадалия и този залог е сред обстоятелствата по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. Предмет на претенцията за обезвреда от неразумна продължителност на производството са само вредите от забавеното правосъдие, но не и преките вреди от престъплението, предмет на разследване по производството.Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС по тези два въпроса, вкл. цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК,изключва наличието и на допълнителната предпоставка на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.В практиката на ЕСПЧ също е прието, че в приложното поле на чл. 6, § 1 КЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по последния формулиран в реда на изложението на касатора З. Ч. правен въпрос относно началния момент, от който се дължи лихва за забава при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС.

В съответствие с практиката на ВКС е приетото от въззивния съд, че лихвата се дължи от датата на подаване на исковата молба, доколкото забавата по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, обуславяща възникването на правото на мораторна лихва, не може да настъпи преди изтичането на целия период, за който се дължи главното парично вземане – в случая от януари 1991 г. до момента на предявяване на иска. В този смисъл са решения № 87 от 08.2.2024 г. по гр. д. № 1088/2023 г. на III ГО и № 50030 от 09.2.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV ГО. Посоченото от защитата решение № 107 от 29.7.2021 г. по гр. д. № 5914/2015 г. на IV ГО , като постановено по иск, разгледан преди да е уреден пряк ред в специалния ЗОДОВ за защита на заявеното право, не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с формираната по прилагането на чл. 2б ЗОДОВ практика на ВКС .

Неоснователно е позоваването на чл. 280, ал. 2, предл трето ГПК в изложението на касатроата-ищца. От съдържанието на решението на Софийски апелативен съд не може да се констатира очевидна неправилност като квалифициран негов порок.Не се установява приложение на несъществуваща правна норма, на правна норма в нейния противоположен смисъл или на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Видимо от мотивите на съдебното решение не се се касае за явно нарушаване на основните логически, опитни правила при формиране на решаващи изводи на съда. Ето защо касационно обжалване поради очевидна неправилност не следва да се допуска.

При този изход на спора, разноски не се присъждат в тежест на другата страна и съдът не определя възнаграждение за адвокат, представлявал страната безплатно .

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение 1438 от 03.12.2025год.,по в. гр. д. № 788 / 2025 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.