ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 1902 [населено място], 25.06.2026 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на единадесети март, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 322/2026 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. К. чрез процесуален представител, против Решение № 377 от 10.12.2025 г. по в. т. д. № 363/2025 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта му, с която е потвърдено Решение № 200 от 08.05.2025 г. по т. д. № 737/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив за осъждане на настоящия касатор да заплати на „А. Е. ООД сумата от 43 853,88 лв. /22 422.13 евро/ - незаплатено възнаграждение, формирана като сбор от ДДС върху стойностите на цената на услугата по фактури от 2023г., съответно описани, издадени въз основа на сключен между страните Договор № 172 от 17.09.2019 г. с предмет: предоставяне на услуги по поддържане на чистотата, зимно почистване за нуждите на О. К. и поддръжка, експлоатация и мониторинг на регионално депо за твърди битови отпадъци на О. К.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна в обжалваната част и отхвърляне на предявените искови претенции, както и присъждане на сторените разноски за всички инстанции. Касаторът намира за необоснован извода на съда, който след като е намерил за отпаднало задължението на получателя по доставките община Карлово като местен орган да самоначислява ДДС при действието на разпоредбите на чл. 3, ал. 6 ЗДДС вр. чл. 2, ал. 1 ЗМСМА, вр. чл. 62, чл. 63 ЗМДТ, вр. Директива 2006/112/ ЕО, е приел, че за общината не е отпаднало задължението по облигацията, сключена при условията на ЗОП, материализирана в договор между страните, в който не се съдържа такова задължение. Поддържа се становището, че за всички общини в Р.България е приложим чл. 3, ал. 5 ЗДДС и те не са данъчно задължени за дейностите, свързани със сметосъбиране, сметоизвозване, обработка на битови отпадъци и поддържане чистота на териториите, тъй като тези дейности не са икономически и като дерогация за тези случаи Европейският законодател е предвидил само механизма на обратно начисляване на ДДС, даващ възможност на лице - платец на ДДС, да бъде определен получателят на доставката, в случая българските общини като орган по чл. 2, ал. 1 ЗМСМА, което обуславя неоснователност на иска.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „След като с последното изменение на чл. 163а ЗДДС (ДВ, бр. 102/2022 г., в сила от 01.01.2023 г.) е отпаднало задължението на получателя по доставките на стоки и услуги по приложение № 2, когато е местен орган да самоначислява данъка (ДДС), при действието на разпоредбите на чл. 3, ал. 5 ЗДДС, вр. с чл. 2, ал. 1 ЗМСМА, вр. с чл. 62, чл. 63 ЗМДТ, вр. с Директива 2006/112/ЕО, допустимо ли е за същия получател (община Карлово) да възникне задължение към доставчика („А. Е. ООД) за плащане на същия данък, но вече на основание облигация, сключена при условията на ЗОП, която облигация (договор) е възникнала по времето преди гореописаното изменение в ЗДДС и не предсказва такова задължение ?“;

2. „Дават ли нормите на Директива 2006/112/ЕО възможност на държавите членки да предвидят, че лицето - платец на ДДС, е данъчнозадълженото лице, което доставя услуги на публичноправен субект - местен орган, свързани със събиране и транспортиране на битови отпадъци до съоръжения и инсталации за тяхното третиране, третиране на битовите отпадъци в съоръжения и инсталации, поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места и селищните образувания в общината, които формално попадат в обхвата на чл. 199, т. 1, буква “г“ от същата Директива ?“;

3. „След като разпоредбата на член 13 параграф 1 от Директива 2006/112/ЕО е транспонирана в националното законодателство на държава - членка (чл.З ал. 5 ЗДДС), и всички общини като публичноправен субект - местен орган (чл. 2, ал. 1 ЗМСМА) не са данъчно задължени за услугите (чл. 62, чл. 63 ЗМДТ) по събиране и транспортиране на битови отпадъци до съоръжения и инсталации за тяхното третиране, третиране на битовите отпадъци в съоръжения и инсталации, поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места и селищните образувания в общината, може ли националният съд да приеме, че лицето платец на ДДС, е данъчнозадълженото лице, което доставя тези услуги, след като член 199 от Директива 2006/112/ЕО дава възможност за прилагане само на механизма за обратно начисляване на ДДС, при който доставчиците не могат да начисляват ДДС за предоставените услуги изброени в т. 1, буква “г“, респективно получателят на тези услуги (община Карлово) дължи ли ефективно плащане на ДДС към този доставчик ?“

Допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обоснована с противоречие между приетото от въззивния съд и практиката на касационната инстанция намерила израз в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения по: гр. д. № 4744/2008 г. на I г. о.; т. д. № 1106/2010 г. на II т. о.; гр. д. № 5980/2014 г. на I г. о.; гр. д. № 1084/2011г. на III г. о.; гр. д. № 1857/2010 г. на IV г. о.; гр. д. № 4780/2018г. на IV г. о.; т. д. №1115/17 г. на I т. о.; гр. д. № 2926/16 г. на IV г. о.; гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о.; гр. д. № 3973/2008г. на IV г. о.; гр. д. № 748/2011 г. на II г. о.; гр. д. № 891/2010 г. на I г. о. и гр. д. № 1318/2010 г. на IV г. о.

Допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е основан на разрешенията, дадени от Съда на Европейския съюз по отправени до него преюдициални запитвания - в т. 28-30 и т. 60 от Решение на Съда (голям състав) от 16 септември 2008 година по дело С-288/07; Решение от 26 март 1987 г. по дело Комисия/Нидерландия, 235/85, Recueil, стр. 1471, точка 7 и Решение от 4 декември 1990 г. по дело van Tiem, С-186/89, Recueil, стр. 1-4363, точка 17; Решение от 11 юли 1996 г. по дело Rйgie dauphinoise, С-306/94, Recueil, стр. 1-3695, точка 15; Решение от 29 април 2004 г. по дело EDM, С-77/01, Recueil, стр. 1-4295, точка 47; Решение от 26 май 2005 г. по дело Kretztechnik, С-465/03, Recueil, стр. 1-4357, точка 18, както и Решение по дело T-Mobile Austria.

Според касатора, правните аспекти на спора са от значение за точното прилагане на закона – чл. 3, ал. 5 ЗДДС, вр. с чл. 2, ал. 1 ЗМСМА, вр. с чл. 62 и чл. 63 ЗМДТ, както и за развитие на правото, с което е обоснована хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа се и самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК , аргументирано с наличието в конкретния случай на хипотеза, аналогична на тази приета с Решение № 25 от 23.07.2019 г. по гр. д. № 2299/2018 г. на ВКС, II г. о., с което съдът е приел, че когато с въззивното решение са били нарушени основни принципи на гражданския процес и е бил постановен съдебен акт, който не дава отговор на релевираните с въззивната жалба нарушения на закона от първоинстанционния съд, нито са били съобразени исканията на въззивника, когато с произнасянето си съдът не е съобразил в съдебния акт предмета на спора по всеки от заявените и съединени искове и не е съобразил решението си с позицията на всяка от страните, се касае за грубо нарушение на основния принцип, установен в чл. 6, ал. 2 ГПК, на диспозитивното начало в процеса, изискващ от съда да даде защита в рамките на правото, по отношение на което се търси и в обема на търсената защита. Това нарушение в случая според касатора налага изводът за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2. пр. 3 ГПК.

С. О. К. правилното решаване на правния спор изисква отправянето до Съда на Европейския съюз на преюдициално запитване по въпроси относно тълкуване на член 13, параграф 1, във вр. с член 199 от Директива 2006/112/ЕО и във вр. с чл. 3, ал. 5 ЗДДС:

1. „Дават ли нормите на Директива 2006/112/ЕО възможност на държавите членки да предвидят, че лицето — платец на ДДС, е данъчнозадълженото лице, което доставя услуги на публичноправен субект - местен орган, свързани със събиране и транспортиране на битови отпадъци до съоръжения и инсталации за тяхното третиране, третиране на битовите отпадъци в съоръжения и инсталации, поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места и селищните образувания в общината, които формално попадат в обхвата на чл. 199, т. 1, буква “г“ от същата Директива ?“;

2. „След като разпоредбата на член 13, параграф 1 от Директива 2006/112/ЕО е транспонирана в националното законодателство на държава - членка (чл. 3, ал. 5 ЗДДС), и всички общини като публичноправен субект - местен орган (чл. 2, ал. 1 ЗМСМА) не са данъчно задължени за услугите (чл. 62, чл. 63 ЗМДТ) по събиране и транспортиране на битови отпадъци до съоръжения и инсталации за тяхното третиране, третиране на битовите отпадъци в съоръжения и инсталации, поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места и селищните образувания в общината, може ли националният съд да приеме, че лицето — платец на ДДС, е данъчнозадълженото лице, което доставя тези услуги, след като член 199 от Директива 2006/112/ЕО дава възможност за прилагане само на механизма за обратно начисляване на ДДС, при който доставчиците не могат да начисляват ДДС за предоставените услуги изброени т. 1, буква “г“, респективно получателят на тези услуги (община Карлово) дължи ли ефективно плащане на ДДС към този доставчик ?“

Ответникът по касационната жалба - „А. Е. ООД, в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от „А. Е. ООД срещу О. К. иск с правно основание чл. 79, във вр. с чл. 266 ЗЗД за заплащане на сумата от 43 853,88 лв., част от цената по договор № 172 от 17.09.2019 г., формирана от начисления, но неплатен ДДС от възложителя по договора.

Въззивният е съд установил, че страните не спорят по факта, че на 17. 09.2019 г. между „А. Е. ООД и О. К. е сключен договор за възлагане на обществена поръчка, по силата на който общината е възложила, а дружеството се е съгласило срещу заплащане на възнаграждение да предоставя услуги по поддържане на чистотата, зимното почистване за нуждите на О. К. и поддръжката, експлоатацията и мониторинга на регионалното депо за твърди отпадъци на О. К. Дейностите, които конкретно са били възложени на изпълнителя са сметосъбиране, сметоизвозване, зимно поддържане, машинно метене и миене, почистване на нерегламентирани сметища, разделно сметосъбиране, предварително третиране на ТБО, експлоатация на инсталация за разделно събран зелен и/или биоразградим отпадък, поддръжка, експлоатация и мониторинг на регионално депо за ТБО. Срокът на договора е определен на 60 месеца от сключването му, а цената е уговорена на база единични цени, съгласно офертата на изпълнителя, умножени по количествата действително извършени дейности и видове работи, посочени в чл. 3/1/ от сключения договор. В чл. 4 от същия е предвидено, че плащането ще се извършва на отчетен период от един месец, считано от началната дата на договора, по банкова сметка на изпълнителя на база представени протоколи за извършена работа, в които са посочени изпълнените работи по вид и количество. За месец януари 2023 г. ищецът е издал фактури за извършените дейности, които като стойност на предоставените услуги са заплатени от получилия доставката възложител, без начисления в същите ДДС.

Като спорен по делото е определен въпросът - дължи ли О. К. ДДС по извършените от ищеца доставки на услуги през месец януари 2023 г., възложени му с договора от 17.09.2019 г., за които са издадени фактури през отчетния период – месец януари 2023 г.

При произнасянето си по очертания спорен между страните въпрос Апелативен съд – Пловдив е споделил доводите на О. К. че дейностите по сметосъбиране и сметоизвозване не са икономически за общината и са извършени от нея в качеството й на орган на местна власт, поради което и на основание чл. 3, ал. 5 ЗДДС същата не е данъчно задължено лице и не следва да начислява данък по чл. 163а ЗДДС за получените доставки на услуги по сметосъбиране на битови отпадъци, в който смисъл е и чл. 199 от Директива 2006/112/ЕО. Това обаче, според решаващия въззивен състав, не означава, че О. К. не дължи заплащане на възнаграждението, уговорено в чл. 3 от договора от 17.09.2019 г. Доставката на възложените от общината услуги е облагаема по смисъла на чл. 12 ЗДДС, доколкото не е налице нито една от хипотезите на необлагаема доставка, съгласно Глава четвърта от ЗДДС. Предвид обстоятелството, че данъчното събитие е настъпило с извършване на услугата, която е била възложена по смисъла на чл. 25, ал. 2 ЗДДС, съдът е приел, че за данъчно задълженото лице - доставчик от този момент е настъпила изискуемостта и на данък добавена стойност.

С. А. съд – Пловдив обстоятелството, че с изменението на чл. 163а ЗДДС (ДВ, бр. 102 от 2022 г., в сила от 01.01.2023 г.) е създадена нова ал. 4, съгласно която ал. 2 не се прилага за доставки на стоки и услуги по приложение № 2, част първа, по които получатели са държавата и държавните и местните органи, не означава, че общината не дължи заплащане на ДДС на изпълнителя по ЗОП, който е данъчно задължено лице, след като този данък е част от уговореното възнаграждение на изпълнителя. В тази връзка съдът е пояснил, че с изменението на чл. 163а ЗДДС (ДВ, бр. 102 от 2022 г., в сила от 01.01.2023 г.) законодателят е привел посочения закон в съответствие с чл. 199 от Директива 2006/112/ЕО, като е отпаднало задължението на получателя по доставките на стоки и услуги по приложение № 2, когато е държавата и държавен или местен орган, да самоначислява данъка. Също така, с това изменение е отпаднало качеството на данъчно задължено лице към фиска на О. К. за извършваните от нея доставки на стоки и услуги, но не и задължението по облигацията, сключена при условията на ЗОП. Достигайки до аналогичен с този на първата инстанция правен извод, Апелативен съд – Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Съгласно дадените с т. 1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първият въпрос изхожда от тезата на касатора, че при отпадане на задължението му като местен орган да самоначислява ДДС при получаване на доставки, не дължи заплащане /“възстановяване“/ на другата страна по договора на сума, равна на същия данък, начислен в процесните фактури, доколкото няма такова задължение нито по договор, нито по закон. Въпросът обаче е некоректно формулиран и не кореспондира на обективираната в обжалваното решение правна воля на въззивния съд, според която при съобразяване с изменението на чл. 163а ЗДДС (ДВ, бр. 102/2022 г., в сила от 01.01.2023 г.) чрез създаване на новата ал. 4, изключваща приложението на общото правило на ал. 2 за „обратно начисляване“ на ДДС за доставки на стоки и услуги по приложение №2, част първа, по които получатели са държавата и държавните и местните органи, общината дължи заплащане на ДДС на изпълнителя по ЗОП, след като този данък е част от уговореното задължение на изпълнителя. Така формулиран, въпросът не е съобразен с изводимото от разпоредбата на чл. 67 ЗДДС общо правило, че ДДС е елемент от паричното задължение по договора, освен ако платецът по облигацията е и данъчно задълженото лице, в който случай ДДС не е част от цената, какъвто не е настоящият казус. С оглед на това, въпросът се преценява като насочен директно към правилността на решаващия извод за дължимост на претендираната сума като част от уговореното възнаграждение между страните, която е извън предмета на проверка в производството по селектиране на касационната жалба съгласно задължителните изисквания на цитираното тълкувателно решение.

Вторият и третият въпрос не са включени в предмета на спора, съдът не е излагал съображения в тази насока, поради което също не удовлетворяват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Решаващият съд само е посочил, че общината не е данъчно задължено лице и не следва да начислява данък по чл. 163а ЗДДС за получените доставки на услуги по сметосъбиране на битови отпадъци, в който смисъл е и чл. 199 от Директива 2006/112/ЕО, без да изложи съображения по оплакванията във въззивната жалба. По отношение на този пропуск на съда не е поставен процесуален въпрос. Следва да се посочи, че въпросите изхождат от тезата на касатора, че с нормата на чл. 199 от Директива 2006/112/ЕО европейският законодател дава възможност на държавите - членки в ЕС в изброените в същата хипотези „да въвеждат единствено и само механизма за обратно начисляване на ДДС, недопускащ облигационно договаряне за начисляване на ДДС“. Едновременно се поддържа, че за всички общини в Р България е приложим чл. 3, ал. 5 ЗДДС и те не са данъчно задължени за дейностите, свързани със сметосъбиране, сметоизвозване и т. н., тъй като тези дейности не са икономически, от една страна, а от друга страна, че като дерогация за тези случаи европейският законодател е предвидил само механизма на обратното начисляване на ДДС, според който за лице – платец на ДДС, следва да е определен получателят на доставката, т. е. българските общини. Съдържащото се в тезата на касатора вътрешно противоречие изхожда от некоректното интерпретиране на разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО и по-конкретно на чл. 199, с който е предвидена възможност за дерогация от общото правило на чл. 193, според което ДДС е платим от всяко данъчно задължено лице, извършващо облагаеми доставки на стоки и услуги, освен когато е платим от друго лице в случаите, посочени в членове 194 - 199б и чл. 202, т. е. от получателя на стоката или услугата. Видно от текста на чл. 199, на държавите-членки е предоставена възможност да изберат и въведат дерогационното правило за конкретните хипотези, което е различно от съдържащото се във въпросите разбиране на касатора, че член 199 от Директива 2006/112/ЕО дава възможност за прилагане само на механизма за обратно начисляване на ДДС.

Отсъствието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно да препятства искания достъп до касационно обжалване. Освен това, посочените актове на ВКС и на СЕС, във връзка с допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, са неотносима към настоящия случай практика, а допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обоснован по изискуемия в т. 4 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС начин.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая изложенито от касатора доводи съставляват основания по чл. 281 т. 3 ГПК, а не такива по чл. 280, ал. 2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка.

Изложеното по-горе обуславя и неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, а конкретните съображения за това са следните:

За да възникне необходимост и съответно за да бъде длъжна националната юрисдикция да отправи преюдициално запитване във връзка с приложимостта на правото на ЕС по конкретен спор, с който е сезирана, за тази юрисдикция следва да е налице съмнение относно тълкуването и действието на съответните разпоредби, относими към конкретното правоотношение, обект на съдебния контрол. Според постоянната практика на СЕС, националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, не носи задължение за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, когато установи, че повдигнатият въпрос е ирелевантен – не би могъл да повлияе върху решаването на спора, или че разглежданата разпоредба от правото на Съюза вече е била предмет на тълкуване от СЕС, или че правилното прилагане на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение.

Поставените в искането за отправяне на преюдициално запитване въпроси са идентични с формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК втори и трети въпрос. Както се посочи по-горе въпросите, освен че не са обусловили разрешението на правния спор, изхождат от некоректното възприемане от касатора на разпоредбата на чл. 199 от Директива 2006/ 112/ ЕО, като такава, установяваща задължение на страните - членки да уредят единствено механизма на „обратно начисляване на данъка“ за посочените в същата доставки. В тази връзка следва да се посочи, че предвидената с Директива 2006/112/ЕО дерогация, според която данъкът е дължим от получателя /„ обратното начисляване“/, въведена с чл. 163а, ал. 2 ЗДДС от българския законадател през 2006г. с ДВ, бр. 108 като общо правило за изискуемост на данъка за доставките на стоки и услуги, изброени в приложене № 2, е посочена като възможна, но не и като единствена мярка за държавите-членки в борбата срещу избягване на данъчно облагане. Именно поради невъзможността за прилагане на правилото за „ обратно начисляване“ с оглед отричане качеството на данъчно задължено лице на общината в договор за обществена поръчка с предмет сметопочистване, сметоизвозване и т. н., с новата разпоредба на чл. 163а, ал. 4 ЗДДС, в сила от 1.01.2023г., българският законодател изключи приложението на чл. 163а, ал. 2 ЗДДС в случаите когато получатели на услугата са държавата и държавните и местните органи. Като приложимо остава общото правило на чл. 193 от Директива 2006/112/ЕО, на което съответства чл. 82, ал. 1 ЗДДС, за изискуемост на данъка от данъчно задълженото лице, извършващо облагаемите доставки на стоки и услуги. Прилагането на някои от разпоредбите от Директива 2006/112/ЕО по избор от страните – членки, на които се предоставя известна свобода на действие, което се отнася за разпоредбата на чл. 199, изрично е отразено в Преамбюла към същата. Следователно, въпросите не сочат на налична неяснота в приложимото право на ЕС, а са по правилността на фактическите и правни изводи на въззивната инстанция. Следователно, налице е хипотезата на ирелевантност, при която съдът не е длъжен да отправя преюдициално запитване.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване Решение № 377 от 10.12.2025 г. по в. т. д. № 363/2025 г. на Апелативен съд – Пловдив, в обжалваната част.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за отправяне на преюдициално запитване към Съда на Европейския съюз и искането за спиране на производството по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.