ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3443
гр. София, 23.06.2026 год.
Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РАДОСТ БОШНАКОВА
като изслуша докладваното от съдия Р. Б. гр. дело № 496 по описа на съда за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. И. Р. и Н. А. Т., против решение № 727 от 09.08.2024 г. по в. гр. д. № 649/2024 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 318 от 15.02.2024 г. по гр. д. № 1460/2023 г. на Районен съд – Бургас с отхвърлени искове по чл. 109 ЗС.
Касаторите твърдят, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументират касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с доводи за неправилно изведен от въззивния съд извод, че осъщественото от ответниците неоснователно въздействие не създава пречки за използване на собственото им дворно място, съобразно притежавания от тях обем права, по-големи от обикновените по смисъла на чл. 50 ЗС. Искат отмяна на въззивното решение. Претендират разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. Формулират следните въпроси: 1. По какви критерии се извършва преценката на решаващия съд за това кои неправомерни въздействия върху чужд имот са по-големи от обикновените и поради това са недопустими (във връзка с разпоредбата на чл. 50 ЗС) и въпросните критерии почиват ли на количествена и качествена обективна преценка или се определят само и единствено от субективното мнение и вътрешно убеждение на решаващия съд; 2. С оглед на обстоятелството, че правото на собственост е абсолютно и неограничено право, което задължава всички трети лица да се въздържат от каквито и да било въздействия върху собствения на ищеца имот, а собственикът не е длъжен да търпи в имота си каквото и да било действие, което се извършва без негово съгласие, самото пряко и доказано незаконосъобразно въздействие върху имота на собственика, без негово съгласие и от лице, което няма право да осъществява такова въздействие, представлява ли безусловна пречка за собственика да упражнява правото си; 3. В случай на несъмнено и безспорно установено извършване на незаконен строеж/незаконно преустройство, представляващо неоснователно въздействие върху чужд имот, то въпросното въздействие равнозначно ли е на смущаващо правото на собственост действие; 4. В конкретния случай и при така установената фактическа обстановка, не следва ли да се приеме, че защитата по чл. 109 ЗС съответства на установеното нарушение и в този смисъл, постановеният съдебен акт не противоречи ли на последователната съдебна практика, обективирана в актове на ВКС, а именно: решение № 60160 от 30.11.2021 г. по гр. д. № 1518/2021 г. на ВКС, I г. о.; решение № 170 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 65/2018 г. на ВКС, I г. о.; решение № 135 от 31.07.2014 г. по гр. д. № 334/2014 г. на ВКС, I г. о., и други, и 5. Адекватна и основателна ли е защитата осъществена по чл. 109 ЗС и искането ответниците да възстановят предишното състояние на жилището им преди извършеното от тях незаконосъобразно преустройство на същото.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците Е. Н. Б.-В., В. Д. В. и К. Д. В. са подали отговор, в който излагат съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното:
Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, приподписана е от представител с редовно учредена представителна власт, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Р. Р. и Н. Т. против Е. Б.-В., В. В. и К. В. субективно съединени искове по чл. 109 ЗС, след преценка на събраните доказателства, въззивният съд е приел, че извършеното, в отклонение от одобрения през 1959 г. проект, преустройство на външно стълбище за достъп към жилището на ответниците в сграда, намираща се в поземлен имот (дворно място) с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], идеални части от което притежават ищците (понастоящем касатори), не създава за последните пречки за упражняване на правото им на собственост, по-големи от обикновените да ползват дворното място в съответствие с притежавания от тях обем от права ( чл. 50 ЗС). Възприел е заключението по съдебно-техническата експертиза, според което разликата между предвиденото по проекта и настоящото фактическо състояние на стълбището се изразява в завземане на допълнителна площ от дворното място от приблизително един квадратен метър, като е приел, че същата е незначителна. Изложил е съображения, че доколкото ответниците са собственици на жилище в сградата, при условията на суперфициарна собственост, ползваната за стълбището част от дворното място, включително допълнително заетата, е необходима за осигуряване на нормален достъп до единствения вход към жилището им в сградата и за ползването му по предназначение, поради което тя представлява прилежаща част по смисъла на чл. 64 ЗС, която и няма как да бъде ползвана за други цели (като например паркиране, озеленяване или др.). По тези съображения въззивният съд е приел, че процесният подход – във вида, в който е изграден и местоположението му, не ограничава възможността на ищците да ползват дворното място съобразно притежаваните от тях идеални части от собствеността.
При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касаторите основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават. Касационното обжалване на въззивното решение при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК се осъществява при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. при формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Едновременно с това касаторът трябва да обоснове наличие и на някоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидната му неправилност - чл. 280, ал. 2 ГПК.
В случая първите два формулирани материалноправни въпроса се отнасят обобщено до това дали всяко доказано и извършено без съгласие на собственика неоснователно въздействие върху неговия имот представлява безусловна пречка за упражняване на правото му на собственост и за критериите, по които се преценява, че такива въздействия са по-големи от обикновените по смисъла на чл. 50 ЗС. Тези въпроси удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като имат обуславящо значение за изхода на правния спор, но по тях касаторите не сочат тълкувателна практика на ВС и ВКС или решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК, в противоречие с които да се е произнесъл въззивният съд. Задължителни разяснения за приложението на чл. 109 и чл. 50 ЗС са дадени в Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които двете задължителни условия за уважаване на негаторния иск са неоснователността на действията на ответника и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. В него е разяснено, че хипотезата на чл. 109 ЗС няма да е налице, ако действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика, по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС), както и че преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело, като съдът я извършва с оглед на твърденията на ищеца и събраните по делото доказателства.
В решение на ЕСПЧ от 25.11.2010 г. по дело „Милева и други срещу България” Европейският съд по правата на човека е прието, че оценката дали неудобството е достигнало минималното необходимо ниво на тежест, за да представлява намеса в правата на жалбоподателите на зачитане на техните домове и личен живот, е относителна и зависи от всички обстоятелства: интензивност и продължителност на неудобството, неговото физическо или психическо въздействие, общия контекст. Във връзка с тези изведени в практиката на ЕСПЧ критерии с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 92 от 01.12.2017 г. по гр. д. № 4715/2016 г. на ВКС, II г. о., е даден отговор, че за да се приеме, че е налице „неоснователно действие“ не е достатъчно само да се твърди неговата незаконност, а нарушението следва да е сериозно, да оказва неблагоприятно влияние върху нормалното ползване на вещта.
В обжалвания акт въззивният съд изцяло се е съобразил с тази задължителна и казуална практика. С оглед фактическите констатации, изградени въз основа на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е преценил естеството на извършените неоснователни действия и е достигнал до извод за липса на сериозна намеса в правото на собственост на ищците, предвид незначителното отклонение от одобрения проект и статута на заетата от стълбището част от дворното място на прилежаща част по смисъла на чл. 64 ЗС.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос, свързан с незаконното строителство като смущаващо правото на собственост действие, респ. като неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС. Така формулиран в изложението към касационната жалба въпрос, по който се поддържа и наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да навеждат съдебна практика, няма обуславящо значение за посочените решаващи правни изводи на въззивния съд по предмета на спора и не може да се изведе като правен въпрос, който да осъществява общата предпоставка чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че постановките на посоченото тълкувателно решение по приложението на чл. 109 ЗС са доразвити в трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, включително и с посоченото в следващия (четвърти) въпрос решение № 60160 от 30.11.2021 г. по гр. д. № 1518/2021 г. на ВКС, I г. о., в която се приема, че незаконното строителство само по себе си не е достатъчно за уважаване на негаторния иск. Необходимо е и същото да засяга правото на собственост на ищеца, като създава пречки за пълноценното му упражняване, каквито в настоящия случай не са установени от въззивния съд.
Следващите (четвърти и пети) въпроси за съответствието между търсената защита и установеното нарушение са фактически, а не правни въпроси, тъй като са поставени с оглед конкретиката на фактическата обстановка. Така зададени те предполагат отговор, който зависи от събраните по конкретното дело доказателствени средства и установените въз основа на тях факти, поради което и по тях не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това както въпросите, така и посочената практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, за необходимост от адекватност на търсената с иска по чл. 109 ЗС защита са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на правния спор в случая. Въззивният съд не е направил извод за прекомерност на поисканата защита. Неоснователността на негаторния иск е обоснована в обжалваното решение с липсата на задължителна предпоставка от фактическия състав на чл. 109 ЗС – да са създадени пречки за собствениците да упражняват правото си на собственост в притежавания от тях обем.
По поставените въпроси не е осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване, при които приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика или пък и липсата на практика на касационната инстанция, нито се обосновава наличие на останалите елементи – наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Съществуването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на касатора, като при това съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване. Липсата на такава обосновка е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол на това основание по така формулираните правни въпроси до фазата по разглеждане на касационната жалба. Освен това постановената по обуславящите въпроси трайно установена практика не се нуждае от осъвременяване.
В изложението не са поставени въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на която разпоредба в касационната жалба касаторите само бланкетно се позовават. Не са посочени и актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, на които дадените от въззивния съд разрешения в обжалваното решение да противоречат. Предвид изложеното и това основание не е налице за допускане на касационната жалба до фазата по разглеждане.
Не се констатира и наличието на пороци, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, конкретни доводи за които не са развити и от касаторите. Въззивното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, необходимо е неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличие на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или при отказ да се приложи съществено процесуално правило, респ. пряко установимо нарушение на процесуална норма, когато в резултат на тези пороци е формиран решаващ правен извод, обусловил крайния правен резултат по делото. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка и необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК.
В случая въззивният съд е приложил относимите към спора материалноправни и процесуалноправни разпоредби на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно точния им смисъл, а формираният, след анализ и преценка на доказателствата, извод за неоснователност на исковете по чл. 109 ЗС е обоснован с мотиви, които не противоречат на научни и/или опитни правила, или на правилата на формалната логика. Изложените от касаторите оплаквания, че преустройството на стълбището им създава пречки да ползват дворното място, съобразно притежавания от тях обем от правото на собственост, по-големи от обикновените, попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК.
В заключение касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответниците по касационната жалба следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за производството пред касационната инстанция в размер на 900 лева, равняващи се на 460.16 евро и представляващи уговорено и заплатено от тях адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 727 от 09.08.2024 г. по в. гр. д. № 649/2024 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Р. И. Р. и Н. А. Т. да заплатят на Е. Н. Б.-В., В. Д. В. и К. Д. В., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 460.16 евро (с левова равностойност 900 лева), представляваща разноски за производството пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.