ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3319
гр. София, 17.06.2026 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1587 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото – Столичната община (СО), подадена чрез процесуалния й пълномощник юрк. А. Г. срещу решение № 1297/11.11.2025 г., допълнено с решение № 173/11.02.2026 г., постановени по възз. гр. дело № 2047/2025 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 2830/09.05.2025 г. по гр. дело № 9676/2024 г. на Софийския градски съд, като краен резултат, общината-касатор е осъдена, на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, да заплати на ищеца по делото Р. Н. З. сумата 55 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и сумата 2 400 лв. – обезщетение за имуществени вреди, причинени вследствие пропадане с велосипед на 29.05.2023 г. в необезопасени и несигнализирани неравности на общински път в [населено място], на кръстовището, образувано от [улица]и [улица], ведно със законните лихви, считано от 29.05.2023 г. върху първата сума и от 30.05.2023 г. върху втората сума, до окончателното им изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските и държавна такса по делото.
При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта й срещу тази част на въззивното решение, с която е уважен искът за обезщетението за имуществените вреди, ведно със законната лихва върху него. Видно от исковата молба и от първоинстанционното решение, цената на този паричен иск при предявяването му, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, възлиза на 2 900 лв., т. е. – до 5 000 лв. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, като същата е влязла в сила на датата на обявяването на решението, съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК. Поради това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.
В останалата й част касационната жалба на ответната СО е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на тази част, поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя СО, също чрез юрк. Г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) следва ли да се приеме за доказан механизмът на увреждането, както и причинно-следствената връзка, при положение, че това се доказва със свидетелски показания, а свидетелят не е непосредствен очевидец на инцидента; 2) при определяне размера на обезщетението, следва ли съдът да вземе предвид, че влошаването на състоянието на ищеца се дължи на втората операция, при която е следвало да се отстрани неправилно поставен или неподходящ по място винт; не представлява ли това само по себе си отделен деликт и обосновано ли е същият да се обвързва с причинно-следствената връзка от процесния инцидент от падането на ищеца; 3) следва ли поредна операция, която се развива в хода на делото, за която се представят доказателства пред въззивната инстанция, да се приема като причина за настъпването на вредоносния инцидент и да служи за определяне на увеличен размер на обезщетението; когато този факт не е посочен в исковата молба, следва ли да се приеме и разглежда като обстоятелство, за което се присъжда обезщетение; не следва ли такова обстоятелство да се разглежда и доказва като ексцес; 4) неспазването на лекарските предписания в процеса на лечение, следва ли да се признае за съпричиняване; и 5) несъобразяването със здравословното състояние, съпътстващи заболявания, които нямат връзка с инцидента, следва ли да бъдат отчетени при определянето на размера на обезщетението. Общината-жалбоподател навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са новост в практиката и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението за допускане на касационното обжалване се сочи и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното решение въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и се цитира такава, но във връзка с това не са формулирани правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Навежда се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като според касатора същата била следствие от неприлагането на императивните разпоредби на чл. 147 и чл. 266 от ГПК за забрана на посочване на нови обстоятелства. В тази връзка се поддържа, че представянето на епикриза от 10.04.2025 г., издадена от УБАЛ „Лозенец“, не било обстоятелство от значение за делото, както и че ако била спазена императивната забрана на чл. 147 и чл. 266 от ГПК и въззивният съд бе отказал приемането на новото доказателство, би достигнал до други изводи и до различно от постановеното решение.
Насрещната страна – ищецът Р. З., в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. Г. П. излага съображения, че не са налице наведените от общината-касатор основания за допускане на касационното обжалване, както и доводи за неоснователност на жалбата.
По наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:
Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. В случая, в изложението към касационната жалба, както вече беше посочено, не са формулирани правни въпроси във връзка със заявената от общината-касатор, допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и с цитираната в тази връзка практика на ВКС. При липса на такъв правен въпрос, т. е. – на обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав е в невъзможност да установи и соченото допълнително основание, тъй като е недопустимо сам, служебно – вместо касатора – да преценява какъв правен въпрос въззивният съд е разрешил в противоречие със сочената в изложението практика на ВКС.
Съгласно т. 4 от същото ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
От така дадените задължителни указания по тълкуването и приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК следва, че за да допусне ВКС касационно обжалване в тази хипотеза, касаторът следва да изложи убедителни съображения за наличието на същата. В случая от страна на общината-жалбоподател не са изложени никакви доводи в тази насока – защо счита, че формулираните в изложението въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно посоченото и по-горе диспозитивно начало в гражданското съдопроизводство, липсата на такава аргументация от страна на касационния жалбоподател, не може да бъде попълвана служебно от съда.
Наред с гореизложеното, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, поставените от касатора въпроси не удовлетворяват и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК – също предвид разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
За да приеме за установен (доказан) механизма на настъпването на процесния инцидент, станал причина за телесното увреждане на ищеца (движейки се с велосипед по пътното платно, същият е попаднал на две големи необезопасени дупки, вследствие на което е паднал от колелото и при удара в ръба на тротоара е претърпял счупване на дясната бедрена кост в горния й край), въззивният съд е обсъдил както поотделно, така и в тяхната съвкупност показанията на двамата свидетели и заключението на съдебно-медицинската експертиза (СМЕ) по делото. От показанията на свидетеля З., който е непосредствен очевидец на инцидента, съдът е установил, че свидетелят е видял падането на ищеца от велосипеда, локализирал е и точното местоположение на пострадалия върху пътното платно – до бордюра, където е е паднал и са причинени телесните увреждания; свидетелят е потвърдил и възприетото от него наличие на множеството дупки и неравности по пътното платно, които са причината за настъпването на инцидента и травматичните увреждания на ищеца. Наличието на дупки и неравности, както и това, че вследствие на падането ищецът не е могъл самостоятелно, без чужда помощ, да се изправи на крака, съдът е установил, че се потвърждава и от показанията на пристигналата, макар и по-късно на мястото на инциента, съпруга на ищеца – свидетелката З.. Апелативният съд е изтъкнал отново, че свидетелят З. е непосредствен очевидец на инцидента, като е приел, че макар и свидетелката З., като съпруга на ищеца, предполагаемо да има интерес от свидетелстване в негова полза, то показанията и на двамата свидетели са логични и безпротиворечиви, взаимно се допълват, като казаното от тях се потвърждава косвено и от заключението на СМЕ, според което характерът на телесните увреждания съответства на твърдяния от ищеца и описания от свидетелите механизъм на настъпване на непозволеното увреждане. По така изложените съображения, въззивният съд е намерил, че няма никаква обоснована причина да не кредитира изцяло показанията на двамата свидетели относно причините и механизма на настъпване на деликта, както е сторил и първоинстанционният съд.
При тези мотивите към въззивното решение, първият формулиран от касатора правен въпрос не е обуславящ правните изводи на апелативния съд и е без значение за изхода на делото, тъй като постановката на въпроса изхожда от хипотеза, при която механизмът на настъпването на деликта се установява (доказва) само „със свидетелски показания, а свидетелят не е непосредствен очевидец на инцидента“, но както стана ясно, настоящият случай не е такъв.
Вторият поставен въпрос изисква преценката на конкретни обстоятелства, установени по делото и на връзките между тях – дали влошаването на състоянието на ищеца се дължи на втората претърпяна от него операция, при която е следвало да се отстрани неправилно поставен или неподходящ по място винт, дали това усложнение е в причинно-следствена връзка с процесния инцидент – падането на ищеца, или представлява „отделен деликт“, както и дали следва да се вземе предвид при определяне размера на обезщетението. Въпросът в същинската си част не е правен, а е фактически и е изяснен със СМЕ по делото, поради което не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 1 от ГПК – по такъв въпрос касационната инстанция не може да се произнася в производството по реда на чл. 288 от ГПК – при селектирането на касационната жалба, като основание за допускане на касационното обжалване по нея, а може да го обсъжда, след като обжалването вече е допуснато по този ред и при наличието на основания за това – едва в решението си по чл. 290 от ГПК, и то само ако приеме с него за основателни касационните оплаквания на жалбоподателя и пристъпи към решаване на материалноправния спор по същество.
При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, съгласно чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд е приел въз основа на доказателствата по делото (наред с други релевантни обстоятелства), че ищецът през дълъг период от време е бил в безпомощно състояние, което го е направило нетрудоспособен и напълно зависим продължително време от чужда помощ в ежедневието му, както и че „към момента“ (момента на приключване на съдебното дирене във въззивното производство) възстановителният процес на ищеца още не е приключил. В тази връзка апелативният съд е обсъдил и представената от ищеца в хода на въззивното произвозство (с въззивната жалба), епикриза от 10.04.2025 г., издадена от УМБАЛ „Лозенец“, от която е установил, че ищецът за пореден (четвърти) път е бил приет за оперативно лечение, предвид което съдът е приел, че въпреки проведените три предходни оперативни лечения, болките и страданията на ищеца продължават; също от съдържанието на тази епикриза, съдът е установил и че ищецът продължава се придвижва с накуцване, с патерици или с бастун, както и че изпитва болка при натоварване.
При така изложените съображения на въззивния съд, третият правен въпрос също не е обуславящ правните изводи в обжалваното решение и е без значение за изхода на делото. В постановката на този въпрос касаторът очевидно не прави разграничение и смесва хипотезата на чл. 235, ал. 3 от ГПК – фактите, настъпили след предявяването на иска (респ. и непосочени в исковата молба), които са от значение за спорното право, и които съдът е длъжен да вземе предвид при решаването на спора по същество, както е сторил и в случая въззивният съд; с понятието „ексцес“, което в трайно установената съдебна практика се приема като влошаване на здравословното състояние, настъпило след вече присъдено с влязло в сила съдебно решение обезщетение за неимуществени вреди (глобално по своя характер), и какъвто ексцес очевидно не е налице в случая. Освен това въззивният съд не е приел, че поредната (четвърта) операция, претърпяна от ищеца в хода на делото, е „причина за настъпването на вредоносния инцидент“, каквато е постановката на първата част от въпроса, и която е лишена от формална, правна и житейска логика.
Четвъртият правен въпрос също е напълно неотносим и е без никакво значение за изхода на спора по делото, тъй като в мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е приел за установено неспазване на лекарски предписания в процеса на лечението на ищеца, нито пък е обсъждал такова твърдяно обстоятелство, като основание на наведеното от касатора-ответник възражение за съпричиняване. Апелативният съд е обсъдил това възражение, но основано на соченото от страна ответната община обстоятелство и доводите й, че ищецът живеел наблизо до мястото на инцидента и би трябвало добре да познава дупките в района и да внимава като ги заобикаля, което съдът е намерил за несериозно, с оглед установеното по делото пълно неизпълнение на задължението на общината да поддържа в изправно състояние уличната инфраструктура в конкретния пътен участък.
Касаторът свързва последния поставен от него правен въпрос с оплакванията си, че при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди въззивният съд не е обсъдил съпътстващи заболявания на ищеца – диабет и етилизъм, които нямат връзка с инцидента. Апелативният съд не е приел за установено от доказателствата по делото ищецът да страда от етилизъм. От изложеното от вещото лице при изслушването му в съдебно заседание, съдът е установил, че продължителният период на възстановяване, по-дълъг от обичайния, се дължи на диабет, от който ищецът е страдал. Действително, при обсъждане на релевантните обстоятелства за размера на обезщетението, въззивният съд не е отчел диабета и последиците от него за здравословното състояние на ищеца. Дори обаче тези обстоятелства да бъдат съобразени, те не биха могли да доведат до промяна на постановения краен резултат по спора – в посока за намаляване на обезщетението, предвид установените по делото трайни и необратими последици за здравословното състояние на ищеца, настъпили вследствие процесния инцидент – накуцваща походка и придвижване с бастун поради получената хипертрофия на мускулатурата на дясното бедро и скъсяване на десния долен крайник с около 2 см., като пълно възстановяване няма да настъпи, според вещото лице, предвид характера и тежестта на уврежданията и усложненията при зарастването на бедрената кост – полиневропатия с нарушен усет и тремор, нарушения в усета и в походката, които отклонения от нормалното здравословно състояние са непреодолими с оглед 44-годишната възраст на пострадалия. По тези съображения, също няма основание касационното обжалване да се допуска и по последния въпрос – наред с приетото по-горе за липсата на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на всички поставени въпроси.
Не е налице и соченото от страна на жалбоподателя основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. В случая общото касационно оплакване по чл. 281, т. 3, предл. 2 от ГПК за неприлагане от въззивния съд на императивните разпоредби на чл. 147 и чл. 266 от ГПК за забрана на посочване на нови обстоятелства, при липсата на конкретни твърдения и доводи, защо касаторът счита за нарушена тази процесуална забрана (преклузия) при приемането на представената с въззивната жалба на ищеца епикриза от 10.04.2025 г., не дават основание да се приеме, че е налице квалифицираната форма на неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК общината-касатор дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство по делото, в размер 1 000 евро.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Столичната община срещу решение № 1297/11.11.2025 г., допълнено с решение № 173/11.02.2026 г., постановени по възз. гр. дело № 2047/2025 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която общината е осъдена да заплати на Р. Н. З. обезщетението за имуществените вреди в размер 2 400 лв., ведно със законната лихва върху тази сума; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 1587/2026 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1297/11.11.2025 г., допълнено с решение № 173/11.02.2026 г., постановени по възз. гр. дело № 2047/2025 г. на Софийския апелативен съд, – в останалата част.
ОСЪЖДА Столичната община да заплати на Р. Н. З. с ЕГН [ЕГН] сумата 1 000 евро (хиляда евро) – разноски за касационното производство по делото.
Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него на жалбоподателя; в останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: