ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№3390

гр.София, 19.06.2026 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичянкато разгледа докладваното от съдия Х. М. гр. дело №4408 по описа за 2025 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата С. В. Т. срещу въззивно решение № 386 от 15.07.2025 год., постановено по в. гр. дело № 133/2025 год. по описа на Окръжен съд – Благоевград, в частта му, в която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 355 от 05.11.2024 год., постановено по гр. дело № 490/2024 год. по описа на Районен съд – Петрич, родителските права спрямо детето В. С. Б. са предоставени на бащата С. И. Б.; определено е детето В. С. Б. да живее заедно със своя баща в жилище на следния адрес: [населено място], ж. к. И.“, [жилищен адрес]; ползването на семейното жилище, находящо се на адрес: [населено място],[жк][жилищен адрес] е предоставено на бащата С. И. Б.; определен е на основание чл. 59, ал. 2 СК режим за лични отношения между детето В. С. Б. и майката С. В. Б. /с възстановено фамилно име Т./, както следва: 1/ Всеки месец – всяка първа и трета събота и неделя от месеца за времето от 10:00 ч. в събота до 19:00 ч. в неделя, с преспиване; 2/ През лятото – 30 дни по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на бащата през летните месеци /юни, юли и август/, като периодът се определя между родителите най-късно две седмици преди началото му. Ако периодът не е определен от родителите, той ще бъде в периода 1 – 30 август на съответната година. При липса на съгласие между родителите майката ще взема детето, считано от 10:00 ч. на първия ден и ще го връща до 19:00 ч. на последния ден от периода; 3/ Всяка четна година – В. празници, за времето от 18:00 ч. на Велики четвъртък до 18:00 ч. на Светли понеделник /деня след В./, като майката ще може да взема детето от училище или от дома на бащата и ще го връща в дома на бащата. Новогодишните празници, за времето от 10:00 ч. на 28 декември до 18:00 ч. на 2 януари, с преспиване; 4/ Всяка нечетна година – пролетната ваканция, с време и продължителност определена от МОН за съответната година, за времето от 10:00 ч. на първият ден от ваканцията до 18:00 ч. на последния ден. П. К. празници, за времето от 10:00 ч. на първият ден от коледната ваканция до 18:00 ч. на 28 декември; 5/ При наличието на взаимно съгласие между родителите майката и детето В. Б. могат да упражняват режима на личните отношения и в различни от посочените периоди. Бащата е длъжен да не създава пречки и трудности и да не възпрепятства срещите между майката и детето. В уговорените дни и часове за срещи между тях той трябва да предава детето на майката и да направи всичко необходимо, за да могат срещите им реално да се осъществят и майката С. В. Б. е осъдена да заплаща на детето В. С. Б., чрез неговия баща и законен представител С. И. Б., месечна издръжка в размер на 240 лв., считано от влизане в сила на решението относно упражняването на родителските права, ведно с дължимата законна лихва за всяка просрочена вноска, до настъпване на законно основание за нейното изменение или прекратяване, платима до 25-то число на месеца, за който се отнася.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК – по въпросите по чл. 59, ал. 2 СК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно бил приел, че за да бъде определен най-добрия интерес на малолетното дете следва да бъде съобразено единствено изявлението на другото дете на страните, което към момента на постановяване на обжалваното решение било пълнолетно. Така не били отчетени обстоятелствата във връзка с най-добрия интерес на детето, посочени в § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД, а именно: желанията и чувствата на детето, физическите, психическите и емоционалните му потребности, възрастта пола миналото и други характеристики на детето, опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена, способността на родителите да се грижат за детето, последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата, както и други обстоятелства, имащи отношение към детето. Съображението на съда, свързано с отношението на пълнолетната сестра към тяхната майка покривало критерия „други обстоятелства“, имащи отношение към детето, посочени в § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД, като този критерий не можело да бъде основния при преценката на най-добрия интерес на детето. Съгласно чл. 122 СК, носител на родителските права и задължения по отношение на ненавършилите пълнолетие деца бил всеки един от двамата родители, а не пълнолетните деца в семейството, на които законодателят бил вменил единствено задължението да се грижат за своите възрастни или болни родители – чл. 124, ал. 5 СК, но не и задължението да се грижат за непълнолетните си братя и сестри. Правото на детето да бъде отгледано и възпитавано по начин, който да осигурява неговото нормално развитие като индивид /във физически, умствен, нравствен, социален и всеки друг аспект/ законът обвързвал със задължението на родителя да се грижи за това развитие, като осигурява необходимите условия и средства за личния му живот, образованието и запазването на личните му и имуществени интереси. За родителя тези задължения възниквали с раждането на детето, щом произходът бил установен. Тези задължения не можело да бъдат поети от друго дете в едно семейство, макар и то да е пълнолетно. Поради това необоснован и неправилен бил изводът на въззивния съд, че след като хипотетично съществува възможност едно малолетно дете да прекарва повече време със своята осемнадесетгодишна сестра, чието желание е при раздяла тя да продължи да живее със своя баща, то това е в негов най-добър интерес, поради което упражняването на родителските права следва да бъде предоставено на бащата. Така съдът се бил позовал на едно бъдещо несигурно събитие – пълнолетната сестра Й. Б. щяла да завърши средното си образование следващата календарна година, поради което вероятността да промени местоживеенето си била голяма. Освен това следвало да бъде отчетено и обстоятелството, че въззивният съд бил обезсилил първоинстанционното решение в частта му, в която било определено Й. Б. да живее заедно със своя баща в жилището, находящо се в [населено място],[жк], бл. . вх. , ет. , ап. , но в същото време бил приел точно обратното, че Й. Б. занапред ще продължи да живее именно на този адрес, което било недопустимо. Въззивният съд бил анализирал изопачено събраните по делото гласни и писмени доказателства и бил изложил противоречиви мотиви. Не ставало ясно кои са тези конкретни преимуществени качества, които притежавал бащата, не били обсъдени критериите по чл. 59, ал. 4 СК нито поотделно, нито в съвкупност и не била извършена преценка какви са възпитателските качества на бащата, полаганите от него грижи и отношението му към детето, възможността за помощ от трети лица, социалното обкръжение и материалните възможности. Въззивният съд не бил обсъдил и доводите за упражнено психическо и физическо насилие – с оглед данните, съдържащи се в приетата по делото преписка на РП – Б., ТО-П. и в свидетелските показания, от които било видно, че спрямо ответницата от страна на С. Б. в последните години било налице агресивно поведение, изразяващо се в обиди и крещене, отправяни често в присъствието и на двете им деца, имало чести прояви на необоснована ревност. По делото липсвали данни за това дали майката е неглижирала родителските си задължения и не било установено каквото и да било укоримо поведение от нейна страна. Това, че майката била с по-висок родителски капацитет било безспорно доказано от събраните доказателства по делото – участието на С. Б. в отглеждането и възпитанието на децата не било нито равностойно, нито пълноценно. В тази връзка следвало да се имат предвид показанията на брата на ответницата, който бил живял със семейството близо шест години. Въззивният съд изяло бил пренебрегнал спецификата на майчината грижа в отглеждането и възпитанието на децата. Детето В. също било заявило, че: „Мама я обичам, нямам проблеми с нея“. Разясненията в т. ІІІ от ППВС № 1/1974 год. касаели разделянето на непълнолетни деца, а не на пълнолетно и малолетно дете. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Допустимо ли е съдът при решаване на въпроса на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права преимуществено да обоснове своето решение за това същите да бъдат присъдени на бащата, като вземе предвид желанието на малолетното дете да продължи да живее със своя баща след развода на родителите му, както и хипотетичната възможност неговата пълнолетна сестра /или брат/ в бъдеще да продължи да живее заедно със своя баща, без да обсъди в цялост и в съвкупност критериите посочени в чл. 59, ал. 4 СК, критериите посочени в § 1, т. 5 от Закона за закрила на детето и съобрази указанията в ППВС №1 от 12.11.1974 год.?

2/ Допустимо ли съдът при прекратяване на брака с развод, позовавайки се на т. I. от ППВС №1 от 12.11.1974 год., да постанови, че две деца от едно семейство не трябва да бъдат разделяни, отчитайки желанието на по-малкото от тях да живее след раздялата с по-голямото /сестра или брат/, с оглед обстоятелството, че се касае за предпочитание на малолетно дете за съжителство с негов пълнолетен родственик /брат или сестра/?

3/ Допустимо ли е при развод съдът да приеме, че е в най-добър интерес на едно малолетно дете да прекарва повече време с неговата пълнолетна сестра /или брат/, вместо с неговата майка, с оглед задълженията, които произтичат за всеки един родител от разпоредбите на чл. 122, чл. 123 и чл. 125 СК, когато съдът е възприел по делото, че и двете страни имат еднакъв родителски капацитет?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/. В изложението се навежда и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба С. И. Б. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната част.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че С. И. Б. и С. В. Б. са сключили брак на 13.01.2007 год. и са родители на децата В. С. Б., [дата на раждане] год. и Й. С. Б., [дата на раждане] год. И двамата родители били изразили желание да отглеждат децата. Изложил е съображения, че при определяне на мерките за упражняване на родителските права, критерият, от който се ръководи съдът, е интересът на децата, който трябва да се преценява от гледна точка на повелите на морала и правните принципи – той не се свежда към някакво тясно материално уреждане, а се състои в правилното физическо и духовно развитие и в социалното формиране на детето. Сега критерият е изведен в чл. 59, ал. 4 СК, според който съдът решава въпросите по ал. 2, след като прецени всички обстоятелства с оглед интересите на децата като: възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите, пола и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социалното обкръжение и материалните възможности.

Въззивният съд е намерил, че от доказателствата по делото не може да бъде направен категоричен извод, че единия от родителите има по-висок родителски капацитет, но по делото били установени обстоятелства относно полаганите до момента грижи и отношение към децата. Видно било от свидетелските показания, че в миналото майката била полагала по-голяма част от грижите за децата, но и че към настоящия момент бащата също бил поел значителна част от тях. Полагането на грижи към настоящия момент и от двамата родители се потвърждавало от социалния доклад, приет в хода на въззивното производство. От социалния доклад, приет в първоинстанционното производство, се установявало, че децата са по-близки със своя баща, а майка им е по-строгия родител. При изслушването по реда на чл. 15 ЗЗакрД детето В. Б. изрично било заявило, че иска да живее със своя баща, тъй като с него се чувства по-спокойно, като било посочило, че с него споделя повече. Установено било въз основа на свидетелските показания, че С. Т. можела да разчита на помощ от страна на своята майка и нейното семейство, докато С. Б. можел да разчита на подкрепата на своята сестра. Полът и възрастта на децата били формални критерии и се свързвали с разбирането, че по-малкото дете има по-голяма връзка и нужда от майчини грижи. С. П. № 1 от 12.11.1974 год. по гр. д. № 3/1974 год., Пленум на ВС, майката била по-пригодна от бащата да отглежда и възпитава децата от женски пол и наравно да отглежда и възпитава момчетата, като особено важно било дали момичетата са в пред пубертетна и пубертетна възраст. Възрастта на децата била от значение, когато наред с другите обстоятелства детето се нуждаело от определени родителски грижи. Децата в ниска възраст /пеленачета, в първите години/, децата с разклатено здраве и др. се нуждаели от непосредствена майчина грижа. В такива случаи майката била по-пригодна от бащата за отглеждането и възпитанието на детето. Децата във възраст към пълнолетието, особено момчетата, можели да се нуждаят от непосредствен надзор от бащата. Възрастта винаги била допълнително обстоятелство и нейното значение се определяло от нуждата от определени родителски грижи. По тези съображения въззивният съд е намерил, че с оглед на критериите пол и възраст двамата родители са еднакво способни да полагат грижи за детето В. Б..

Към изброените критерии за преценка на интересите на децата следвало да се прибавят и тези, които според ЗЗакрД формирали комплексното понятие „най-добър интерес на детето“. В § 1, т. 5 ЗЗакрД били посочени обстоятелства, въз основа на които се преценявал най-добрия интерес на детето. При преценката за най добрия интерес на детето В. Б. трябвало да се отчетат твърденията на Й. Б., наведени при изслушването й по реда на чл. 15 ЗЗакрД, относно отношението, което С. Т. имала спрямо нея. При изслушването по реда на чл. 15 ЗЗакрД детето В. Б. изрично било заявило, че с неговата сестра са близки и че иска с нея да са заедно, а не да са разделени. Когато от брака били родени две или повече деца, те можело да се разделят само по изключение и при наличието на сериозни причини /т. III от Постановление № 1 от 12.11.1974 год. по гр. д. № 3/1974 год., Пленум на ВС/. Следователно не можело да не бъде отчетено, че в интерес на детето В. било, доколкото е възможно, да не се разделя от своята сестра Й. Б.. В тази връзка следвало да се отчетат и влошените отношения между нея и нейната майка. Й. Б. била пълнолетна и спрямо нея не можело да се определи режим на лични отношения. От доказателствата по делото и в частност от заявеното от нея при изслушването й по реда на чл. 15 ЗЗакрД можело да се заключи, че занапред тя ще прекарва повече време със своя баща, отколкото със своята майка. Затова в интерес на детето В. Б. било упражняването на родителските права да бъде възложено на неговия баща, тъй като това щяло гарантира, че детето ще има възможност да прекарва повече време със своята сестра, което е в негов най-добър интерес.

Като се е позовал на разпоредбата на чл. 126, ал. 1 СК въззивният съд е приел, че децата от прекратения брак трябва да живеят при родителя, комуто съдът е възложил упражняването на родителските права. Съвсем естествено било детето да живее при родителя, който ще упражнява родителските права. По делото не се констатирали обстоятелства, въз основа на които да може да се изведе заключение, че не би било в най-добрия интерес на детето В. Б. неговото местоживеене да се определи именно при родителя, който упражнява родителските права.

Понеже упражняването на родителските права се предоставяло на С. Б., следвало да бъде определен режим на лични отношения между майката и детето В. Б.. Съгласно чл. 59, ал. 3 СК, определянето на режима на личните отношения между родителите и децата включва определяне на период или на дни, в които родителят може да вижда и взема децата, включително през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на детето, както и по друго време. При определяне на мерките съдът трябва да определи личните отношения между детето и родителя по такъв начин, че да създаде нормална обстановка за тяхното поддържане, като е необходимо и определените с решението мерки да не стават допълнителен източник на споразумения и спорове между родителите – бивши съпрузи. При тяхното определяне съдът трябва да се ръководи изключително от интереса на децата тяхното възпитание, отглеждане и образование, а така също и от съображенията да не се заличи връзката между тях и родителя, комуто не са поверени родителските права. В случая от доказателствата по делото не се установявали обстоятелства, въз основа на които да може да се направи извод, че поведението на родителя С. Т. поставя в опасност личността, възпитанието или здравето на детето В. Б., поради което нямало основание режимът на личните отношения да бъде ограничаван. Трябвало да се отчете, че е в най-добър интерес на детето то да прекарва повече време със своята сестра. През работните дни тя живеела в Б., а съботите и неделите пътувала до П. и вероятно щяла да прекарва повече време със своя баща, отколкото със своята майка. Това обуславяло необходимост режимът на личните отношения да не се осъществява всяка събота и неделя. Поради това е счел, че трябва да бъде определен разширен режим на лични отношения между детето В. Б. и неговата майка С. Т., като последната има право да го вижда и взима: Всеки месец – всяка първа и трета събота и неделя от месеца за времето от 10:00 ч. в събота до 19:00 ч. в неделя, с преспиване; през лятото – 30 дни през лятото по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на бащата през летните месеци /юни, юли и август/, като периодът се определя между родителите най-късно две седмици преди началото му. Ако периодът не е определен от родителите, той ще бъде в периода 1 – 30 август на съответната година. При липса на съгласие между родителите майката ще взима детето, считано от 10:00 ч. на първия ден и ще го връща до 19:00 ч. на последния ден от периода; Всяка четна година – В. празници, за времето от 18:00 ч. на Велики четвъртък до 18:00 ч. на Светли понеделник /деня след В./. Новогодишните празници, за времето от 10:00 ч. на 28 декември до 18:00 ч. на 2 януари, с преспиване; Всяка нечетна година – пролетната ваканция, с време и продължителност определена от МОН за съответната година, за времето от 10:00 ч. на първия ден от ваканцията до 18:00 ч. на последния ден. П. К. празници, за времето от 10:00 ч. на първия ден от коледната ваканция, до 18:00 ч. на 28 декември.

Във връзка с ползването на семейното жилище, въззивният съд е приел въз основа на доказателствата по делото, че същото е единственото жилище на съпрузите, че не е налице възможност то да се ползва поотделно от двамата съпрузи, както и че отношенията между бившити съпрузи са нетърпими. Поради това ползването на семейното жилище следвало да се предостави на единия от съпрузите /без да взема предвид приноса за придобиването му/. Доколкото първоинстанционното решение било влязло в сила в частта му, с която било постановено прекратяването на брака, то понастоящем жилището се притежавало от съпрузите при условията на обикновена съсобственост. Според чл. 56, ал. 5 СК, когато съпрузите са съсобственици или имат общо право на ползване върху семейното жилище, съдът предоставя ползването му на единия от тях, като взема предвид интересите на ненавършилите пълнолетие деца, вината, здравословното състояние и други обстоятелства. Съдът е длъжен да взема предвид преди всичко интересите на децата, като останалите критерии са само ориентировъчни /т. II.5 от Постановление № 12 от 28.11.1971 год., Пленум на ВС/. Съгласно § 1, т. 5 от ЗЗакрД последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата, са един от критериите при преценката за неговия най-добър интерес. В тази връзка въззивният съд е намерил, че в най-добрия интерес на детето В. Б. е то да продължи да обитава жилището, в което е живяло досега, поради което семейното жилище следва да бъде предоставено за ползване на неговия баща.

На следващо място и като се е позовал на нормите на чл. 143, ал. 2 СК и 142, ал. 1 СК и на практиката на ВКС /която е цитирал/ въззивният съд е счел, че издръжката на децата се дължи от двамата родители, независимо при кого те живеят, но отглеждащият родител следва да поеме по принцип по-малък дял от издръжката в пари с оглед даваната от него издръжка в натура при съвместното живеене с децата и посрещането на разходите на домакинството, част от които са в полза и на децата. Следователно в случая майката следвало да поеме по-висок размер на паричната издръжка. В конкретния случай районният съд правилно бил преценил размера на дължимата издръжка, но същевременно била настъпила промяна във възможностите на майката да дава издръжка на детето В. Б., тъй като се било погасило нейното юридическо задължение да дава издръжка на детето Й. Б., която била навършила пълнолетие и не била предявила по чл. 144 СК. Това обуславяло извод, че занапред С. Т. категорично имала възможност да заплаща издръжка на ненавършилото пълноление дете В. Б. в размера, определен от първоинстанционния съд – 240 лв. Същевременно към настоящия момент минималният размер на издръжката за едно дете бил равен на 269.25 лв. /чл. 142, ал. 2 СК/, но С. Б. не бил упражнил право на въззивна жалба, поради което и въззивният съд нямал правомощието да определи размер на издръжка, по-висок от 240 лв. Според т. 17 от Постановление № 5 от 16.11.1970 год., Пленум на ВС, началният момент на служебно присъдената издръжка за деца бил влизането в сила на решението относно развода и родителските права.

По наведените от касатора основания за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав приема следното:

Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.

Поставените в изложението въпроси, които са свързани и се свеждат до това дали въззивният съд следва да се ръководи от най-висшия интерес на детето при разрешаването на спор за упражняване на родителските права и до критериите, които следва да възприеме при преценката какъв е този интерес във всеки конкретен случай, са обусловили изхода от спора, но същите са били разрешени в съответствие със задължителните разяснения, дадени в ППВС № 1 от 12.11.1974 год. и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК /на които се позовава и касаторът/, както и с трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 207 от 24.07.2013 год. на ВКС по гр. дело № 911/2012 год., IV г. о., ГК, решение № 243 от 08.07.2014 год. на ВКС по гр. дело № 7289/2013 год., IV г. о., ГК, решение № 54 от 16.02.2015 год. на ВКС по гр. дело № 5475/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 162 от 27.07.2015 год. на ВКС по гр. дело № 7228/2014 год., III г. о., ГК, решение № 39 от 09.03.2018 год. на ВКС по гр. дело № 3857/2017 год., IV г. о., ГК, решение № 218 от 3.12.2019 год. на ВКС по гр. дело № 763/2019 год., III г. о., ГК, цитираното от касатора решение № 60201 от 30.11.2021 год. на ВКС по гр. дело № 3556/2020 год., ІV г. о., ГК и др., според която, когато съдът преценява какъв е най-добрия интерес на детето, за който следи служебно, от значение са не отделните обстоятелства, а съвкупността от тях и при съпоставянето им трябва да се отчетат спецификите на всеки конкретен случай, като минимумът критерии, от които се ръководи, са нормативно уредени в разпоредбите на чл. 59, ал. 4 СК и § 1, т. 5 от ДРН на ЗЗакрД и посочени в ППВС № 1/1974 год. Съдът следва да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, след анализ и оценка на релевантните факти, съобразявайки най-висшия интерес – интересът на детето. Това важи особено в случаите /като настоящия/, при които и двамата родители имат необходимия родителски капацитет. Родителските права, обаче, могат да бъдат предоставени само на единия от тях и затова преценяващият съд е длъжен да обоснове изводите си във връзка с определянето на родителя, който еднолично ще упражнява в бъдеще родителските права. Следвайки висшия критерий за детския интерес, макар да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и да има ли контакти с другия родител, във всеки случай съдът следва да вземе предвид и да зачете чувствата на детето, да отчете ефекта от принудата при изпълнението на съответния режим, с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие и зрялост и с оглед конкрентото му емоционално и психическо развитие.

В разглеждания случай въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е анализирал всички конкретни, установени по делото обстоятелства, които са от значение за интереса на детето – в тяхната съвкупност. След като е посочил, че и двамата родители разполагат с необходимия капацитет и детето е изградило емоционална близост с всеки от тях, той е извел крайния си извод за предоставяне на родителските права на бащата, приемайки за решаващи следните обстоятелства – поетата понастоящем от бащата значителна част от грижите за детето, проявлението на родителския авторитет на бащата пред детето и взаимната им привързаност, обосноваващи избора на детето при кого предпочита да живее и връзката му с неговата пълнолетна сестра, респ. възможността тя да подпомага бащата при полагането на грижи. Противно на заявеното от касатора, въззивният съд не е осъществявал преценка на предпоставките за съвместното отглеждане и възпитание на детето В. и неговата пълнолетна сестра /предвид указанията, дадени с т. ІІІ Постановление № 1 от 12.11.1974 год. по гр. дело № 3/1974 год., Пленум на ВС/, а е отчел необходимостта от това на детето да бъде осигурена здрава социална среда, която да въздейства благотворно както върху емоционалното му състояние, така и върху изграждането на добро поведение в обществото и в семейството /т. ІІи от Постановление № 1 от 12.11.1974 год. по гр. дело № 3/1974 год., Пленум на ВС/. Определеният разширен режим на лични контакти с другия родител е обоснован и достатъчно конкретизиран – чрез него се създава нормална обстановка за поддържане на отношения на детето и с двамата родители, което при съпоставимите им родителски качества – предвид липсата на поведение на майката, което създава рискове за правилното развитие на детето, и доказана грижа за детето, е в негов интерес. Следователно по поставените въпроси липсва допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност, тъй като въззивно решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност, са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК.

Ето защо въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 386 от 15.07.2025 год., постановено по в. гр. дело № 133/2025 год. по описа на Окръжен съд – Благоевград, в обжалваната му част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/