ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3300

София, 17.06.2026г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на първи юни две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОРИС Р. ИЛИЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдията Вълдобрева гр. дело № 2024/2026г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на С. С. Г., подадена чрез пълномощника адв. В. П., против решение № 172 от 11.02.2026г., постановено по въззивно гр. дело № 2686/2025г. на Софийския апелативен съд, ГО, 2 състав, с което е обезсилено решение № 391/02.12.2024г. по гр. дело № 729/2023г. на Окръжен съд-Перник и делото е върнато на този съд за ново разглеждане.

С първоинстанционното решение окръжният съд се е произнесъл по иск на касаторката с правно основание чл. 50 ЗЗД, като е осъдил Държавата, представлявана от министъра на финансите да й плати обезщетение в размер 100 000 лева за неимуществени вреди-болки и страдания, претърпени от смъртта на дъщеря й М. Б. Г., настъпила на 16.07.2022г. в природна забележителност „Ждрелото на р. Ерма“ при с. Ломница, край гр. Трън, на Трънска еко пътека, в резултат на срутване на скални маси, като е отхвърлил иска за разликата над присъдената сума до претендираните 150 000 лева. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, предявен от касаторката против О. Т. за плащане на обезщетение за неимуществени вреди-болки и страдания, претърпени от смъртта на дъщеря й М. Б. Г., настъпила в резултат на същата злополука.

В касационната жалба са изложени подробни съображения за недопустимост на решението на САС. Поддръжа се, че същото евентуално е неправилно, поради нарушение на процесуалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се излагат доводи за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване: по чл. 280, ал. 2 ГПК поради вероятна му недопустимост; по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидната му неправилност и по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поставят следните процесуалноправни въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС-решение № 26/08.05.2018г. по гр. д.№ 1411/2017г. на ІІ ГО, решение № 181/ 14.06.2012г. по гр. д. № 96/2012г. на ІІ ГО, решение № 50105/ 28.06.2023г. по гр. д.№3878/ 2021г. на ІІ ГО и определение № 2306/ 25.07.2023г. по гр. д. № 31/2023г. на І ГО на ВКС: 1. При предявен иск по чл. 50 ЗЗД за вреди причинени от вещ-недвижим имот, собственост на държавата, който се намира в защитена територия, от кого следва да бъде представлявана държавата; 1а. Приложима ли е нормата на чл. 31, ал. 2 ГПК спрямо облигационни искове с правно основание чл. 50 ЗЗД (за вреди произлезли от свойствата на вещ-имот държавна собственост в защитена територия) срещу държавата или процесуалното й представителство следва да се определи по общото правило на чл. 31, ал. 1 ГПК и да се осъществява от министъра на финансите.

Според касаторката въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 4 от ТР №1/17.07.2001г., решение № 132/31.07.2024г. по т. д. №801/2023г. на І ТО, решение № 26/08.05.2018г. по гр. д.№ 1411/2017г. на ІІ ГО, т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 5 от ТР № 1/09. 07.2019г. на ОСГТК на ВКС, решение № 207/07.12. 2023г. по гр. д. № 4358/ 2022г. на ІІІ ГО на ВКС и по следните въпроси: 2. Каква е ролята на съда при установяване на ненадлежен представител на държавата и какви процесуални действия следва да предприеме служебно; 2а. Когато искът е предявен против държавата, като надлежен ответник, но е посочен орган, който е различен от предвидения в чл. 31 ГПК, касае ли се за нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 129 ГПК (процесуална легитимация) или е въпрос на процесуално представителство, което съдът следва служебно да отстрани, чрез конституиране на надлежния орган; 2б. Длъжен ли е въззивният съд при констатирано ненадлежно представителство на държавата да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото или следва служебно да конституира надлежния представител и да продължи производството; 2в. Длъжен ли е въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото поради констатирано ненадлежно представителство на държавата, без преди това служебно да е конституирал надлежния орган и да е дал възможност за потвърждаване на извършените процесуални действия; 2г. Недопустимо ли е въззивно решение, когато въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение, поради ненадлежно представителство на държавата, без сам да приложи чл. 31 ГПК.

С писмен отговор, подаден в преклузивния срок по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответникът Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез пълномощника И. Г., изразява становище за липса на предпоставките за допускане до касационен контрол и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд.

По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:

Ищцата С. С. Г. е предявила осъдителен иск против Държавата, представлявана от министъра на финансите и против О. Т. представлявана от кмета, да й платят солидарно 150 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на дъщеря й М. Б. Г., починала на 16.07.2022г. в резултат на срутване на скални маси в природна забележителност „Ждрелото на р. Ерма“ при с. Ломница, край гр. Трън, на Трънска еко пътека. Първоинстанционният съд е уважил иска, насочен против Държавата, представлявана от министъра на финансите, до сумата 100 000 лева и е отхвърлил иска против О. Т. поради липса на пасивна материална легитимация по отношение на този ответник.

Сезиран с въззивни жалби от двете спорещи страни Софийският апелативен съд е приел, че правното основание на иска е по чл. 50 ЗЗД, доколкото ищцата е твърдяла, че инцидентът, при който е загинала дъщеря й е станал на територията на природна забележителност „Ждрелото на река Ерма при с. Ломница, общ. Трън“, което по силата на Заповед № 1803/08.08.1961г. на Главно управление на горите е обявено за такава. Позовал се е на разпоредбите на чл. 9, ал. 2 и на чл. 10, ал. 1 от Закона за защитените територии, съгласно които обявяването на тази територия за защитена (“природна забележителност“) не води до промяна на собствеността на земите, горите и водните площи в тях и собствеността на държавата и на общините върху горите, земите и водните площи, включени в защитените територии, е публична. Ищецът се е позовал и на презумпцията, установена с чл. 92 от ЗС. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени изрични твърдения, че вредите са произлезли от свойствата и качествата на вещта по смисъла на чл. 50 ЗЗД, като се е основал на това, че отговорността на държавата като собственик на вещта е за вреди, произтичащи от обективно присъщите свойства, качества и дефекти на една вещ-в случая особеностите на скалното срутване и искът е предявен именно на това основание. Предвид изложеното съставът на САС е заключил, че обжалваното пред него решение на ОС-Перник е произнесено по иск на действително предявено основание.

Въззивният съд е посочил, че въпросът за надлежната процесуална легитимация е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки, за наличието на които съдът следва да следи служебно. Предвид твърдението на ищцата, че правоотношението, което е източник за ангажиране отговорността на държавата, е произтекло от свойствата на вещта, която като част и принадлежност на скална маса, трайно прикрепена към земната повърхност, е свързано с недвижима вещ - публична държавна собственост, представляваща природна забележителност, легитимиран ответник е Държавата. По отношение на процесуалното представителство на Държавата по иск с правно основание чл. 50 ЗЗД, съдът не е споделил довода на ответника, че то следва да се осъществи от министъра на околната среда и водите. В тази връзка е посочил, че нормите на чл. 25 и чл. 46, ал. 1 от ЗЗТ имат само материално-правен характер и с тях на министъра са предоставени единствено правомощия по управлението на земи в защитените територии, но не и такива за представителство на държавата пред съд и то по образувани срещу държавата дела по чл. 50 ЗЗД. Изложил е съображения, че специалният статут на недвижимите вещи в защитените територии изключва възможността и министърът на финансите да има някакви правомощия по отношение на тях. Според САС въпросът за пасивната процесуална легитимация на държавата следва да бъде решен по общото правило на чл. 31, ал. 2 ГПК, съобразно което по дела, които се отнасят до имоти - държавна собственост, държавата се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството.В случая видно от изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, предмет на делото е предявена облигационна претенция, свързана с вреди произтекли от свойството и качеството на вещ, представляваща недвижим имот - публична държавна собственост. В разпоредбата на чл. 110, ал. 1 от ЗС се съдържа легална дефиниция на понятието „недвижими вещи“ и като такива са определени земята, растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен начин или от действията на човека и трайно прикрепено към земята или към постройката. Нормата на чл. 31, ал. 2 ГПК не прави разграничение по отношение вида на исковете, поради което САС е приел, че държавата следва да бъде представлявана от министъра на регионалното развитие не само по отношение на предявени срещу нея вещно правни претенции, но и по отношение на облигационни претенции, свързани с недвижими имоти, какъвто се явява и настоящият случай, доколкото се основава на отговорност на държавата като собственик на вещта по чл. 50 ЗЗД, т. е за вреди причинени от свойствата на вещта, при което надлежен ответник трябва да е МРРБ, а не посоченият от ищеца ответник Министерство на финансите. Друго би било, според съда, ако основанието на иска беше по чл. 49 ЗЗД и се основаваше действително на обективната отговорност на вредите при изпълнението на възложената от него работа - в този случай въпросът за процесуалното представителство на държавата следваше да бъде решен по другото общо правило – това на чл. 31, ал. 1 ГПК, визиращо представителството на министъра на финансите.

В обобщение съставът на САС е приел за незаконосъобразен извода на първата инстанция, че министърът на финансите може да бъде ответник по предявения срещу него осъдителен иск с правно основание чл. 50 ЗЗД. Процесуалното представителство на държавата следва да бъде осъществено в разглеждания случай по общото правило на чл. 31, ал. 2 от ГПК и надлежната пасивна процесуална легитимация на държавата следва да бъде осъществявана чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, а МРРБ да бъде конституирано като надлежен ответник по иска, вкл. и чрез даване на надлежни указания по реда на чл. 129, ал. 2 и ал. 4 ГПК, което обаче е следвало изначално да бъде сторено от първоинстанционния съд, доколкото се касае до необходимост от уточняване на процесуалната легитимация на страните. Липсата на пасивна процесуална легитимация на Държавата, представлявана от министъра на финансите по иска с правно основание чл. 50 ЗЗД е въпрос, имащ отношение към допустимостта на предявения иск и доколкото първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по нередовно предявен с оглед на процесуалната легитимация иск по чл. 50 ЗЗД, въззивният съд е обезсилил решението и върнал делото на първоинстанционния съд за предприемане на необходимите процесуални действия по уточняване на пасивната процесуална легитимация по предявения иск.

Върховният касационен съд намира, че решението на САС е валидно-издадено е от надлежен орган в законен състав, в пределите на правораздавателната му компетентност и е изготвено в предвидената от закона форма. Решението допустимо, тъй като е постановено в предметния обхват на повдигнатия правен спор. Не е налице и очевидна неправилност, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, защото от съдържанието на мотивите не се установява въззивният съд да е допуснал нарушение на основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения, не е налице и необоснованост на извод в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

Този състав на ВКС намира, че касационно обжалване на решението следва да бъде допуснато, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втората група въпроси, поставени от касаторката, свеждащи се до питането: Когато искът е предявен против държавата, като надлежен ответник, но е посочен орган, който е различен от предвидения в чл. 31 ГПК, касае ли се за нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 129 ГПК (процесуална легитимация) или е въпрос на процесуално представителство, което съдът следва служебно да отстрани, чрез конституиране на надлежния орган. Касационно обжалване следва да се допусне, за да се провери твърдението на касаторката, че по поставения въпрос е налице противоречие с правните разрешения, дадени в цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения на ВКС. По останалите формулирани въпроси съдът ще се произнесе при постановяване на решението по чл. 290 ГПК.

За касационното обжалване С. С. Г. не дължи държавна такса, доколкото същата е освободена, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от плащането на държавни такси и разноски по делото с определение № 921/14.11.2023г. по гр. д. № 729/2023г. на ОС-Перник.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 172/11.02.2026г., постановено по в. гр. д. № 2686/2025г. на Софийския апелативен съд, ГО, 2 състав.

Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: