ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3372

гр. София, 18.06.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети май две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: Р. Я.

РАДОСТ БОШНАКОВА

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 3819/2025 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Т. И. М. и на А. И. М. срещу въззивно решение № 204 от 19.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 873/2024 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С решение № 1383 от 21.12.2023г. поправено с решение № 1353 от 06.11.2024г., постановени по гр. д. № 4341/2021 г. на Пазарджишкия районен съд, е изнесен на публична продан допуснатият до делба имот – жилище с площ от 175,45 кв. м, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], находящ се на първия етаж в сграда с идентификатор ****, която е разположена в поземлен имот с идентификатор ***, ведно с 1/8 ид. част от поземления имот с площ от 327 кв. м, и е постановено след извършване на проданта получената цена да се разпредели между съделителите А. И. М., Т. И. М. и И. И. М. поравно, като са отхвърлени възлагателните претенции на първите двама съделители по чл. 349, ал. 2 ГПК.

Със същото решение съделителите А. И. М. и Т. И. М. са осъдени да заплатят на съделителя И. И. М. по 1998,54 лв. обезщетение за лишаването му от правото да ползва общата вещ за периода от 11.02.2021 г. до 20.09.2022 г., ведно с мораторна лихва за този период в размер на по 154,97 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 20.09.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, като претенцията на И. И. М. по чл. 346 ГПК е отхвърлена над уважените размери и до претендираните размери, съответно от 2005,93 лева за главницата и от 468,40 лв. - за мораторната лихва, както и за периода от 09.02.2021 г. до 11.02.2021 г.; постановено е на основание чл. 344, ал. 2 ГПК до окончателното приключване на делбата А. И. М. и Т. И. М. да заплащат на И. И. М. по 103,50 лв. месечно, считано от влизане в сила на определението, ведно със законната лихва за забава.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил посочените решения на районния съд, като предмет на въззивната жалба на А. М. е било първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията й за възлагане на делбения имот по чл. 349, ал. 2 ГПК и имотът е изнесен на публична продан, както и в частта, с която е уважена предявената срещу нея претенция по чл. 346 ГПК и са й възложени разноски в това производство, а на тази на Т. М. – само в частта, с която е отхвърлена претенцията му за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК и имотът е изнесен на публична продан.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 595 от 31.05.2022г. по гр. д. № 4341/2021 г. на Пазарджишкия районен съд е допусната делбата на процесния жилищен имот между тримата съделители при равни права. Същите са наследници по закон /деца/ на И. С. М., починал на 01.11.2020 г., който е притежавал имота. От заключенията на вещите лица по допуснатите съдебно-технически експертизи е установено, че делбеният имот, състоящ се от хол с кухненски бокс, три спални /две от тях негодни за обитаване поради недовършеност/, баня с тоалетна, помещение за втора баня, коридори, две тераси и складово помещение, е реално неподелям. Съгласно представените по делото справки от [община] съделителите А. М. и Т. М. имат вписан в НБД „Население“ постоянен адрес в [населено място], [улица], ет.*, ап. * от 07.06.2005 г. и настоящ адрес в [населено място],[жк]от есента на 2017 г. Постоянният адрес на тяхната майка С. Т. Н. е също в [населено място], [улица], ет. *, ап. *, като от 03.08.2017 г. за неин настоящ адрес е посочен адресът на процесния делбен имот - [населено място], [улица], ет. 1 и за него й е издаван пропуск за местодомуване на лично МПС от 2019 г. до 2022 г. Според представеното по делото уверение от Технически университет в гр. Дъблин, Ирландия, А. М. е записана в трета академична година, считано от септември 2022 г. По делото са разпитани и четирима свидетели за установяване обстоятелството кой е живял в процесното жилище към момента на смъртта на наследодателя. След извършената преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, въззивният съд е достигнал до извода, че никой от двамата съделители, предявили възлагателни претенции по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, не е живял в процесното жилище към момента на откриване на наследството, поради което не е изпълнено едно от посочените в тази разпоредба условия за възлагане. При преценка за наличието на тази предпоставка съдът е взел предвид задължителните разяснения, дадени с т. 7 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, според които, за да се приеме, че е налице тази предпоставка, наследникът следва да е живял в имота постоянно, продължително, т. е. да е налице трайно фактическо състояние, което да е продължително във времево отношение и да се изразява в установяване, пребиваване в делбения имот с цел използването му по предназначение за задоволяване жилищните нужди на съделителя, като законът не изисква той да е живял с наследодателя в едно домакинство. Посочено е, че пребиваването на съделител в чужбина поради командировка с цел специализация не изключва извод, че такъв съделител е живял в жилището, ако е установено, че за времето, когато се е завръщал в страната, е живеел в същото жилище, но в случая, макар че към момента на откриване на наследството А. М. е била записана в технически университет в [населено място], Ирландия, и се е намирала там с цел обучение, по делото не е установено с необходимата степен на категоричност, при условията на пълно и главно доказване, дали след заминаването си да учи висше образование през 2016 г. /първо в [населено място], а след това и в Ирландия/ същата се е завръщала в страната, както и дали през престоя си тук е живеела в процесния имот. По отношение на възлагателната претенция на съделителя Т. М. също е прието, че по делото не е доказано той да е живял в жилището към посочения момент, като съдът е кредитирал показанията на свидетелите К. и Н., имащи непосредствени впечатления къде е живеел този съделител тогава, а именно в жилището, находящо се в [населено място], [улица]. С оглед на това съдът е приел, че единственият способ за извършване делбата на неподеляемото жилище е публичната продан.

Ответникът по жалбите И. И. М. е подал писмени отговори, в които е взел становище за тяхната частична недопустимост, респ. неоснователност.

Ответникът по жалбата на А. И. М. – Т. И. М. е подал отговор, в който е изразил становище за нейната частична основателност.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и двамата касатори сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Когато имаме по начало изцяло или частично негодна за ползване според нейното предназначение вещ допустимо и/или основателно ли е да се присъжда обезщетение, при положение че има изрично назначена, изготвена и приета по делото експертиза, която доказва негодността на вещта, предмет на делото, да бъде по начало изцяло или частично използвана според нейното предназначение; В частния случай по настоящето производство, когато това е вещ, която е предназначена за жилище и е изцяло или частично негодна за ползване според предназначението й, допустимо и основателно ли е съдът да разглежда и се произнася (уважава) по искане за обезщетение за ползване от един собственик за сметка на друг собственик, и в конкретния случай претенцията на съделител – наследник по чл. 344, ал. 2 ГПК; Налице ли е липса на предмет на иска за обезщетение по чл. 344, ал. 2 ГПК, когато вещта, за чието ползване се иска присъждане на обезщетение, е изцяло или частично негодна за ползване според предназначението си (например поради незавършеност па строителството); 2. Намира ли приложение разпоредбата на чл. 26 ЗЗД за нищожност поради липса на предмет на договора (за наем) на определена вещ поради това, че съответната вещ не е годна за използване според предназначеното си, при приложението и преценката на основателността па исковете по чл. 344, ал. 2 ГПК и чл. 31, ал. 2 ЗС за определяне (присъждане) на обезщетение за ползване и по какъв начин. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 /бланкетно/ и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му по извършване на делбата, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посочването на обуславящия изхода на спора правен въпрос е задължение на касатора, който определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационните жалби до разглеждане при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не са налице, тъй като касаторите не са формулирали правен въпрос /посочените по-горе въпроси не се отнасят до решението по извършване на делбата/, който според тях е решен в противоречие с практиката на ВКС или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В допълнение следва да се отбележи, че сочената от касаторите във връзка с доводите им за очевидна неправилност на решението задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1964 г., т. 13, ППВС № 7/1973 г., т. 5 и ТР № 2/2021 г. на ОСГК на ВКС по приложението на чл. 292 ГПК /отм./, респ. чл. 353 ГПК, няма никакво отношение към настоящия случай с оглед установената по делото реална неподеляемост на процесния имот на три дяла и противоречие с нея не е налице, нито същите са изложили някакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Наред с това от съдържанието на неговите мотиви не се разкрива въззивният съд да е нарушил императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, да е приложил правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуалноправна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

С оглед изложеното посоченото въззивно решение в частта му по извършване на делбата, респ. за отхвърляне на възлагателните претенции не следва да се допуска до касационно обжалване.

По касационните жалби в останалата им част:

Жалбата на А. М. срещу въззивното решение в частта му относно иска по чл. 31, ал. 2 ЗС е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално недопустима. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5000 лв., която по искове за парични вземания е търсената сума – чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. При обективно и субективно съединение на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цените на отделните искове. В случая предявеният срещу нея иск е с цена под 5000 лв., поради което в тази й част жалбата следва да се остави без разглеждане.

Решението на първоинстанционния съд относно привременните мерки в делбата по чл. 344, ал. 2 ГПК, имащо характер на определение, не е било предмет на въззивно обжалване, поради което и в тази й част жалбата е недопустима с оглед принципа на инстанционната изчерпателност, според който при обжалването не могат да се прескачат инстанции. Дори въззивно обжалване да бе налице, жалбата отново би била недопустима, тъй като обжалването на тези определения е двуинстанционно. ВКС се произнася по жалби срещу тези определения само когато са постановени за пръв път от въззивен съд. С оглед изложеното недопустима се явява и жалбата на Т. М., който не е обжалвал първоинстанционното решение нито в частта по предявения иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, който също е с цена под 5000 лв., нито по чл. 344, ал. 2 ГПК.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация И. М. направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на по 2500 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумите следва да се превалутират, като се присъдят по 1278,23 евро.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 204 от 19.05.2025 г. по в. гр. д. № 873/2024 г. на Пазарджишкия окръжен съд в частта, с която са отхвърлени възлагателните претенции по чл. 349, ал. 2 ГПК и по извършване на делбата.

О с т а в я без разглеждане касационните жалби на Т. И. М. и на А. И. М. в останалата им част.

О с ъ ж д а Т. И. М. да заплати на И. И. М. сумата 1278,23 евро /хиляда двеста седемдесет и осем евро и двадесет и три цента/ разноски.

О с ъ ж д а А. И. М. да заплати на И. И. М. сумата 1278,23 евро /хиляда двеста седемдесет и осем евро и двадесет и три цента/ разноски.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ т о в частта, с която касационните жалби се оставят без разглеждане, може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението, а в останалата му част не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: