ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3231
гр. София, 16.06.2026г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 3844 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. А., [дата на раждане] в [населено място], Иран, гражданин на Кралство Великобритания, подадена чрез процесуални представители адв. М. Я. и адв. В. З. против част от въззивно решение № 118/13.06.2025г. постановено по в. гр. д. № 126/2025г. по описа на Апелативен съд – Варна.
С обжалваната част от въззивното решение е частично отменено първоинстанционно решение № 7/13.01.2025г. постановено по гр. д. № 420/2024г. по описа на Окръжен съд – Добрич и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 50 от ЗЗД Р. А. с ЛНЧ [ЕГН] е осъден да заплати на Б. Р. Б. с ЕГН [ЕГН] сумата от 30000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди – болки и страдания от увреждане на здравето, причинени вследствие нападение и ухапване от собствено на ответника куче, порода Д. А. , което се е намирало и под надзора на собственика, настъпило на 15.04.2024г., ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на увреждането – 15.04.2024г. до окончателното плащане.
В частта, с която първоинстанционното решение, с което предявеният иск е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 30000 лева до пълния предявен размер на иска от 50000 лева е потвърдено, въззивното решение не е предмет на касационно обжалване и е влязло в сила.
В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост, с оглед на което е отправено искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявеният иск да бъде отхвърлен.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е обсъдил превратно събраните по делото доказателства, което се е отразило на правилността на решението. Съдът е игнорирал приет по делото протокол за оглед, обективиращ наличие на табела с червен надпис на портата за жилищната част от двора с изобразено куче и надпис „Тук пазя аз“ и въпреки това приел, че липсвала табела за наличието на куче в двора, както и не се е запознал с показанията на свидетелите по делото, обясненията на страните и не ги е съпоставил. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че поведението на ответника – собственик е ирелевантно – дали инцидента е настъпил в едната или в другата част на двора на къщата или пред кабинета, тъй като той отговарял за поведението на кучето. Твърди, че причината за настъпване на вредите се корени единствено в субективните действия на пострадалия ищец, който е навлязъл в частна собственост, която е неприкосновена.
В писмен отговор ответникът по касационната жалба Б. Р. Б., чрез процесуален представител адв. К. Д. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищец и ответник по делото с правен интерес от обжалване на съответната част от въззивното решение срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.
Към всяка е приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
В решението си въззивният съд приел за установени следните факти: ответникът Р. А. е лекар, който живее и практикува в [населено място], като жилището му и лекарският кабинет се намират в един имот, преграден с плътна ограда от към улицата и метална врата – решетка. Вътре в имота лекарският кабинет и жилищната част са били отделени с втора врата, отваряща се навътре /към жилището на ответника/, посредством резе от вътрешната страна.
На 15.04.2024г. около обяд, ищецът и съпругата му по предварителна уговорка по телефон отишли за преглед в дома на ответника. Влезли в двора и били нападнати и ухапани от куче, порода „Д. А. , което е собственост на ответника.
От фиш за спешна медицинска помощ от 15.04.2024г. и ортопедично отделение на „МБАЛ - Добрич“ АД въззивният съд приел за установено, че ищецът е бил лекуван в условия на спешност първо за овладяване на състоянието му следствие от кръвозагуба, последвано от оперативна интервенция – зашиване на увредено сухожилие и разкъсана артерия радиалис. Ищецът бил лекуван в болница в продължение на 5 дни, като лечението е протекло без усложнения. По време на пролежаването в болницата ищецът е бил с придружител, тъй като не е можел да се обслужва сам.
От представените медицински документи и приетото пред първоинстанционния съд заключение на СМЕ апелативният съд приел за установено, че при инцидента от ухапването от кучето ищецът е получил следните увреждания: разкъсно-контузна рана предно радиално на лявата предмишница над китката на лявата ръка, пълно разкъсване на артерия радиале/лъчева/ и травма на флексорен мускул и сухожилие на ниво лява предмишница; охлузни рани в лявата половина на гръдния кош, коремната стена и предната стена на лявата колянна става.
За отражението на инцидента върху психическото състояние на ищеца, заключение е дало вещото лице по съдебнопсихиатричната експертиза д-р С.. Според вещото лице, в резултат на ЧМТ през 2020г. психичното състояние на ищеца е приело клинична характеристика на психично заболяване – органично разстройство на личността, което се характеризира с промяна в преморбидния начин на поведение; афективни колебания с емоционална лабилност и лесни преходи към раздразнителност, изблици на гняв и агресивност, мнителност, параноидни нагласи. Тези нарушения са се надградили над неблагоприятните последици от дългогодишните соматични заболявания – хипертонична болест, диабет, желязодефицитна анемия, артроза на стави. Достигнало се е до нарушения в емоционалната и социо-комуникативната сфери – напрежение, раздразнителност, самоизолация, обща подтиснатост, нарушен сън. Според вещото лице преживяното на 15.04.2024г. е изиграло ролята на масивна психотравма, довела до влошаване на лабилното психично състояние на ищеца. Негативните изживявания на ищеца – страх, несигурност, болка, кошмарни сънища, променят хода на живота на ищеца до степен на неспособност за пълноценно съществуване. Преживеният стрес и настъпилите неблагоприятни последици са довели и до повишаване на стойностите на кръвната захар, което е видно от амбулаторните изследвания при изписването на ищеца от болницата, поради което и същият е преминал на терапия с инсулин. В резултат на инцидента и стреса у ищеца са се развили оплаквания с психосоматичен характер, които са станали повод за хоспитализация в кардиологично отделение в периода 29.07.2024г. 31.07.2024г. Травматичните увреждания са причинили дълбок дистрес, с типични симптоми на посттравматично стресово разстройство, като влошеното му психично състояние е станало повод за задълбочаване проявите на основното му психично заболяване. Установеното психично заболяване на ищеца допринася за задълбочаване на болестно променените психични отклонения в насока на тревожност и снижение на когницията на интензифицирането на негативните последици от ефекта на стресовите ситуации.
Заключението на СПЕ, въззивният съд приел, че е подкрепено от показанията на разпитаните по делото свидетели Н. Б. и Е. З. /съответно съпруга и внук на пострадалия/, че инцидентът се е отразил негативно на живота на ищеца. След инцидента ищецът не искал да излиза, страхувал се. По време на лечението му в болницата и след това имал силни болки, не можел да спи, непрекъснато охкал и пъшкал от болки. Не можел да се обслужва сам, не можел да се храни сам, поради което в началото за него се грижел внука му, а след това съпругата му.
От анализа на показанията на разпитаните по делото свидетели, въззивният съд приел, че не се установява дворната врата към жилищната част от имота на доктора да е била затворена или заключена.
При тези факти, въззивният съд извел правен извод, че по делото са установени елементите от фактическия състав на отговорността при непозволено увреждане в хипотеза на чл. 50 от ЗЗД – причинени на ищеца неимуществени вреди, телесните увреждания и негативните преживявания, вследствие нападение и ухапване от куче, което е собствено на ответника и за обезопасяване на което последният не е положил в пълен обем дължимата грижа. Съдът изтъкнал, че доколкото отговорността по чл. 50 от ЗЗД е безвиновна, то поведението на ответника е ирелевантно /дали инцидентът е настъпил в едната или другата част на двора на къщата, пред кабинета/, тъй като той, като собственик отговаря за вредите причинени от поведението на кучето, вкл. когато то е избягало или се е загубило. Обосновал, че е налице неизпълнение на задължението на ответника да осигури безопасността на хора от животното си чрез предприемане на съответни мерки. Дали ищецът е могъл да избегне нападението ако не беше влязъл в двора на ответника, където се е намирало кучето отчел, че е без значение, тъй като неговото поведение не е причина за нападението и не стои в причинна връзка с него и с травматичния резултат. Изложил е, че от доказателствата по делото не се установява ищецът да е провокирал или нападнал кучето или да е извършил нещо, което да го е уплашило. Влизането в двора и опитът да потърси и извика ответника, съобразно уговорката между тях за преглед в лекарския кабинет, който се намира в жилището му, изтъкнал, че не представлява неправомерно и съпричиняващо вредата поведение. Въззивният съд подчертал, че ищецът е влязъл в имота със знанието и съгласието на ответника, който е определил час за посещението. Дори да се приеме, че ищецът е влязъл в имота на ответника без негово знание и съгласие, то отбелязал, че това не освобождава собственика от отговорност, тъй като след като е поел грижата и отговорността по отглеждането на кучето, е следвало да не допуска досег на животното с хора, като заключи вратата към имота, като го завърже по начин, че да не може то да се освободи. Съдът е отбелязал, че собственикът на животното е следвало да положи необходимата грижа, като предприеме адекватни мерки, съобразявайки, че в имота влизат непознати хора /негови пациенти/, повече от обичайното, поради това, че в него се помещава и лекарският му кабинет. Ето защо, обосновал че искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е доказан по основание. Като справедлив определил размера на обезщетението от 30 000 лева. При определяне на същия съдът е съобразил, че вредите са причинени при внезапно и непредизвикано нападение от голямо куче, порода „Д. А. срещу ищеца; понесените от пострадалия стрес от нападението и борбата с животното, ухапването; видът, броя и характера на травмите – разкъсно контузна рана предно радиално на лява предмишница, пълно разкъсване на артерия радиалис/лъчева/, травма на флексорен мускул и сухожилие на лява предмишница, охлузни рани в лява половина на гръден кош и коремна стена, съставляващи причинена средна телесна повреда; преживените болки с висок интензитет още в момента на самото ухапване и при последващото лечение, продължило в следващите дни; извършената оперативна интервенция, посещенията при лекар; болките при петдневното болнично лечение в периода от 15.04.2024г. до 19.04.2024г. и неприятните преживявания във връзка с него; болките при заздравяване след операцията в периода от 15 дни; взел е предвид, че ищецът е на възраст от 60 години с предхождащи заболявания, които са се влошили в резултат на инцидента, причинените увреждания и произтеклите от инцидента негативни психически преживявания, психичното му състояние на посттравматично стресово разстройство. Отчитайки и икономическите условия в страната към датата на увреждането /м. април 2024г./ обосновал, че този е справедливият размер на обезщетението, до който предявеният иск е основателен и следва да се уважи.
За неоснователно с оглед изложените съображения, въззивният съд приел възражението на ответника, че вредите са настъпили в резултат на поведението на ищеца и по изключителна негова вина, евентуално за съпричиняване на вредите от пострадалия, като е предизвикал кучето да прояви естествените за животинския си вид характеристики – навлязъл е в неговата територия – в жилищната част на двора, непридружен от стопанина му. Изложил съображения, че ухапването на ищеца е станало след непредизвикано от него нападение от кучето на ответника порода „Д. А. и е изключително следствие на неизпълнението на задължението на ответника да осигури безопасността на хора от животното си чрез предприемане на съответни мерки. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт.
Касаторът Р. А. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими следните правни въпроси:
1/ Длъжен ли е съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, като изложи в мотивите си изводи по доказателствата и установените чрез тях твърдения на страните, възраженията и доводите им?;
2/ За наличието или липсата на причинна връзка между поведението на животното, в случая кучето и увреждането на пострадалия ищец, когато същият е навлязъл в охранявана от него територия, чрез отваряне на вратата, към двора който кучето обитава и навлизайки в охраняваната от него територия, обозначена с предупредителна табела за наличието на куче? Какви са критериите за преценка дали настъпването на вредите е изцяло поради действия или бездействия на пострадалия, които са в противоречие с правилата за поведение? и
3/ За предпоставките за прилагане на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента?
По първия въпрос касаторът поддържа противоречие с приетото в решения на ВКС № 176/15.05.2017г. по т. д. № 1885/2015г., II ТО; решение № 153/05.11.2018г. по гр. д. № 886/2018г., III ГО; решение № 65/30.07.2014г. по т. д. № 1656/2013г., II ТО; решение № 381/21.03.2012г. по гр. д. № 756/2010г., I ГО и решение № 98/22.02.2023г. по гр. д. № 3095/2021г., I ГО, а по третия въпрос с решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г., II ТО; решение № 98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012г. на ВКС, II ТО; решение № 151/12.11.2010г. по т. д. № 1140/2011г., II ТО; решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2012г., II ТО; решение № 16/04.02.2014г. по т. д. № 1858/2013г., I ТО; решение № 92/24.07.2013г. по т. д. № 540/2012г., I ТО; решение № 18/17.09.2018г. по гр. д. № 60304/2016г., IV ГО и много др. Вторият въпрос касаторът поставя като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Поддържа също, че решението е очевидно неправилно.
По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:
Въпросът за задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК в принципната му формулировка е общозначим по всеки гражданскоправен спор и разрешаването му в съответствие с константната практика на ВКС е гарант за законосъобразност на всяко съдебно решение, като постановено при съблюдаване на основните начала на гражданския процес въобще.
Разрешен е в практиката на ВКС в смисъл че, за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на основание чл. 235 и чл. 236 от ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество на твърденията и възраженията на страните съобразно допустимо направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на основание чл. 269, ал. 2 от ГПК. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани.
Поставен е от касатора с довод, че в случая въззивният съд е изпълнил изискването на чл. 235, ал. 2 от ГПК, но неправилно е оценил доказателствата по делото и конкретно, кредитирал е показания на съпругата на ищеца и дискредитирал показанията на останалите разпитани по делото незаинтересовани свидетели и така обосновал, че вина за настъпването на процесния инцидент има ответникът.
Така обоснован, въпросът за правомощията и за задълженията на въззивния съд като съд по същество на спора, не е правен по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а е относим към правилността на обжалваното решение, към възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и към обсъждането на събраните по делото доказателства. Преценката дали фактическата страна по делото е правилно възприета от въззивната инстанция и обосновани ли са направените от нея фактически и правни изводи по същество на спора се предпоставя от допускане на касационно обжалване в производство по чл. 288 вр. чл. 280, ал. 1 от ГПК. В това производство касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Това е така, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 и ал. 2 от ГПК, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. А проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба – 290, ал. 1 от ГПК.
Доводите на касатора, мотивирали въпроса за задълженията на въззивния съд не кореспондират и с данните по делото и изложените във въззивното решение мотиви, видно от които съдът е приел, че отговорността за обезщетение на вреди от деликт в хипотеза на чл. 50 от ЗЗД е обективна, безвиновна, като вредата следва да произтича от обективно присъщи, вътрешни свойства, качества или характеристики на животното. Фактите относно достъпа до дома и лекарския кабинет на ответника, наличието на порта и звънци, както и мястото, на което се е случило нападението от кучето, при безспорна покана от ответника в дома му и предварителна уговорка между страните за медицински преглед и при безспорната интензивна посещаемост на дома на ответника, в качеството му на лекар, от неограничен кръг пациенти, приел, че не освобождават ответника, като собственик на животното от отговорността за вреди, причинени от кучето, нито от задължението му за полагане на необходимите грижи по обезопасяване на животното така че то да не вреди никому. При този извод на съда, въпросът как е оценил въззивният съд събраните по делото гласни доказателства, на кои от тях е дал вяра и кои не е обсъдил достатъчно и съобразно тезата на касатора, не е правен.
Ето защо по процесуалноправния въпрос по делото не е налице приложно поле на касационно обжалване и такова не може да се допусне.
Последните два въпроса се свеждат до приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и за доказване на съпричиняването на вредата в хипотеза като разгледаната и конкретно съпричинил ли е пострадалият вредата като е навлязъл чрез отваряне на вратата в охранявана от кучето територия.
Съгласно разясненията, дадени с Постановление № 17/18.XI.1963г. и Постановление № 4/30.X.1975г. на Пленум на ВС, ако вредите са резултат и са произлезли от вещта /животното/, отговорността е на собственика на вредоносната вещ /животно/ или за лицето, под чийто надзор се намира вещта или животното по чл. 50 от ЗЗД. Собственикът на вещта /животното/ и лицето, под чийто надзор се намира тя, носят отговорност пред увредения и тогава, когато вещта им е предадена от производителя като напълно обезопасена технически, а също така и когато не съществува техническа възможност за нейното обезопасяване. При невъзможност за обезопасяване отговорността също е по чл. 50 от ЗЗД. Този текст от закона има предвид такива животни, върху които собственикът или лицето, под чийто надзор се намират, упражнява и известен надзор и с действията си може да отстрани вредите, които животните биха причинили на трети лица. Затова именно законодателят е предвидил, че дори и в случаите, когато животното е избягало или се е загубило и причини някому вреда, тези лица ще носят отговорност за причинените вреди, тъй като не са направили необходимото за опазване на животните, като по такъв начин се премахне възможността да причинят другиму вреди /решение № 2598 от 21.XI.1963г. по гр. д. № 2076/63г., I ГО/.
В практиката на ВКС, включително и цитираната от касатора е прието, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. От значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. За да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос, като подложи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, с цел установяване на действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат.
В решението си въззивният съд не се е отклонил от формираната съдебна практика, като подробно е обсъдил събраните по делото доказателства и е достигнал до извод, че не е налице съпричиняване, доколкото не е установено, че поведението на пострадалия е в пряка причинно-следствена връзка с инцидента и обективно е повлияло на обема на вредите. Въззивният съд е съобразил, че възражението за съпричиняване в случая е обосновано с твърдение, че ищецът е навлязъл в охранявана от кучето територия и е могъл да избегне нападението ако не беше влязъл в двора на ответника. Като съобразил, че ответникът е лекар и лекарският му кабинет е в дома му, че е поканил ищеца за преглед в конкретното време и че ищецът съобразно уговорката е посетил дома на ответника; че не се твърди и не се установява по делото ищецът да е провокирал или нападнал кучето или да е извършил нещо, което да го е уплашило, то факта на влизането в двора и опитът да потърси и извика ответника, не може да се квалифицира като неправомерно и съпричиняващо вредата поведение. Мястото на инцидента и начина, по който ищецът го е достъпил изтъкнал, че не освобождава собственика от отговорност, тъй като след като е поел грижата, отговорността и надзора по отглеждането на кучето, именно той с действията си е можел да отстрани вредите, които животното би причинило на трети лица. Ако собственикът бе добре обезопасил /вързал/ животното, респ. добре ограничил достъпа /заключил вратата/ на трети лица до имота му, то не би могло да се освободи и да нападне ищеца, където и да се е намирал той. Извел решаващ извод, че именно ответникът не е положил необходимата грижа и не е взел всички обезопасителни мерки осигуряващи недостижимостта на животното до посетителите.
Доводите на касатора за необоснованост на изводите на въззивният съд във връзка с липсата на съпричиняване на увреждането представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.
Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВС и на ВКС, която няма основание да бъде изоставена или променяна, изключва специалните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Не е налице съответно приложно поле на касационното обжалване и по тези въпроси и такова не след да се допуска.
Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение също не е налице. Такава не е видима от мотивите на акта. Не се установява грубо вътрешно противоречие на изводите на съда с правилата на формалната логика, не е приложена несъществуваща правна норма, нито е приложена правна норма противно на нейния действителен смисъл.
В заключение не са налице основания за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. А при служебно извършена проверка, настоящият съдебен състав намира, че не е налице и друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и направеното искане, на адв. К. Д. следва да се определи адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ по процесуално представителство пред настоящата инстанция съгласно договор от 11.08.2025г. на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 1426.50 евро /2790 лева/. В този размер разноските по делото следва да се възложат в тежест на касатора.
След връщане на делото, Апелативен съд – Варна следва на основание чл. 247, ал. 1 от ГПК служебно да поправи допусната в първия диспозитив на решението очевидна фактическа грешка.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 118/13.06.2025г. постановено по в. гр. д. № 126/2025г. по описа на Апелативен съд – Варна в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Р. А. с ЛНЧ [ЕГН] да заплати на адв. К. Д. сумата от 1426.50 евро /2790 лева/ - адвокатско възнаграждение за касационно производство.
УКАЗВА на Апелативен съд – Варна след връщане на делото на основание чл. 247, ал. 1 от ГПК служебно да поправи допусната в първия диспозитив на решението очевидна фактическа грешка.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.